РЕШЕНИЕ
№ 31
гр. Русе, 20.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на двадесет и четвърти
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Йордан Дамаскинов
Боян Войков
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело №
20224501000028 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к.
„Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, ет. 7, чрез юрк. РИ,
против Решение № 179/10.11.2021 г. по гр.д. № 590/2021 г. на РС – Бяла, в
частта, с която е отхвърлен искът против Д. ИЛК. П., ЕГН: **********, за
установяване дължимостта на сумата от 367,04 лв. – представляваща
неплатена възнаградителна лихва за периода 01.08.2019 г. – 11.08.2020 г. по
Договор за потребителски кредит № 30037721458.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност и необоснованост
на решението в обжалваната му част. Съдът неоснователно и неправилно
заключил, че договореното от страните договорно възнаграждение било
недължимо, тъй като това било „лихва, върху която кредиторът начислявал
отново лихва след датата на падежа на вноските, които включвали и лихви.
Процесният договор отговарял на всички законови императивни изисквания,
1
като в него били описани подробно всички параметри, задължения като
основание и размер, на разбираем и достъпен език. Определя като
„гражданско задължение“ необходимостта всяко лице да прояви грижа на
добър стопанин, да прочете договора, запознавайки се подробно с неговото
съдържание, а ако не разбира част от него, да се обърне към кредитния
експерт за разяснения и допълнително обяснение, да се консултира за
последиците от същия и от евентуално неизпълнение от негова страна и едва
чак тогава да вземел решение да го подпише. Представеният по делото
кредитният договор отговарял на посочените от кредитополучателя в
Искането за отпускане на потребителски кредит параметри, като на
потребителя му е бил предоставен Стандартен европейски формуляр, в който
отново били посочени параметрите и също бил подписан от
кредитополучателя. Изготвен и връчен бил и погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Сключеният договор за потребителски кредит
отговарял на съдържанието съобразно ЗПК. Кредитополучателят получил
предоставената му в заем сума и се е съгласил с цената на кредита на
преддоговорния етап с получаването на Стандартния европейски формуляр, в
който му е съобщена и възможността да се откаже от сключения договор
съобразно Общите условия. В процесния договор ясно била посочена
методиката на формирания ГПР, а изискване за подробен начин как се
формирал важало само при наличието на референтен лихвен процент
съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая била спазена и разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, а именно че ГПР не можел да бъде пет пъти размера на
законната лихва. В настоящия случай страните уговорили глобален фиксиран
ГЛП в размер на 41,00%. Последният не противоречал на добрите нрави, с
оглед принципа на свобода на договаряне страните се съгласили ГЛП да бъде
в размер на 41,00%, а ГПР – 48,70%. След като добрите нрави като понятие не
били изрично дефинирани, то преценката следвало да се прави във всеки
конкретен случай по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на
чл. 9 ЗЗД ответникът следвало да посочи кои конкретно добри нрави били
нарушени, а такова позоваване в настоящия случай липсвало. Известен бил
фактът, че лихвите при небанковите финансови институции били по-високи с
оглед риска, който поемали да отпуснат финансов ресурс на
кредитополучатели, които не можели да получат такъв от банките поради
2
различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. Поради което
меродавна била пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва,
която била ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При определяне
на максимално допустима граница на ГЛП 30% абсолютно неоснователно се
ограничавал и размерът на ГПР до 35-40%, каквото правомощие за
разширително тълкуване на императивни правни норми или за дописване на
изключения към тях все още не било дадено на нито един държавен съд.
Свободата на договаряне на страните не била ограничена от чл. 10, ал. 2 ЗЗД,
като с ПМС № 72/08.04.1994 г. бил определен само размерът на законната
лихва. Към датата на сключване на договора за кредит старните са били
обвързани от законовото изискване за максимален размер на ГПР, който
имплицитно включва в себе си пределът на уговаряне на ГЛП. Моли за
отмяна на решението в обжалваната част и за присъждане на
възнаградителната лихва в размер на 367,04 лв.
В законоустановения двуседмичен срок въззиваемата страна Д. ИЛК.
П., ЕГН: **********, с адрес гр. Бяла, обл. Русе, ул. „***, чрез адв. Р.Т. от АК
– Разград, със съдебен адрес гр. Бяла, обл. Русе, пл. „*** е депозирала отговор
на жалбата, с който счита същата за неоснователна. Потвърждава
установената от районния съд фактическа обстановка, че е налице сключен
договор между страните за потребителски кредит със съответно посочените в
него параметри за ГЛП, главница и вноска по кредита, но отрича да е
изразявал воля за закупуване на допълнителните услуги. Счита, че годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, не били
посочени в договора за потребителски кредит, представен от ответника по
делото. Посоченият в договора ГПР в размер на 48,70%, съотнесен към
заетата сума от 1 000 лв., правел сумата в размер на 487 лв., която, разделена
на 24 бр. равни погасителни месечни вноски, правела сумата от 20,29 лв., но
такава сума в погасителния план към договора въобще не фигурирала.
Съгласно чл. 19 ЗПК ГПР годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а разходът „вноска по закупена допълнителна услуга“ е очевидно
3
пряко свързан с договора за кредит, но кредиторът ищец пропуснал да го
включи в годишния процент на разходите. Тази вноска реално надвишавала
размера на получената сума с 200 лв., формирала голяма част от дълга и
невключването ѝ в ГПР въвеждало кредитополучателя в заблуждение относно
реалната ценан а кредита. В преддоговорната информация в искането за
отпускане на потребителски кредит възнаграждение за допълнителните
услуги не било включено. Поради тези съображения следвало да се приеме,
че ГПР не бил посочен съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
което водело до недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22
ЗПК, имащо за последица, че кредитополучателят на основание чл. 23 ЗПК
ще дължи връщането само на чистата стойност по кредита. Уговорената от
ищеца възнаградителна лихва, в която се включвала 41% ГЛП и 120% от
стойността на кредита под формата на възнаграждения за услуги „Фаст“ и
„Флекси“ били в пряко противоречие с добрите нрави и изискването за
добросъвестно упражняване на правата на страните по договора под формата
на несправедливо облагодетелстване. Уговарянето на 41% ГЛП и 120%
възнаграждение за допълнителни услуги при заем в размер на 1 000 лв. и
кратък срок на издължаване 24 месеца било обстоятелство, необяснимо нито с
разходите, които правел заемодателят, нито с риска, който носел, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Високата
възнаградителна лихва била типична за дългосрочни кредити, когато
независимо от обезпечението рискът на заемодателя бил увеличен поради
възможните инфлационни процеси, които можели потенциално да намалят
даденото обезпечение, като очевидно в настоящия случай такива
обстоятелства не били налице. Уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 141% от стойността на дадения кредит противоречала на
добрите нрави, поради което била нищожна. Такъв извод можел да се
направи и по отношение на ГПР. Чл. 26, ал. 4 ЗЗД предвиждал възможността
един договор да е недействителен само в отделни негови части, но
нищожността в отделни части можела да доведе до нищожност на целия
договор, ако не може да бъде заместена от повелителните норми на закона,
като в настоящия случай била налице последната хипотеза и
възнаградителната лихва и ГПР по договора за потребителски кредит не
можели да бъдат заместени от повелителни правни норми. Излага
съображения, че според Тълкувателно Решение №3/27.03.2019 г. на ОСГТК
4
на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост при
договор за кредит следвало да се определи в размер само на непогасения
остатък от представената по договора парична сума и законна лихва от датата
на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Моли за
потвърждаване на обжалваното решение като претендира разноски за
въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Между страните не е спорно, че между тях е сключен Договор за
потребителски кредит № 30037721458 на 26.06.2019 г., като е уговорена
главница в размер на 1 000 лв., ГЛП в размер на 41% или 0.11% дневно,
посоченият в договора ГПР бил 48,70%. Срокът на издължаване на кредита
бил 24 месеца, т.е. 2 години или до 26.06.2021 г. включително. За размер на
месечната вноска била посочена сумата от 61,73 лв., като така общото
задължение по кредита било 1 481,50 лв. Посочено било, че били поискани и
„закупени“ допълнителни услуги – услуга „Фаст“ в размер на 300 лв. и услуга
„Флекси“ в размер на 900 лв. Така общото задължение на кредитополучателя
било 2 681,50 лв., а месечната вноска нараствала до 111,73 лв. В исковата
молба било посочено, че кредитополучателят е използвал услугата „Фаст“,
изразяваща се в приоритетно разглеждане на искането на длъжника за
отпускане на кредит. Няма данни ответникът да е извършвал погасявания по
някоя от сумите по договора. Жалбоподателят подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, въз основа на
което била издадена Заповед № 156 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 13.04.2021 г. по ч.гр.д. № 93/2021 г. на РС – Бяла за главницата
в размер на 1 000 лв., договорна лихва и обезщетения за забава. По
отношение заплащането на услуги „Флекси“ и „Фаст“ било постановено
Разпореждане № 43/03.02.2021 г., с което те били отхвърлени. В предвидения
1-месечен срок длъжникът и ответник по делото възразил срещу издадената
5
Заповед за изпълнение. Това обусловило необходимостта жалбоподателят да
предяви установителен иск за главницата и лихвите и осъдителни искове за
таксите по услугите „Флекси“ и „Фаст“, предвид изричните разпоредби на чл.
415, ал. 3 ГПК.
На първо място следва да се посочи, че са ирелевантни наведените
твърдения за липса на предсрочна изискуемост в отговора на въззивната
жалба. Макар и първоинстанционният съд да е развил известни съображения
по този въпрос, впоследствие е посочил, че с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 ГПК съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, които са от значение за спорното право, а такъв факт
неминуемо е било настъпилото падежиране на всички вземания по договора
на 26.06.2021 г. към момента на разглеждане на делото пред районния съд.
Макар и ищецът да е въвел твърдения за предсрочна изискуемост, поради
падежирането на цялото задължение е излишно тя да бъде обсъждана, тъй
като не може да повлияе върху правилността на разглеждането на спора
предвид задължението на съда да съобрази известните нему новонастъпили
факти и обстоятелства от значение за спорното право.
Ирелевантни се явяват и развитите в жалбата съображения за
неправилност изводите на първоинстанционния съд за констатирано
противоречие на клаузите в договора, в частност за уговорения ГЛП, на
добрите нрави, доколкото такива съображения въобще не са развивани от
съда в обжалваното решение, т.е. не върху тази плоскост е формирана
крайната воля на съда за неоснователност на иска за възнаградителна лихва.
Поради това въззивната инстанция не дължи произнасяне по наведените
доводи в жалбата във връзка с приложението на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Неправилни
като формирани в нарушение на процесуалните правила досежно проверката
и оценката на събраните по делото доказателства принципно се явяват
изводите на районния съд, че клаузата за договорна лихва е нищожна, защото
била уговорена като анатоцизъм – лихва върху изтекла лихва, тъй като върху
предвидения ГЛП в размер на 41% следвало да се добави и още 0,11%. В
договора е изрично посочено, че ГЛП по договора е 41%, което се равнява на
0,11% дневно, а не че ще бъде начислена лихва от още 0,11% върху вече
определената такава от 41%. Този неправилен извод обаче не е в състояние да
промени крайния извод за неоснователност на дължимостта на договорната
лихва, тъй като са налице други съображения за това, които, предвид
6
необсъждането им на основание чл. 7, ал. 3 ГПК с оглед формираната трайна
практика по този въпрос от страна на Окръжния съд, въззивната инстанция
следва да изложи свои собствени съображения. Макар и предмет на
настоящото второинстанционно производство да е само претендираната
възнаградителна лихва по договора, то следва да се отбележи, че същият се
явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В настоящия случай кредитодателят жалбоподател очевидно е
пропуснал да включи таксите за услугите „Фаст“ и „Флекси“ към ГПР, тъй
като общият сбор на сумите, дължими за тях, е в размер на 1 200 лв., като не
са необходими специални знания, за да се установи, че такава сума,
надхвърляща дължимата главница, неминуемо би се отразила драстично
върху ГПР, който би надхвърлил минималното законово изискване съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК в размер на пет пъти законната лихва. По този начин
кредитодателят не е изпълнил задължението си да отрази коректно
действителния ГПР по договора, за което законодателят е предвидил санкция
в лицето на чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски
кредит. При тези обстоятелства се прилага чл. 23 ЗПК, според който
кредитополучателят има право да получи само чистата сума по кредита, което
е било и присъдено от районния съд в първоинстанционното производство,
което обаче не е предмет на въззивното такова. Предвид разпоредбата на чл.
23 ЗПК на жалбоподателя не се дължи присъждането на възнаградителната
лихва, поради което правилно районният съд като краен резултат е отхвърлил
иска по отношение на нея. За пълнота на изложението, с оглед заявеното от
жалбоподателя, че всеки кредитополучател има „граждански“ дълг да се
запознае с договора, проявявайки грижата на добрия стопанин, следва да се
отбележи, че по отношение на кредитодателя, от своя страна, действа и
задължението за полагане на грижата на добрия търговец. В частна хипотеза
на същото и във връзка с изрично въведени законови норми, търговецът не
следва да накърнява правата на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението. Същият не следва да допуска уговорки във вреда на
7
потребителя, които не отговаря на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Пример за такива клаузи са точно уговорените по отношение на
визираните от жалбоподателя услуги „Флекси“ и „Фаст“, като за първата
дори няма изложени съображения, че е ползвана, а е начислена сума за нея от
близо 90% от главницата по кредита, което е очевидно в разрез на
принципите на добросъвестност и недопускане на неоснователно обогатяване,
тъй като за такава „услуга“ търговецът не дължи насреща никаква реална
престация. По отношение на втората се твърди, че е използвана, но за
приоритетно отпускане на кредит и разглеждане на заявлението за такъв,
което по своя характер, както е отбелязал и районният съд, представлява
такса, свързана с усвояване и управление на кредита.
Поради тези съображения решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.
С оглед изхода на спора пред въззивния съд, въззиваемата страна има
право на разноски. Същата е представила доказателства, че е заплатила
такива за адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв., платени в брой.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 179/10.11.2021 г. по гр.д. № 590/2021 г.
на РС – Бяла, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на "ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, ет. 7,
против Д. ИЛК. П., ЕГН: **********, с адрес гр. Бяла, обл. Русе, ул. „***, за
установяване дължимостта на сумата от 367,04 лв. – представляваща
неплатена възнаградителна лихва за периода 01.08.2019 г. – 11.08.2020 г. по
Договор за потребителски кредит № 30037721458
ОСЪЖДА "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Мотописта“, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на Д. ИЛК. П., ЕГН:
**********, с адрес гр. Бяла, обл. Русе, ул. „***, сумата от 450 лв. – разноски
за въззивното производство.
8
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
В останалата част РЕШЕНИЕТО не е обжалвано и е влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9