№ 2078
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20241100502527 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 20792 от 15.12.2023г., постановено по гр.д. № 26502/2023г. по описа на
СРС, 43-ти състав, Столична община е осъдена да заплати на З. И. Р. на основание чл. 49 вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат от непозволено увреждане, ведно със законната лихва
считано от 13.01.2023г. до окончателното изплащане, както и сумата от 65 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разходи за
медицински услуги за лечение на травмата, получена в резултат на увреждането, като
предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е
отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния претендиран размер от 20 000 лева. Със
същото решение Столична община е осъдена да заплати на З. И. Р. на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 938,51 лева, представляваща разноски съобразно уважената част от исковете,
а З. И. Р. е осъдена да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
24,92 лева, представляваща разноски съобразно отхвърлената част.
Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените искове са уважени,
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
Столична община, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановения акт. Жалбоподателят твърди, че липсвали доказателства за обстоятелствата,
при които е настъпил процесният инцидент и неговия механизъм, доколкото свидетелите не
били преки очевидци на събитието. Недоказано останало и мястото на настъпване на
1
инцидента, доколкото в исковата молба било записано, че същият настъпил в
междублоковото пространство пред блок 204А в кв. „Красно село“, както и че настъпил на
алея в парк, находящ се в междублоковото пространство в ж.к. „Красно село, в близост до
142-ро училище. Съдът бил приел, че произшествието е настъпило в междублоковото
пространство зад блок 204А, докато в свидетелските показания пък се споменавало, че
ищцата със съпруга си имали апартамент в блок 205, а не блок 204А. Въззивникът счита, че
била налице нередовност на исковата молба в тази част, както и че решението било
необосновано. На следващо място не било обсъдено възражението за съпричиняване на
вредите, основано на обстоятелството, че ищцата се била движела по обичаен и известен за
нея маршрут, като не е отдала нужното внимание на своята безопасност при движението по
него. Не било обсъдено възражението на ответника, че не се установявало къде се намирали
въпросните корени и повдигнат асфалт, както и че настилката в този участък била от
тротоарни плочки в добро състояние и нямало постъпили сигнали за нередовности. При
условията на евентуалност прави възражение за необоснованост и прекомерност на
присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Моли съдът да отмени
решението в обжалваната част. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна З. И. Р. не е подала отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49
ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки и
страдания, претърпени от ищцата вследствие на счупване на капачката на коляното на
десния крак, настъпило на 13.01.2023г. в гр. София, кв. „Красно село“ на алея в градинката
пред блок 204А, намираща се пред входа на 142-ро ОУ „Веселин Ханчев“, поради спъване в
надигнат от корени асфалт, както и за изплащане на обезщетение за претърпени от същия
инцидент имуществени вреди, изразяващи се в заплатени разходи за рехабилитация.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че от
показанията на свидетелите Б.Р. и И.Р. се установява, че мястото на настъпване на
процесното събитие е на територията на Столична община – на алея, находяща се в парк в
междублоковото пространство в ж.к. „Красно село“ в близост до 142-ро училище, като е
приел показанията за последователни и еднопосочни, както и съответни на приетата по
делото епикриза и заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-медицинска
експертиза. На основание чл. 31, и чл. 30, ал. 4 ЗП съдът е приел, че общините са задължени
да осъществяват ремонт и поддържане на общинските пътища, подземните съоръжения,
тротоарите, велосипедните алеи, паркингите и пешеходните подлези, осветлението и
крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните
територии, като общината носи отговорност и за действията на лицата, на които е възложила
изпълнението на тези дейности. Въз основа на доказателствената съвкупност съдът е приел
2
за безспорно установено, че на 13.01.2023г., вървейки по неосветена алея в междублоковото
пространство зад бл. 204 А в кв. „Красно село“ в близост до 142-ро ОУ „Веселин Ханчев“
ищцата се е спънала в надигнат от корените на дървета асфалт и е паднала, в резултат на
което е получила многофрагментно счупване на капачката на дясното коляно. При
определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди съдът е взел предвид
характера и тежестта на увреждането, възрастта на ищцата, възстановителния период,
липсата на пълно възстановяване и обстоятелството, че движението на крайника ще остане
затруднено. Релевираното възражение за съпричиняване е прието за недоказано.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Относно неговата правилност съобразно изложените във въззивната жалба
оплаквания, съдът намира следното.
Релевираното с въззивната жалба оплакване за нередовност на исковата молба в
частта относно индивидуализацията на местопроизшествието, е неоснователно. Видно от
обстоятелствената част на исковата молба същото е описано напълно ясно – изложени са
конкретни твърдения, че ищцата е паднала след спъване в напукан асфалт на алея в
междублоковото пространство /според ищцата оформено като парк/ пред входа на блок
204А в кв. „Красно село“ в гр. София, което междублоково пространство било неосветено и
се намирало пред входа на 142-ро ОУ „Веселин Ханчев“. В така изложените твърдения за
факти няма вътрешно противоречие и същите са достатъчни, за да бъде индивидуализирано
мястото, на което ищцата твърди, че е настъпило падането, респективно процесните вреди.
Изтъкнатите от жалбоподателя разминавания в свидетелските показания касаят оценката на
доказателствата по делото, а не редовността на исковата молба.
Относно механизма на настъпване на произшествието, същият се установява от
събраната по делото доказателствена съвкупност, в частност показанията на свидетелите
И.Р. и Б.Р., приетата епикриза от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ от 17.01.2023г., както и от
приетото експертно заключение по съдебно-медицинската експертиза. От показанията на св.
И.Р. се установява, че на 13.01.2023г. в тъмната част от денонощието получил обаждане от
своята майка /ищцата/, която помолила свидетеля да отиде до блока, в който живее, тъй като
е пострадала тръгвайки за супермаркета. Обяснила му, че била на вътрешния паркинг зад
блока в посока супермаркета. Когато свидетелят отишъл, ищцата била подпряна на алеята,
която води към паркинга. Пред блока имало паркинг, а алеята започвала след паркинга и
била асфалтирана. Алеята и целият парк, през която минавала, били неосветени. На място
ищцата не могла да разкаже нищо на свидетеля, а плачела. След като свидетелят я качил в
колата, тя му обяснила, че инцидентът бил настъпил 10-15 минути преди свидетелят да
пристигне на паркинга пред блока. Алеята се намирала в междублоково пространство
оформено като парк, тъй като било много голямо. Същото се намирало пред входа на 142-ро
3
училище в кв. „Красно село“. Отстрани около алеята имало зелени площи и дървета, като
цялото пространство било неосветено. Ищцата разказала на свидетеля, че се спънала на
алеята от надигната част от корени на дърво, които били надигнали асфалта. Свидетелят
сочи, че и към момента асфалтът на това място е разцепен и надигнат. При пристигането му,
ищцата не могла да си свива крака, същият бил отекъл и свидетелят директно я закарал в
„Пирогов“, където била качена на инвалидна количка и била оперирана по спешност
От показанията на свидетеля Б.Р. се установява, че двамата с неговата съпруга
/ищцата/ живеели заедно на два адреса – в кв. Бояна и в Бъкстон. Ищцата имала наследствен
апартамент в бл. 205 в Бъкстон и на 13.01.2023г. били там, за да почистят. Двамата били
заедно и излезли от блока, като ищцата отишла до магазина, а свидетелят отишъл да
изхвърли боклука. На връщане свидетелят отишъл до магазина и ищцата не била там. Като
се върнал от магазина, видял куп от деца и възрастни на 20 метра от блока. Видял, че чужди
хора крепели ищцата. Тя казала на свидетеля, че се е спънала. На мястото бил правен но
недовършен асфалт и било тъмно. Корените на дърветата били изровили асфалта и ищцата
се спънала в тъмнината. Свидетелят сочи, че не живеели там, но пътят бил познат на
ищцата. Когато свидетелят отишъл на мястото на инцидента било тъмно, от двете страни на
алеята имало дървета и храсти, които били неподдържани. От блока имало два изхода, като
за магазина се излизало от западния. Алеята започвала като свършел паркингът и според
свидетеля била недовършена. Била извън паркинга и извън блока. Имало асфалт, който бил
спукан и били излезли корени. Свидетелят видял точно къде се е спънала ищцата. При
пристигането на свидетеля, ищцата му се оплакала с думите „Аз съм дотук, капачката ми“,
като бил пострадал десният й крак.
Горните показания се подкрепят по категоричен начин от приетата в
първоинстанционното производство епикриза от 17.01.2023г., издадена от УМБАЛСМ „Н.
И. Пирогов“ от която се установява, че ищцата е постъпила в болницата на 13.01.2023г. с
оплакване за болки в дясното коляно след падане и е изписана на 17.01.2023г. с диагноза
„счупване на пателата, закрито – фрактура пателе дек.“. Показанията намират ясно
потвърждение и в приетото от първоинстанционния съд експертно заключение по съдебно-
медицинската експертиза, което настоящата инстанция кредитира при условията на чл. 202
ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено. От него се установява, че при процесния
инцидент на 13.01.2023г. ищцата е получила многофрагментно счупване на капачката на
дясното коляно, което е в резултат от директен удар в областта на капачката, като
проведеното лечение на полученото увреждане е в пряка връзка с процесния инцидент.
Предвид гореизложеното, от събраната по делото доказателствена съвкупност се
установява, че ищцата е претърпяла травматично увреждане – многофрагментно счупване
на капачката на дясното коляно, по описания в исковата молба начин – при спъване в
надигнат асфалт на пешеходната алея в междублоковото пространство /оформено като
парк/, намиращо се пред блок 204А в гр. София, кв. „Красно село“ и граничещо с 142-ро ОУ
„Веселин Ханчев“. Тъй като при настъпване на събитието ищцата се е движела сама по
неосветена алея в тъмната част от денонощието, житейски логичен е фактът, че двамата
4
свидетели не са преки очевидци на факта на нейното падане. Същите, обаче, са дошли на
мястото непосредствено след събитието /свидетелят Б.Р. – почти веднага след него, а
свидетелят И.Р. - в рамките на около 10-15 минути след настъпването му/ и са възприели
лично и непосредствено обстановката, при която е настъпило. Видели са ищцата да седи на
асфалтовата алея в междублоковото пространство, възприели са оплакванията от болки в
дясното й коляно, както и че обективно не може да свива крака си, възприели са
надигнатото асфалтово покритие на алеята, в което ищцата им е казала, че се е спънала, и то
се е намирало именно на така посоченото място. При така възприетите лично от свидетелите
обстоятелства, взети в съвкупност с обстоятелството, че ищцата е била хоспитализирана още
на същата вечер в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ с окончателна диагноза „счупване на
пателата, закрито – фрактура пателе дек.“, която според заключението по СМЕ може да се
получи при директен удар в коляното вследствие на процесното падане, както и при липса
на данни по делото за каквито и да било други обстоятелства, които биха могли да доведат
до такива последици, съдът приема, че по делото е налице верига от косвени доказателства,
водещи до недвусмисления извод, че процесното травматично увреждане е настъпило
именно вследствие на спъване и падане на ищцата в надигнатия асфалт на пешеходната алея
в междублоковото пространство.
По отношение на възражението на ответника, че не се установявало в кое точно
междублоково пространство е настъпило увреждането, тъй като в исковата молба се
посочвало това пред блок 204А, докато свидетелят И.Р. давал показания за такова зад блока,
съдът намира, че така употребените от ищцата и свидетелите понятия „пред“ и „зад“
сградата имат относителен характер и зависят от отправната гледна точка на съответното
лице. В случая, според показанията на св. Б.Р. блокът е имал два изхода, като за магазина,
към който отивала ищцата, се използвал западният изход. Единственото несъответствие в
показанията се изразява в обстоятелството, че свидетелят Б.Р. е посочил в показанията си, че
апартаментът се намирал в блок 205, а не бл. 204А, както е посочено в исковата молба. И
двамата свидетели, обаче, описват по идентичен начин местопроизшествието – на
асфалтовата алея, започваща след паркинга на блока, която преминава през озелененото
междублоково пространство, оформено като „парк“ с храсти и дървета, като свидетелят И.Р.
е уточнил, че същото се намира пред 142-ро училище. Следователно местонахождението на
озелененото междублоково пространство и пешеходната алея се явява установено и то
съответства на посоченото в исковата молба, а противоречието в показанията на св. Б.Р. има
несъществен характер.
Относно заинтересоваността на свидетелите от изхода от спора следва да се посочи,
че нормата на чл. 172 ГПК задължава съда да извърши преценка на показанията в
съответствие с всички обстоятелства по делото, като заинтересоваността на свидетелите не
може да бъде единственото основание техните показания да бъдат игнорирани /в този
смисъл Решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., ГК, Решение №
118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК и др./ В конкретния случай
следва да се отбележи, че при така описаното събитие, житейски логично е ищцата да е била
5
открита именно от нейния съпруг, с когото живеела заедно, и да се е обадила на своя син да я
откара в болница, респективно именно тези нейни близки да са възприели нейното
местоположение и състояние след падането. Доколкото и двамата свидетели описват
събитията, които непосредствено са възприели, ясно и еднопосочно, като показанията им се
явяват съответни на писмените доказателства по делото и приетата експертиза, и
същевременно в тях липсват обстоятелства, които да обосноват извод за тенденциозност и
недобросъвестност, единствено тяхната роднинска връзка с ищцата не може да бъде
основание за дискредитирането им.
Ето защо правилно първоинстанционният съд е кредитирал свидетелските показания
и е направил въз основа на тях изводи, съответстващи на доказателствената съвкупност по
делото.
На следващо място, във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания по
отношение на задължението на Столична община да поддържа процесното озеленено
междублоково пространство и пешеходните алеи в него. Съгласно с чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗОбС
вр. с § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, общинските пътища, улиците, булевардите,
площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване са
собственост на общината, която е носител на задължението за тяхното поддържане. В
настоящия случай не се твърди и не се установява пешеходната алея в озелененото
междублоково пространство да е собственост на трето лице, поради което правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответникът е пасивно материалноправно легитимиран
по предявения иск.
Във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания и по изводите на
първоинстанционния съд относно претърпените от ищцата травматични увреждания. В тази
насока от приетото и неоспорено експертно заключение по СМЕ се установява, че
полученото от ищцата вследствие на падането многофрагментно счупване на капачката на
дясното коляно е причинило трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за
срок повече от 30 дни. Установява се, че при ищцата е проведено оперативно лечение,
изразяващо се в наместване на фрагментите и фиксирането им с метална остеосинтеза К-
спици и 2 телени серклажа по Вебер, поставена е гипсова имобилизация. През периода на
възстановяване, ищцата е търпяла болки и страдания за период от около 6 месеца, като
първите 30 дни болките са били по-интензивни, след което със затихващ характер. При
извършения от вещото лице преглед на ищцата същото е установил ограничен обем на
движението в дясната колянна става – свиване от 90 градуса при норма от 140 градуса. В
проведеното пред СРС открито съдебно заседание на 05.12.2023г. експертът е потвърдил, че
с оглед възрастта на ищцата и продължителното обездвижване с гипсова имобилизация,
околосавните структури губят еласичност и се получава този ограничен обем, като колкото
по-напреднала е възрастта, толкова по-малко възможно е движението да се възстанови.
Според експерта е възможно да остане дефицит. В случая гипсът е свален след стандартния
срок от 40 дни, след което следва физиотерапия за възстановяване на мускулатурата. Все в
тази насока са и показанията на св. Б.Р., който сочи, че ищцата трудно се обслужвала сама и
6
се налагало през цялото време той да се грижи за нея, че трудно стояла права и все трябвало
да седне, че се движела с помощни средства, както и че преживяла тежко събитието
психически и я е било страх от операцията. Ищцата ходила на рехабилитация срещу 20-та
поликлиника. Сходни са и показанията на св. И.Р., който заявява, че и понастоящем ищцата
не е напълно възстановена от травмата, трудно слиза по стълби и не може да си свива крака
и да кляка. Тази доказателствена съвкупност е напълно еднопосочна и правилно
първоинстанционният съд е приел въз основа на нея извод за наличие на процесните
травматични увреждания, техния възстановителен период и че последиците от травмата не
са напълно възстановени и след неговото изтичане.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият
съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези
увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4
от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането,
начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и
социално положение.
В частност следва да бъде отчетена възрастта на ищцата – на 69 навършени години
към датата на събитието; тежестта на увреждането – многофрагментно счупване на
капачката на дясното коляно; претърпяната от ищцата хоспитализация и операция;
имобилизацията на крака с гипс за период от 40 дни; необходимостта от физиотерапия след
премахване на имобилизацията; възстановителния период от 6 месеца; обстоятелството, че
ищцата не е могла да се обслужва сама през този период и е било необходимо да бъде
подпомагана от нейния съпруг в ежедневните дейности; че изпитваната от ищцата болка е
била силна в продължение на 30 дни, а след това затихваща; че ищцата не е напълно
възстановена от травмата, като свиването на колянната става е до 90 градуса при норма от
140 градуса; посочената от вещото лице вероятност ищцата да не се възстанови напълно и в
бъдеще; а също така и негативните психически преживявания на ищцата – болка,
неудобство, страх от операцията, затруднение в ежедневния живот.
В този смисъл СГС приема, че определеният от първоинстанционния съд размер на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лева не се явява прекомерен и би
удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната
обществено-икономически условия на живот. Съобразно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, законосъобразно
съдът е присъдил и законната лихва считано от датата на увреждането до окончателното
изплащане на вземането.
7
Правилно с обжалваното решение съдът е уважил и предявения иск за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди в размер на 65 лева – разходи за рехабилитация. Същият
се установява по основание и размер от приетия фискален бон за заплащане на посочената
сума за физиотерапия, както и от експертното заключение по СМЕ, според което разходът е
необходим за възстановяването на ищцата и се намира в причинно-следствена връзка с
увреждането.
На последно място неоснователно е оплакването на въззивника, че
първоинстанционният съд не е обсъдил релевираното възражение за съпричиняване на
вредите от страна на ищцата. Същото е обсъдено и прието за недоказано от съда.
Настоящата инстанция се солидаризира с крайния извод на първоинстанционния съд за
липса на доказателства по делото за съпричастност на ищцата към вредоносния резултат.
Противно на изложените от СРС съображения, не е необходимо съпричиняването да
съставлява противоправно деяние, но е необходимо поведението на пострадалия по
обективен начин да допринася за възникването на претърпените от него вреди, респективно
последните да се намират в причинно-следствена връзка с това поведение. В настоящия
случай доказателства за такъв принос не са ангажирани от страна на ответника /въззивник в
настоящото производство/, а доводът, че след като ищцата е познавала пътя, по който е
вървяла, е следвало да положи по-голяма грижа да избегне настъпването на увреждането, е
неоснователен. По делото се установи, че ищцата се е движила по неосветена алея в тъмната
част от денонощието, като същевременно липсват данни за каквото и да било поведение от
нейна страна, което би могло да допринесе за нейното спъване и падане. При това
положение следва да се приеме, че процесните вреди се дължат единствено на
неизпълнението на задължението на ответника по поддръжка на алеята в годен за ползване
вид.
При достигане на едни и същи правни изводи, в изпълнение на правомощията по чл.
271, ал. 1, предл. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваната част. В частта, с която предявеният иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния претендиран
размер от 20 000 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски във въззивното производство има
единствено въззиваемата страна. Същата, обаче, не е сторила разноски, нито е претендирала
такива, поради което разноски не й се дължат.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20792 от 15.12.2023г., постановено по гр.д. №
26502/2023г. по описа на СРС, 43-ти състав, В ЧАСТТА, с която Столична община е осъдена
да заплати на З. И. Р. на основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 15 000 лева,
8
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания,
претърпени вследствие на счупване на капачката на коляното на десния крак, настъпило на
13.01.2023г. в гр. София, кв. „Красно село“ на алея в градинката пред блок 204А, намираща
се пред входа на 142-ро ОУ „Веселин Ханчев“, поради спъване в надигнат от корени асфалт,
ведно със законната лихва считано от 13.01.2023г. до окончателното изплащане на
вземането; сумата от 65 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в разходи за рехабилитация, както и сумата от 938,51 лева,
представляваща разноски съобразно уважената част от исковете.
В останалата си част решението е влязло в сила като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9