РЕШЕНИЕ
№ 106
гр. Карлово, 19.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20225320100047 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4,
във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
Ищецът - АЛ. ОСМ. АЛ. твърди, че на 07.09.2021г. сключил с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който му били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 200.00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите – 49.33%. Съгласно
чл.1, ал.3 от договора, заемателят дължи и такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 42.56 лева, която той
следва да заплати разсрочено, като се раздели на равни части и се включи в
размера на всяка от погасителните вноски. Счита уговорката в чл.1, ал.3 от
договора за нищожна, като неравноправна. Опциите при сключване на
договора за паричен заем били или избиране приоритетно разглеждане и
плащане такса за това при разглеждане на заявката и получаване на
становище до 20 минути след подаване на предложението за сключване на
договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка
означавало - заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни. Следователно
при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят
бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса била
уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят
преди подписване на договора се задължавал да плати такса, за която не му
било известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата била
във фиксиран размер от 42.56 лева. Липсва каквато и да е еквивалентност
между таксата и извършената услуга от заемодателя. Счита, че клауза има
неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП, както и с нея се
цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без
1
реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлявала и скрит
разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди
отпускането и усвояването на кредита и с нея се целяло реално заобикаляне
на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съгласно чл.4 от договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения: физическо лице, поръчител, което да
отговаря на следните изисквания - да е навършило 21г., да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер на 1000.00 лева и да
има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца; да работи по
безсрочен трудов договор; през последните 5 години да няма кредитна
история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“ да не е заемател и
поръчител по друг договор за паричен заем.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в договора, същият съгласно чл.4, ал.2 дължи неустойка на
кредитора в размер на 28.42 лева и страните се уговарят, неустойката да се
разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски,
посочени в чл.2, ал.1, т.4, като в този случай дължимата вноска била в размер
на 40.51 лева, а общото задължение по Договора ставало в размер на 283.57
лева. Твърди, че усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за
такса експресно разглеждане и неустойка, тъй като договорът за кредит бил
нищожен, поради следните съображения: Счита, че посоченият в договора
фиксиран лихвен процент в размер на 40.32% не отговарял на действително
приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка и такса
експресно разглеждане, представлявА. добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствал и стойността на годишния
процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен
в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и
на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в
размер на 40.32%, към който се кумулирало вземането, представляващо
скрита печалба визирана в договора за неустойка и такса експресно
разглеждане, с която кредиторът допълнително се обогатявал се нарушавА.
добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на
договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване
на заетата сума. Когато било нА.це явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Аргументите, че
договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави, тъй като тя не отговаря на действителните параметри по договора, с
която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен
процент на разходите били следните: Съгласно договора, заемополучателят
следва да представи обезпечение визирано в договора, като същият дължи
неустойка на кредитора в размер почти равен на заетата сума. Преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението,
2
при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. №
1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и
от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите
нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора. По силата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката
представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната
практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да
има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е
загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея
не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни
последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили
единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от
неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да
бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума е
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създавало
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. На плоскостта
на конкретния казус били предвидени следните ограничения, създаващи
условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си
задължение:
- за кредит от 200.00 лева, заемателят се е задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-
малко 1000.00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в
пъти повече на предоставената в заем сума;
- ограничение в процесния договор за заем е нА.це и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват- те могат да
бъдат само физически, не и юридически лица;
- гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне
1000.00 лева, която трябва да произтича само от сключен безсрочен трудов
договор. Ограничението относно получавания трудов доход било
необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да
3
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Счита, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция, по
съображенията подробно описани в исковата молба. Намира, че
кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е
дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни
след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на
лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК. От чл. 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината
на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК. В този смисъл в съображение
26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия
надзор, с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръх задлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, в предвиждането
в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация
в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури
на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на
техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът
му нараства, тоест опасността от свръх задлъжнялост на длъжника се
увеличава.
Кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като
той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойката по спорния договор има санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
4
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. Навира, че по изложените
съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън
присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По
същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца -
заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя
представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва, без
обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от
ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е
обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски
кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на
потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за
сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по
чл. 5, ал. 1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не било извършено
отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне
на паричен заеми представения стандартен европейски формуляр поради
неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите са изготвени
без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР.
Намира, че нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата
му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен
процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в договора се въвеждало още един
сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една
страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин заобикаляло ограничението в
чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като
неустойка в договора при неизпълнение, сумата за неустойка по договора
5
представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е
била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК.
Клаузата предвиждаща неустойка в договора противоречи на добрите
търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба била в пряко противоречие и с
добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този
извод се формирал от естеството на договора за кредит (потребителски с по-
слаба и уязвима страна), от съотношението на заема и неустойката, от
съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се
калкулира и неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението.
Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския
договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния
лихвен процент не отговарял на реА.зирания, увеличен със скрития добавък
от неустойката и такса експресно разглеждане. Посочването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията
между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по
дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен
ГПР водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването
по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по
кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му
размер в разрез с изискванията на добросъвестността. Твърди, че съгласно
чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР,
договорът за потребителски кредит като недействителен не пораждал права и
задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от
ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът
няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е следвало в
ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито
като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Твърди, че нищожността на клаузата, регламентиращи част от
реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвения процент,
представляваща част от същественото съдържание на договора прави цялото
заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаря и на задължителното
тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на
Съюза, който приема, че Директивата допуска възможността, при спазване на
правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител
договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен
6
за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра
защита на потребителя.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузите от договора за кредит от 07.09.2021, сключен с „******“,
предвиждащи заплащане на неустойка и такса експресно разглеждане, като
противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и
10 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори
за кредит. Моли съда, на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата,
да присъди сумата в размер на 600.00 лева в полза на адвокат С.К. Н.,
представляваща адвокатско възнаграждение, определена по реда на чл.7, ал.2,
т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за безплатна защита за настоящото производство.
Ответникът - „******“ ООД гр. С. оспорва изцяло изложените от ищеца
претенции и твърдения. Твърди, че на 07.09.2021г. ищецът сключил с
дружеството, в качеството му на заемодател, Договор за паричен заем №
5730503, по силата който усвоил заемна сума в размер на 200 лв. С
подписване на договора ищецът се е задължил да върне заемната сума на 7
двуседмични погасителни вноски, в размер на 36.45 лева, в която били
включени дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане,
начислена във връзка с изявеното от заемателя желание да ползва
допълнителна, доброволна услуга по експресно разглеждане на заявката.
Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Договор, преди
сключването му на ищеца бил представен Стандартен европейски формуляр
(СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за ЗПК.
Към настоящия момент срокът на договора е изтекъл а ищецът не е изплатил
нито една вноска по заема.
Счита, че претенциите на ищеца били напълно неоснователни и
следвало да бъдат изцяло отхвърлени. По отношение на искането за
прогласяване на нищожност на договорената неустойка, предявеният иск бил
неоснователен, доколкото съгласно чл. 4 от Договора, ищецът се е задължил в
срок до 3 дни от подписването му да предостави на Дружеството едно от
посочените в Договора обезпечения - поръчителство или банкова гаранция.
Действащото законодателство не предвиждало ограничения за финансовите
институции да изискват обезпечаване на заемите, които предоставят. На
ищеца били дадени две алтернативни възможности за обезпечение, което
било в негов интерес. Ищецът не е изпълнил задължението за предоставяне
на обезпечение на кредита, което автоматично породило отговорност за него
да заплати предвидената в чл. 4, ал. 2 от Договора неустойка. Неустойката
била във фиксиран размер, с което Дружеството добросъвестно е изпълнило
задължението си да информира ищеца за точния размер на имуществената му
отговорност в случай на непредоставяне на обезпечение на кредита.
Неоснователно се твърдяло, че неустойката в конкретния случай е
загубила присъщата й обезщетителна функция и по никакъв начин не
кореспондирала с вредите от неизпълнението. Базирайки се на тези
съображения ищеца счита, че неустойката противоречи на добрите нрави и
води до скрито оскъпяване на кредита в негов ущърб. Законът не поставя
изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат
компенсирани с неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл -
7
отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната
страна по договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението
на задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск да
не събере тази сума впоследствие. Този риск би бил покрит само ако ищецът
е представил обезпечение. На практика ищецът усвоил сума от 200 лв., без да
е дал каквито и да е гаранции за връщането й, както и за изпълнението на
другите си парични задължения по Договора. Дружеството е поело
значителен риск при неизпълнение от негова страна да не може да събере
вземанията си към него.
Оспорва становището, че изискванията за предоставяне на обезпечение
в Договора са били неизпълними за ищеца. Още с получаването на СЕФ,
което предхожда сключването на Договора, ищецът е бил подробно запознат
с тези изисквания. Ищецът е имал достатъчно време и възможност да се
снабди с поръчител или да представи банкова гаранция, за да обезпечи
кредита и да избегне начисляване на неустойка за неизпълнение на това
задължение. Тридневният срок за предоставяне на обезпечение от
сключването на Договора е абсолютно изпълним от житейска гледна точка.
Дружеството нямало правен интерес от предоставяне на по-дълъг срок, тъй
като заемната сума се усвоява при сключването на Договора и в разумен срок
след това кредиторът следва да разполага с достатъчно гаранции за
събираемост на вземанията си.
Оспорва твърдението, че поставянето на изискване за осигуряване на
лично обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на Директива
2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди
сключване на договора за кредит да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя. Дружеството е изпълнило задължението си по директивата и
чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на
Договора, която оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит. При
тази оценка Дружеството е приело, че може да отпусне заемна сума в този
размер и да сключи Договора при описаните в него параметри. Изискването
на обезпечение съгласно Договора се явявала гаранция за събираемостта на
вземанията на Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита. В
тази връзка твърдението, че изискването на лично обезпечение, което ищецът
бил в невъзможност да изпълни (обстоятелство, което категорично не е
доказано от ищеца), водело до самопричиняване на неблагоприятни
последици за Дружеството, представлявало недобросъвестен опит на ищеца
да се освободи от задължения по Договора.
Оспорва твърденията на ищеца, че договорената неустойка е следвало
да бъде включена в ГПР по кредита, като невключването й представлявало
нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 3 на чл. 19
от ЗПК изрично предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не
следва да участва при формирането на ГПР. Включването на неустойката в
ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба
на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на
потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и
8
размера на неговите задължения. Лишено от правна логика е становището, че
неустойката следва да участва при формирането на ГПР не само заради
изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера
на неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и
единствено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и
в срок, посочен в Договора. Към датата на сключване на Договора
задължението за неустойка не е било възникнало и не е имало сигурност, че
ще възникне, като в тази връзка, в отговора се цитира съдебна практика
Също така включването на задължението за заплащане на неустойка в
калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация
за кредита, но би го объркало, тъй като в случай, че за него не се породи
задължение за неустойка, то изчисления въз основа на нея размер на ГПР би
бил нереален и не отговарящ на действителните условия по кредита. Законът,
както и кредиторът, изхождат от презумпцията за добросъвестност и
своевременно изпълнение на задълженията, а не обратното. Обстоятелството,
че ищецът е бил некоректен към кредитора си и не е предоставил
обезпечение, е такова, което е извън волята на дружеството и зависи
единствено от насрещната страна, като чл. 11, ал. 1, т. 10 предвижда, че ГПР
се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която
дата на кредитора няма как да е известно дА. заемателят ще изпълни всички
поети с договора задължения или не. Ето защо неустойката за неизпълнение
няма как да бъде включена в ГПР. Ако неустойката изначално бива
включвана в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на
заематели, които са изпълнили задължението си за предоставяне на
обезпечение. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочва какви допускания са
взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което е нА.це пълна
прозрачност по отношение на въпросния коефициент. При сключване на
Договора Дружеството няма как да включи в общия размер на плащанията
едно условно задължение, което не е известно дА. ще възникне, тъй като
зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако Дружеството беше
сторило това, категорично би било нА.це действие във вреда на ищеца,
изразяващо се в недобросъвестно допускане, че той няма да изпълни
задължението си и калкулиране на некоректна стойност на разходите по
кредита, основана на това допускане. Следователно, невключването на
неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита,
представлявало законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със
ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга.
Напълно несъстоятелни и необосновани намира твърденията, че
посоченият в Договора размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ищецът не
навеждал никакви доводи в тази връзка, а развива единствено бланкетни
формулировки за неравноправност на клаузите, които съдът не следвало да
взема предвид. В процесния случай нямало основание за прилагане на чл. 22
от ЗПК, който предвижда, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато в него не са посочени лихвения процент по кредита и
ГПР. Политиката на Дружеството е да предоставя на потребителите
законосъобразни, ясни и детайлни договори за всички предоставяни от него
продукти. Такъв е и процесният Договор, от прочита на който не остава
никакво съмнение какъв е размерът на усвоената сума, срока на заема, ГПР,
годишният лихвен процент, общият размер на плащанията по заема,
9
фиксираният размер на неустойката по чл. 4, ал. 2.
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата за
предоставена услуга за експресно разглеждане на документи, намира за
неоснователни твърденията на ищеца, за липса на еквивалентност между
размера на таксата и извършената услуга. Както и за противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. Потребителят е имал възможност свободно и доброволно да реши, дА.
да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да
изчака 10 дни. От друга страна искането за ползване на посочената услуга
създавала за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и
съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експресно
разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга - а
именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той е
свободен да определи какъв да е нейният размер. И в този случай приложение
намира свободата на договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Безспорно, заплащането на таксата било свързано с осъществяването на
насрещна престация от страна на кредитора, затова и твърденията за нА.чие
на неосноватено обагатяване са неоснователни. Видно от чл.1, ал. 2 от
Договора за паричен заем, услугата по експресно разглеждане на документи
била за допълнителна услуга, клиентът доброволно е избрал дА. да се
възползва от нея, следователно на основание чл.19 във връзка с Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя
при изчисляване на ГПР по договора. Оспорва становището на ищеца, че
таксата за експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Видно от чл.1, ал. 2 от Договора за паричен
заем, услугата по експресно разглеждане на документи е за допълнителна
услуга, клиентът доброволно е избрал дА. да се възползва от нея,
следователно на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на
ГПР по договора. Експресното разглеждане на документи не е действие по
усвояване или управление на кредита, тъй като го предхожда времево.
Действително експресното разглеждане на документи представлява една
услуга, предхождаща одобряването на отпускане на кредит и усвояването му,
която услуга нямала задължителен характер. Лицето, което кандидатствало за
кредит, по своя преценка избирало дА. да ползва тази услуга.
Обстоятелството, че ищецът е бил запознат с тези условия, избрал е
доброволно да ползва услугата по експресно разглеждане на документи
срещу такса в конкретно посочен размер, се потвърждава от чл. 1, ал. 3 от
Договора. Предвид доброволния характер на услугата по експресно
разглеждане, ищецът не може да се позовава на неравноправност именно
защото оспорваната клауза фигурира в Договора по изрична негова заявка, а
не е едностранно наложена от Дружеството, без той да има възможност да
избегне ползването на услугата, съответно начисляването на таксата за нея.
Предоставянето на финансови услуги от Дружеството не е обусловено от
експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е предоставена
единствено и само в интерес на заемополучателите. Въпреки
осъществяването на услугата по експресно разглеждане на документите,
договор за паричен заем можел да не бъде подписан и съответно заемното
правоотношение по предоставяне на потребителски кредит да не възникне по
желание на която и да е от страните. Неоснователни били възраженията на
ищеца относно размера на таксата за експресно разглеждане. В действащото
10
законодателство и конкретно в ЗПК не били предвидени лимити за цената на
услуги с подобен характер. Тук намирало приложение свободата на
договаряне, прогласена в чл. 9 от ЗЗД. Липсата на законова регламентация на
цената на тази услуга не била случайна, тъй като единствено финансовата
институция можело да остойности цената на всички ресурси, необходими за
предоставяне на тази услуга. Следва да се вземе предвид, че експресното
разглеждане в толкова кратък срок от подаване на заявката изисква бърза
реакция от страна на заемодателя, ангажиране на по-голям административен
и човешки ресурс, което логично оскъпявало услугата. Дружеството не
изисквало от ищеца еднократно заплащане на таксата за експресно
разглеждане. Плащането на таксата е разсрочено с погасителните вноски по
кредита, което е в интерес на ищеца.
По отношение на разсъжденията за прогласяване за нищожност на
Договора, основан на твърдения за действително приложен по-висок лихвен
процент от уговорения 40.30% намира, че ищецът неправилно счита, че
предвидената в Договора неустойка и такса експресно разглеждане на
документи представлявала добавък към договорната лихва, което според него
било в противоречие с добрите нрави. Видно от Договора, представен с
исковата молба, заемната сума била предоставена на ищеца при фиксиран
годишен лихвен процент от 40.32%. При така договорения лихвен процент
годишният процент на разходите по заема (ГПР) е в размер на 49.33%, а
именно в рамките на допустимите стойности, предвидени в ЗПК.
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от
кредитора услуга - ползването на парични средства и поради това той бил
свободен да определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил
договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден
в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приемал, че тази уговорка е нищожна и
влече нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът на
лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. В
подкрепа на тези твърдения ищецът се позовавал на съдебна практика на
ВКС, според която при необезпечени заеми възнаградителната лихва не
трябвало да надхвърля трикратния размер на законната лихва. Оспорва това
твърдение на ищеца. Посочва, че ЗПК не въвеждал лимит на
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит.
Единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е ГПР да не е
по-висок от петкратния размер на законната лихва. Дружеството е спазило
това ограничение, като ГПР съгласно Договора възлиза на 49.33%. При
изчисляването на ГПР бил включен размерът на фиксирания годишен лихвен
процент. Доколкото разходите по кредита били в законоустановените граници
и не било нА.це отделно нормативно ограничение по отношение на
възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се явявА. напълно
неоснователни. В случая договорената възнаградителна лихва е 40.32%, т.е.
надвишението над допустимата според ищеца стойност от трикратния размер
на законната лихва не било съществено. Независимо от това договорената
лихва не противоречи на добрите нрави. Преди сключване на Договора
ищецът е бил информиран за размера на възнаградителната лихва с
получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ), съгласно
изискванията на чл. 4, ал. 2 от ЗПК. С получаването на тази информация
ищецът е бил информиран за всички условия по заема, имал е свободата да
реши дА. тези условия са приемливи за него и дА. да се обвърже с тях.
Ищецът е имал свободата и е можел изобщо да не встъпва в договорни
11
отношения с Дружеството, но въпреки това е взел информирано решение да
го стори. Подписвайки Договора при посочените параметри, ищецът е
преценил възможностите си, поради което не е нА.це накърняване на добрите
нрави.
Сочи, че договорната лихва представлявала цената, която потребителят
заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно
това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи
така, както е уговорена. Такава била и волята на ищеца, обективирана изрично
в подписания от него Договор. Съгласно чл. 20а от ЗЗД, договорът имал сила
на закон за тези, които са го сключили. Процесният случай не можел да
обоснове противоречие с добрите нрави. Договорената възнаградителна лихва
не можело да се счете за прекомерна, водеща до противоправно
облагодетелстване на кредитора и противоречаща на добрите нрави.
Договорната лихва по своята същност представлява „цена“ за ползване на
парични средства за определен период от време. Тази „цена“ се формирала от
няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем,
конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна
на заемателя. Високите цени на определени стоки или услуги можело да
бъдат определени от качество на изпълнение, качество на вложените
материА., уникалност на стоката или услугата, административни разходи на
търговеца. За определяне на цената се взимА. много на брой параметри в
тяхната съвкупност и се правило сложно изчисление, за да може да се
формулира „пазарна цена“, която да защити както потребителите на тази
услуга, така и търговците, които я предоставят.
„Добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост
следва да защитават всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави“ не
регулират цени на стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при
заблуждение относно цената на определена стока и други съществени условия
на договора, но когато една цена е ясно посочена, когато една услуга не е
задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля
решава дА. иска да я ползва, или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави“ няма. При определяне на допустимия размер
на лихвения процент по договор за паричен заем трябвало да се изхожда от
спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи
ограничения за всички заеми. За цената по един заем има значение дА. заемът
е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е
дългосрочен заемът. Затова поставянето на общо максимално ограничение на
договорната лихва до трикратния размер на законната лихва за всички видове
заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и разходите за
отпускането им, не е адекватно ограничение. По тези съображения счита, че
ЗПК не предвижда законово ограничение на лихвата по кредита. Такова
ограничение било негативно за самите потребители. Непазарните
ограничения на лихвите водели до намаляване на кредитирането, поемане на
по-малък риск от финансовите институции и лишаването на потребителите с
по-ниски доходи от достъп до финансиране, което в крайна сметка е в техен
ущърб.
Моли съда, да постанови решение, с което да отхвърли предявените
срещу дружеството искове и да му присъди направените разноски в
производството в пълен размер.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за
12
установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото – Договор за паричен
заем Standart 14 № 5730503 – 07.09.2021г., ищецът - АЛ. ОСМ. АЛ. е получил
от ответното дружество „******“ ООД гр. С. кредит в размер на 200 лева, за
срок от 14 седмици, при 7 броя вноски, на следните дати: 21.09.2021г.,
05.10.2021г., 19.10.2021г., 02.11.2021г., 16.11.2021г., 30.11.2021г. и
14.12.2021г. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.32%.
Лихвеният процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден е
0.11%. Общият размер на всички плащания с включена такса за експресно
разглеждане е 255.15 лева, като същият е сборът от общия размер на заемната
сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания
в т.8. Годишен процент на разходите на заема е 49.33%.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора, с подписването на същия, заемателя
удостоверявал, че е получил от заемодателя заемната сума, като договора
имал силата на разписка за предадената, съответно получената сума.
Видно от клаузите на договора, чл.1, ал.3 регламентира, че за
извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем в размер на 42.56 лева.
Разпоредбата на чл. 4 от договора регламентира следното: заемателят се
задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави
на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този
договор, а именно: 1. Поръчител - физическо лице, което да представи на
заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от
деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна
история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател ИЛИ 2. Банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по
договора, вА.дна 30 дни след падежа за плащане по договора. Банковата
гаранция се изпраща от заемателя в срока по предходното изречение в
оригинал на адреса за кореспонденция на заемодателя.
Страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, Заемателят дължи
неустойка в размер на 28.42 лева. Страните се уговарят, неустойката да се
разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски,
посочени в чл. 2, ал. 1, т.4, като в този случай дължимата вноска е в размер на
40.51 лева, а общото задължение по Договора става в размер на 283.57 лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че на 07.09.2021г. ищецът е
сключила с „******“ ООД гр. С. Договор за паричен заем Standard 14 №
5730503, съгласно който му е бил предоставен заем в размер на 200 лева,
който е трябвало да върне на 7 вноски, ведно с лихва от 40.32%. Няма спор и
относно това, че съгласно изискване на процесния договор, ищеца е трябвало
13
да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в предоставяне на
поръчителство от физическо лице или банкова гаранция, като в противен
случай дължал неустойка в размер на 199, 62 лева. Не се спори по делото, че
страните са се договорили кредиторът да предостави на ищеца допълнителна
услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, за което
дължала такса в размер на 28.42 лева. Безспорно установено е, че посочените
такса и неустойка е трябвало да бъдат платени от ищеца разсрочено заедно с
месечните вноски по договора за заем.
Спорно по делото е нищожни ли са клаузите на чл. 1, ал. 3 от договора
за плащането от страна на ищеца на такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 42.56 лева и на чл. 4, ал.
2 от договора - за плащане на неустойка в размер на 28.42 лева за
неизпълнение на задължение да предостави обезпечение в полза на
заемодателя, поради противоречието им на закона и добрите нрави.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи,
недействителност на клаузата за плащане на такса за експресно разглеждане
на искането за предоставяне на кредит, както и на тази за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, на посочените в
исковата молба основания. Обратно, в тежест на ответника е да докаже
вА.дност на въпросните две клаузи.
На първо място съдът счита, че процесният договор за паричен заем е
потребителски по своя характер, поради което в случая са приложими
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, както и че за него се прилагат правилата на чл.
143-148 от ЗЗП. По делото не се представят доказателства, нито се твърди от
страна на ответника, че клаузите на процесния договор са индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че
уговорената между страните такса за експресно обслужване на документи и
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
са неравноправни, респ. нищожни, поради следното:
Претендираната такса за експресно разглеждане на документите, чрез
които длъжникът кандидатства за отпускане на кредита, противоречи на чл.
10а ал. 2 от ЗПК, която забранява на кредитора да иска от потребителя
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на
кредита. В случая, експресното разглеждане на документи е част от
процедурата по усвояване на кредита. С така определената за плащане от
ищеца такса, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън
предвидените в закона. Този извод се подкрепя и от това, че реално липсва
предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да
обоснове начисляването на претендираната от него такса - не е ясно каква е
разликата между експресното и обичайното преглеждане на документите и
дА. въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора
„експресно разглеждане на документи“. Отделно от това, уговорения размер
на тази такса от 42.56 лева е в размер около 1/4 от размера на самия кредит
200 лева, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този
необосновано висок размер, което пък е допълнително основание да се
приеме, че по същество тази уговорена „такса“ оскъпява по скрит начин
кредита, респ. ГПР, като основен критерий за длъжника при определяне на
финансовата тежест на кредита. С оглед на изложеното и предвид
противоречието на горепосочената клауза за такса за експресно разглеждане
на документите с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съдът приема, че
14
същата е нищожна поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1-во от ЗЗД.
На следващо място, предвидената в договора неустойка, следва да се
квА.фицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка)
за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредитора
би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена
престация. Критериите дА. е нА.це нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010г. по т.д. №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойката, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл е Решение № 107/25.06.2010г. на ВКС по т.д. № 818/2009г., II т.о.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП,
неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение
на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение за
неустойка, като съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, неравноправността се
преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид
видът на стоката и услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останА. клаузи на договора
или на друг договор, от който зависи, а според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Определената изцяло от кредитора методика за изчисляване на
неустойката в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо
за евентуално предвидимите от забавата вреди, е в разрез с принципа на
добросъвестност и води до нА.чие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя на
кредита, като последния е задължен да заплати необосновано висока
неустойка.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до
три дни от подписване на договора, а именно да представи поръчител-
физическо лице или банкова гаранция, като при неизпълнение е предвидено
да се заплати неустойка във фиксиран размер от 28.42 лева.
Така предвидената клауза за неустойка, поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на гаранция противоречи на чл. 21, ал.
1 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
15
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора, с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Уговорената в договора
неустойка от 28.42 лева е в размер около 1/7 от сумата на отпуснатия кредит
от 200 лева, като по този начин безспорно е нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост. Тъй като противоречието между клаузата
за неустойка и добрите нрави е нА.це още при сключването на договора, то
следва извода, че в конкретния случай не е нА.це вА.дно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 от ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността
на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка при нА.чие
на предпоставките на чл. 4, ал. 1 от договора.
Предвид изложеното, съдът счита, че клаузата, предвидена в чл. 4, ал. 2
от договора, сключен между ищеца и ответното дружество и предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 28.42 лева е нищожна на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, а предявения иск се
явява основателен и доказан.
С оглед на това, предявените от ищеца два иска за прогласяване
нищожността на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем Standard
14 № 5730503, сключен между страните на 07.09.2021г. са основателни и
доказани, като следва да бъдат уважени.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представеното по делото
преводно нареждане се установява, че пълномощника на ищеца- адв. С.Н. е
платил по сметка на РС-Карлово държава такса за предявените два иска в
размер на 100 лева. Същевременно, процесуалния представител претендира
присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от представеното по
делото адвокатско пълномощно е, че АЛ. ОСМ. АЛ. е упълномощила адв.
С.Н. да го представлява в настоящото производство, като от Договора за
правна помощ и съдействие се установява, че адвокатската правна помощ се
оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е. безплатна адвокатска помощ на
материално затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва
да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат С.Н. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във
вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
16
минималните размери на адвокатските възнаграждения което за всеки от
предявените два иска е в размер на 300 лева или общо 600 лева, както и
сумата от 100 лева, платена държавна такса по делото.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от
Договор за паричен заем Standard 14 № 5730503/07.09.2021г., сключен между
АЛ. ОСМ. АЛ. от с. В.Л., ул. „***** с ЕГН ********** и „******“ ООД, ЕИК
******, със седА.ще и адрес на управление: гр. С., ж.к. „****“, бул. *******,
бл.*** „*****, представлявано от Д.С.Д.а, съгласно които АЛ. ОСМ. АЛ. с
ЕГН ********** дължи на „******“ ООД, ЕИК ******, сумата от 42.56 лева -
такса за експресно разглеждане на документи и сумата от 28.42 лева -
неустойка, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречащи на закона и
накърняващ добрите нрави.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК ******, със седА.ще и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „****“, бул. *******, бл.*** „*****, представлявано
от Д.С.Д.а, да заплати на АДВ. С.К. Н., БУЛСТАТ ********** с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., ул. „******, пълномощник на ищеца - АЛ.
ОСМ. АЛ. от с. В.Л., ул. „***** с ЕГН **********, сумата в размер на 700.00
лева, представляващи деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-П., в
двуседмичен срок от съобщението за неговото обявяване.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
17