Р Е Ш
Е Н И Е № 394
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на двадесет и шести март две хиляди и двадесета година,
след публично съдебно заседание на
десети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева, след като
разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 2958 по описа за 2019 година, за да се произнесе, намира
следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, против решение на Районен съд – Пловдив, постановено в производство по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се обжалва решението В ЧАСТТА, с която е отхвърлен изцяло искът, предявен от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, против Д.Х.Т., с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 415, ал.1, т.2 и чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумата 800 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са били прехвърлени на 01.01.2016 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е ищецът; сумата 81, 75 лева – договорна лихва за периода 16.07.2015 г. - 13.11.2015 г.; сумата 45 лева - такса разходи; сумата 485, 30 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 16.07.2015 г. – 13.11.2015 г.; сумата 232, 85 лева - обезщетение за забава за периода 17.07.2015 г. – 04.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, които суми е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 5052/05.06.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 9186/2018 г. по описа на ПдРС – ХVІІ гр. състав; както и жалбоподателят обжалва решението и В ЧАСТТА, която има характер на Определение, и в която съдът признава за неистински документ Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., представен от ищеца в заверен препис (л. 6 – л. 8 от делото) и в оригинал (л.70 – л.72 от делото) и изключва същия от доказателствата по делото.
В жалбата се заявява, че решението заедно с определението са незаконосъобразни и неправилни, като се излагат конкретни съображения. Счита се, че неправилно Районен съд допуска процедурата за оспорване авторството на договора за заем, което оспорване е направено от назначения на ответника от съда процесуален представител, като се сочи, че той не е страна по сключения договор за заем и предвид липсата на пряк контакт с ответника, само и единствено с оглед, на който контакт особеният представител би могъл да има представа относно авторството на договора, недопустимо е той да оспорва автентичността на подписа на ответника. В жалбата се сочи, че по предявения иск особеният представител следва да брани ответника, като предявява възражения и прави оспорвания, но само чрез действия, за които му е лично известено от ответника, че касаят защита на накърнени права, а не и чрез възражения по повод чужди права, за които няма данни от ответника да са засегнати, както би било когато се претендира нищожност на договора. Заявява се, в случай, че въззивната инстанция приеме за допустимо откритото пред Районен съд Пловдив производство по оспорване на истинността на договора за заем, то следва да се има предвид, че е допуснато процесуално нарушение, а именно заявява се, че съгласно чл. 193 ГПК при оспорване истинността на частен документ, носещ подпис на страната, която го оспорва, в която хипотеза попада процесният договор, то в тежест на тази страна е да докаже неговата неистинност – в случая се сочи - това е ответникът. В тази насока, съдът е следвало да укаже това, с оглед на което той е трябвало да ангажира доказателства за установяване неистинността на договора откъм авторство чрез назначаване на графологична експертиза, която да установи дали твърдението за положен от ответника върху него подпис е вярно. Това обаче не е направено от първоинстанционния съд, а той се е ограничил единствено и само с откриване на процедура по оспорване, без да бъдат дадени указания чия е доказателствената тежест за това. Освен това се заявява, че следва да бъде съобразено от съда, че дори решаващият състав на Районен съд – Пловдив неправилно да е приел, че е в тежест на ищеца да докаже твърдението си за авторството на ответника на процесния договор, той следвало да укаже на ищеца, за да може същия своевременно да предприеме процесуални действия в този смисъл, а това се сочи от жалбоподателя, не се установява по делото. Така първоинстанционният съд не е предоставил възможност на ищеца да изрази становище, както и да ангажира доказателства в тази насока – да направи искане за допускане на съдебно-графологична експертиза, като по този начин съответно е нарушил според жалбоподателя принципа на състезателност в гражданския процес. И така, поради неправилната констатация на първоинстанциония съд в изложения смисъл той се ограничил дотук в мотивите си относно основателността и доказаността на предявения иск и не е коментирал другите доказателства по делото, като е счел това за ненужно. Заявява се, че по делото са събрани достатъчно доказателства за основателността на главното вземане, както и на всички други свързани с него претенции за съответните периоди, посочени в исковата молба стойностни параметри, споделени и подкрепени напълно и от вещото лице по назначената ССЕ. Предвид изложеното в жалбата се сочи, че предявените искове са изцяло основателни и доказани. В тази насока се моли въззивният съд да постанови акт, с който да отмени определението, постановено по гр. дело № 20096/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив, с което се признава за неистински договорът за паричен заем, сключен от ответника и същият е изключен от доказателствата по делото. Моли се да се постанови и съдебен акт, с който да бъде отменено решението постановено по същото гражданско дело, като неправилно и незаконосъобразно, като въззивният съд се произнесе по съществото на спора. Претендират се разноски, за държавна такса, включително и юрисконсултско възнаграждение.
Прави се доказателствено искане, което е при условията на евентуалност, а именно: в случай, че съдът приеме, че е в тежест на ищеца да докаже авторството на оспорения договор за заем, то се моли да бъде допусната съдебно-графологична експертиза, с конкретно посочена задача.
Постъпил е писмен отговор на въззивна жалба, от адв. Д., назначен за особен представител на въззиваемата страна, Д.Х.Т., с който се заявява, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, като правилно, като се изложени съображения по същество. По направените с въззивната жалба доказателства се заявява, че същите са направени несвоевременно и са преклудирани. Освен това се заявява, с оглед твърдението, че с въззивната жалба се иска отмяна на определението, с което се признава за неистински договор за паричен заем, че същото следва да бъде обжалвано самостоятелно, а не с въззивната жалба, което го прави неоснователно и недопустимо. Доказателствени искания в отговора на въззивна жалба не се сочат.
С допълнително постъпила на 5.03.2020 г. молба от жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощник юрисконсулт Б., се поддържа въззивната жалба и се възразява за отговора на въззиваемата страна. Поддържа се направеното, при евентуалност, доказателствено искане. Заявява се, че нови доказателства няма да се сочат; взема се становище по същество.
В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. Д. се заявява, че поддържа писмения отговор на въззивната жалба; оспорва въззивната жалба и сторените с нея доказателствени искания. Заявява, че като особен представител на ответника, няма никаква връзка с него.
Въззивният състав на Пловдивския окръжен съд, след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо определение, както и решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява частично основателна, поради следното:
За да
постанови обжалваното решение, както и определение, районният съд излага
съображения: Приема, че след като по делото не са ангажирани каквито и да е
доказателства, от които да се установява, че подписите, положени от името на
ответника на всяка една страница от Договора и в края на този Договор за
„Заемател/Възложител“, са изпълнени, именно, от Д.Т. – поради което, предвид направеното от особения представител
на ответника оспорване по реда на чл.193 от ГПК, този Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г - следва да бъде признат за неистински документ, изключен от
доказателствата по делото. Вследствие на което, приема, че с оглед на
гореизложената фактическа обстановка
- с оглед признаването за неистински документ и изключването от доказателствата
по делото на Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., ответникът не дължи нито на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, нито на ищеца или неговия праводател (като купувачи на
вземанията на «Изи Асет Мениджмънт» АД по Рамковия договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и Приложение № 1/01.01.2016 г.
към него) сумите, които е било разпоредено да заплати със Заповедта за
изпълнение, доколкото не се установява ответникът да е бил страна по Договора
за паричен заем, а оттук – че искът се явява неоснователен и недоказан и като
такъв следва да се отхвърли изцяло.
Въззивният състав на ПдОС не приема за правилен крайния извод на районния съд, ведно с изложените от него мотиви.
Въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно правомощието си по чл. 269 изр. последно от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка по чл. 235 ал. 3 от ГПК на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят относно установени в първоинстанционното производство, с допустими доказателствени средства, обстоятелства:
От приложени писмени доказателства, в т.ч. и по ч.гр.д.№ 9186/2018г., по описа на ПдРС, ХVІІ гр.състав, е видно, че със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 5052/05.06.2018 г., е било разпоредено ответникът да заплати на дружеството-ищец сумата 800 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са били прехвърлени на 01.01.2016г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е ищецът; сумата 81, 75 лева – договорна лихва за периода 16.07.2015 г. - 13.11.2015 г.; сумата 45 лева - такса разходи; сумата 485, 30 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 16.07.2015 г. – 13.11.2015 г.; сумата 232, 85 лева - обезщетение за забава за периода 17.07.2015 г. – 04.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и разноските по делото в размер на 32, 90 лева - държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е била връчена на ответника при условията на чл.47 ал. 5 от ГПК, при което на ищеца са били изпратени указания за предявяване на иск по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, и ищцовото дружество е подало искова молба за установяване на вземанията си по заповедта в срока по чл.415 ал. 4 от ГПК.
Не се оспорва
от страните в първоинстанционното производство и приетото от съда в о.с.з. на
30.09.2019г., изготвено по поставени от ищцовото дружество задачи, заключение на вещото лице по ССЕ М. М.. Като
след проверка с документите по делото, както и тези при дружеството, цедент, «Изи
Асет Мениджмънт» АД, София, вещото лице е посочило остатъка от задължението на
ответника по процесния договор - Договор за паричен заем № 2328722 от
16.06.2015г., по пера, както и общо към датата наподаване на заявлението до
съда /04.06.2018г./, /които задължения по пера са идентични и по размер, и в
последващи дати- към датата на завеждане на исковата молба – 17.12.2018г.,
както и додатата на проверката от експертизата – 28.06.2019г./, както следва:
за главница – 800 лева, договорна лихва – 81.75 лева, неустойка за неизпълнение
на договорно задължение – 485.30 лева, такса разходи по събиране на вземанията
– 45 лева;/общо: 1412.05 лева/. Изчислено е от вещото лице и обезщетение за
забава върху сумата на погасителната вноска /главница плюс договорна лихва/, за
периода на забава от 17.07.2015г. до 04.06.2018г. /дата на подаване заявлението
в съда/, в общ размер възлизащо на сумата от 243.32 лева.
Спорни са въпросите по делото, въведени и в
оплакванията във въззивната жалба, дали между страните е налице облигационна
връзка, произтичаща от твърдените от ищеца обстоятелства - Договор за паричен
заем № 2328722 от 16.06.2015г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответника, въз основа на който договор е възникнало вземане срещу ответника,
впоследствие прехвърлено в собственост на праводателя на ищеца, «Агенция за
събиране на вземания» ООД, а понастоящем, принадлежащо на ищеца «Агенция за
събиране на вземания» ЕАД, /правоприемник на «Агенция за събиране на вземания»
ООД/.
В тази насока, се констатира от въззивния съд, че
при направено оспорване в с.з. на 14.06.19г. от страна на адв. Д., особен
представител на ответника, на «посочените като положени от ответника подписи в договора за паричен заем», и
при открито от съда производство по реда на чл. 193 от ГПК по отношение на
истинността на подписите, посочени като положени от ответника, в договор
запаричен заем № 2328722 от 16.06.2015г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт”
АД и ответника, следва да се посочи, че при доказателствена тежест, изцяло,
лежаща на ответника, съгласно чл. 193 ал. 3 изр. второ от ГПК, от ответната
страна не са ангажирани никакви доказателства. В тази насока, въззивният съд
констатира, че представеният от ищеца и в оригинален екземпляр договор за
паричен заем, /лист 70-72 от делото/, носи подписа на страната, която го
оспорва, /вкл. и на всяка страница от договора, както и в края: като
заемател/възложител, са положени подписи на страните, в т.ч. и на ответника Д.
Х. Т., като е посочено и собственоръчно изписване на трите имена на ответника/.
Предвид което, въззивният съд намира, че направеното оспорване от страна на
ответника чрез особения му представител адв. Д., не се явява доказано; при
което и не е налице правно основание за изключване на Договор за паричен заем №
2328722 от 16.06.2015г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника, от
доказателствата по делото.
В тази насока, въззивният съд се произнася с
решението по делото; но няма пречка по оспорването на документа съдът да се
произнесе и с определение, /арг.от чл.194 от ГПК/; като в тази част, имаща
характер на определение, решението на районния съд е обжалвано в указания от
съда едноседмичен законен срок от
връчването му на страните, при което и настоящата въззивна жалба се явява
допустима и в частта й, срещу обжалваното определение. При което и становището
на въззиваемата страна, че е недопустимо обжалването на определението с
настоящата жалба, се явява неоснователно. В случая, решението на районния съд е
връчено на ищцовото дружество на 08.11.2019г., като въззивната жалба,
/наименована, само жалба/, е постъпила чрез РС-Пловдив на 15.11.19г.; поради
което и жалбата срещу определението е подадена, в законния едноседмичен срок,/чл.275ал.1отГПК/,
така както е указано и от съда.
Предвид, по-горе, изложеното, въззивният съд
намира, че е налице валидно сключен Договор за паричен заем № 2328722 от
16.06.2015г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника Д. Х. Т..
Предвид което, в тази част, решението на районния съд, имаща характер на
определение, следва да бъде отменена от въззивния съд, поради
незаконосъобразност.
Предвид приложени Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/от 16.11.2010г., както и Приложение № 1/01.01.2016г. към този рамков договор, въззивният съд
намира, че вземането на „Изи Асет Мениджмънт” АД към ответника, се явява
прехвърлено в собственост на «Агенция за събиране на вземания» ООД; съответно,
вземането е прехвърлено на ищцовото дружество «Агенция за събиране на вземания»
ЕАД, /правоприемник на «Агенция за събиране на вземания» ООД/. Налице е пълномощно от страна на цедента, с
което е упълномощен цесионерът, от свое име и за своя сметка, да уведоми длъжника
за издършената цесия. Видно е, че няколкократно длъжникът е потърсен на
постоянния му адрес, както и на настоящия му адрес, от страна на цесионера, по
реда на члр. 99 ал. 3 от ЗЗД, както и че пратките са останали като непотърсени
от длъжника. Предвид което и въззивният съд намира, че с получаването на
12.04.2019г., от страна на адв. Д., особен представител на ответника, на
исковата молба ведно с приложенията, вкл. потвърждение за сключена цесия на
основание чл. 99 ал. 3 от ЗЗД от страна на дружеството, цедент, надлежно
представлявано от изп. директор; пълномощно от изп.директор на дружеството,
цедент, по отношение на дружеството, цесионер, за уведомяване на длъжници за
прехвърляне на вземането; уведомително писмо от дружеството,цедент чрез
дружеството, цесионер с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2328722 от 27.11.2018г. за извършената
цесия, /ведно известия за доставяне,
удостоверяващи изпращането на уведомителните писма за извършенацесия, до
длъжника/, ответникът, длъжник, се явява надлежно уведомен за цесията, и
съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази насока е и практиката на ВКС, /определение
№987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г.,ІVг.о.;Решение №
173/15.04.2014г.погр.д.№788/2013г, т.о./, която се споделя и от въззивния съд.
Предвид данните от заключението на ССЕ, /неоспорено
от страните/, от страна на ответника, длъжник, по отношение на ищцовото
дружество, кредитор, не е постъпило плащане на нито една от погасителните
вноски по процесния договор за паричен заем, чиято сума от 800 лева, е била
предоставена и усвоена от ответника Д. Х. Т. в пълен размер още на датата на
сключване на договора за паричен заем – 16.06.2015г. Поради което и въззивният
съд намира,че при изтекъл падеж на всички пет на брой равни погасителни месечни
вноски, на дата 13.11.2015г., и при липса на данни за заплащане на някоя от тях
от страна на ответника, следва да се приеме, че ответникът следва да възстанови
на дружеството на ищеца, кредитор, взетата заемна сума в размер на 800 лева,
ведно със законната лихва, считано от датата на заявлението -04.06.2018г. до
окончателното й изплащане. Предвид което въззивният съд намира, че по отношение
на главницата от 800 лева, решението на районния съд, в частта, с която е
отхвърлен искът като неоснователен и недоказан, следва да се отмени като
неправилно; като бъде постановено ново решение по същество, с което искът по
чл. 422 вр. чл. 415ал. 1 т. 2 от ГПК за сумата от 800 лева, бъде уважен, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на заявлението
-04.06.2018г. до окончателното й изплащане.
По отношение на останалите претендирани от ищцовото дружество суми, като
дължими по процесния договор за паричен заем, въззивният съд констатира
следното: По делото няма данни за приложени Общи условия, при които е сключен
процесният договор за паричен заем, съответно, не е приложен и т.н. Стандартен европейски формуляр, посочващ
индивидуалните условия по бъдещия паричен
заем, /цитиран в чл. 1т.1 от приложен договор за паричн заем
№2328722/16.06.2015г./. Поради което и въззивният съд няма възможност да
провери подписването на всяка от страниците им от страна на ответника, длъжник,
с оглед служебното прилагане от съда на императивната материално правна
разпоредба на чл. 11 ал. 2 от Закона за потребителския кредит, /какъвто,
безспорно, се явява процесният паричен заем/. Предвид което и въззивният съд
приема, че договорът за паричен заем следва да се приеме за недействителен от
съда, арг. от разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 от ЗПК ответникът следва да възстанови само чистата получена сума по заема,
невъзстановена от него, /горепосочената сума от 800 лева/, но не и останалите
претендирани суми – като договорни лихви,такса, неустойки, обезщетения за
забава.
Предвид последно изложеното въззивният съд приема, че решението на районния
съд в останалите части, с които отхвърля предявения иск по отношение на
претендираните договорна лихва, договорна неустойка, такса, обезщетение за
забава, следва да бъде потвърдено, макар и по различни съображения, от
изложените от страна на първоинстанционния съд.
По отношение на претендираните от ищцовото дружество, жалбоподател,
разноски,въззивният съд приема следното:
Поради частична основателност на предявения иск, и на основание чл. 78 ал.
1 от ГПК ищецът има право на разноски, платими от ответника: В
първоинстанционното производство, в общ размер на сумата от 397.93 лв,=
//217,10лв,ДТ/+/345лв, възн-е за особен представител/ +/150лв, депозит за вещо
лице/+/100лв,за юриск.възнаграждение//х 0.49; /като сумата 397.93 лв, включва и
сума от 49 лв, юриск. възнаграждение, представляваща съответна част от
определено такова в минимален размер от въззивния съд, съгласно чл.78 ал. 8 от ГПК. За заповедното производство, ищецът има право на разноски, платими от
ответника, съответно на уважената част от иска, възлизащи в общ размер на
сумата от 40.62 лв,=//32.90 лв,ДТ+50лв, претендирано юриск. възнаграждение//х
0.49.
За въззивното производство, ищецът, жалбоподател, има право на разноски,
арг. от чл. 78 ал. 1 от ГПК, платими от ответника, възлизащи в общ размер на
сумата от 117.60 лв;=//140лв,ДТ+100 лв, за юрисконсултско възнаграждение,
определено в минимален размер от въззивния съд, съгласно чл.78 ал. 8 от ГПК//х
0.49.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280 ал.3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановеното на 29.10.2019г. Решение № 4119, /обявено за решаване в публично заседание на 30.09.2019г./, по гражданско дело № 20096 по описа за 2018 година, В ЧАСТТА, имаща характер на определение, с която ПРИЗНАВА ЗА НЕИСТИНСКИ ДОКУМЕНТ Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., представен от ищеца в заверен препис (л.6 – л.8 от делото) и в оригинал (л.70 – л.72 от делото) И ИЗКЛЮЧВА СЪЩИЯ ОТ ДОКАЗАТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО; както и В ЧАСТТА, с която ОТХВЪРЛЯ предявения от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор М. Д. Д., против Д.Х.Т., ЕГН **********, с последен известен постоянен и настоящ адрес:***, представляван от особения представител адвокат И.Д.Д., със служебен адрес: ***, иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1, т.2 и чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумата 800 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са били прехвърлени на 01.01.2016 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е ищеца; ведно със законната лихва върху главницата от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, които суми е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 5052/05.06.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 9186/2018 г. по описа на ПРС – ХVІІ гр. състав, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН; като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на ответника Д.Х.Т., ЕГН **********, с последен известен постоянен и настоящ адрес:***, представляван от особения представител адвокат И.Д.Д., със служебен адрес: ***, че ответникът ДЪЛЖИ на ищеца “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор М. Д. Д., по предявения ИСК с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, сумата 800 /осемстотин/ лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 2328722/16.06.2015 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са били прехвърлени на 01.01.2016 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е ищецът; ведно със законната лихва върху главницата от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, които суми е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 5052/05.06.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 9186/2018 г. по описа на ПРС – ХVІІ гр. състав,
ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд в останалата ЧАСТ, с която ОТХВЪРЛЯ предявения от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор М. Д. Д., против Д.Х.Т., ЕГН **********, с последен известен постоянен и настоящ адрес:***, иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1, т.2 и чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумата 81, 75 лева – договорна лихва за периода 16.07.2015 г. - 13.11.2015 г.; сумата 45 лева - такса разходи; сумата 485, 30 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 16.07.2015 г. – 13.11.2015 г.; сумата 232, 85 лева - обезщетение за забава за периода 17.07.2015 г. – 04.06.2018 г., които суми е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 5052/05.06.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 9186/2018 г. по описа на ПРС – ХVІІ гр. състав, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Д.Х.Т., ЕГН **********, с последен известен постоянен и
настоящ адрес:***, представляван от особения представител адвокат И.Д.Д., със
служебен адрес: ***, да заплати на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис сграда „Лабиринт“,
ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор М. Д. Д., разноски, съразмерно на уважената част
от иска: в размер на сумата от 397.93
лева, направени в първоинстанционното производство, както и в размер на сумата
от 40.62 лева, направени в заповедното производство, както и в размер на сумата
от 117.60 лева, направени във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/