РЕШЕНИЕ
№ 125
гр. Перник, 26.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:РОМАН Т. НИКОЛОВ
МИХАИЛ АЛ. МАЛЧЕВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500039 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от А. В. С., чрез адв. Д.М., против Решение №
261124 от 08.11.2021 г., постановено по гр.д. № 686 по описа на Районен съд Перник за
2021 г., с което съдът е признал за установено по отношение на ответника, че дължи на
„Агенция за контрол на просрочените вземания“ ООД сумата от 800 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № ***, сключен между цедента
„Вива Кредит“ ООД и ответницата, сумата от 140.23 лева – договорна възнаградителна
лихва по посочения договор за кредит за периода от *** до *** и сумата в размер на
49.72 лева– обезщетение за забава, считано от 17.11.2018 г. до 19.06.2020 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане на вземането, които вземания са прехвърлени на
цесионера „Агенция за контрол на просрочените вземания” ООД и за които е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 03105 по описа на Районен съд Перник за 2020 г.
В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди се, че е неправилен изводът на Районния съд, че за
длъжника по кредита е без значение кой е титулярът на спорното право и че клаузата в
процесния договор, която предвижда възможност за прехвърлянето на вземането на
1
трето лице, е неравноправна. Излагат се доводи, че процесният договор, като
потребителски такъв, не съдържа императивно предвидените в закона реквизити и
поради това е недействителен. Иска се отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на
въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е от
компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Производството пред районния съд е образувано въз основа на искова молба, с
която от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД срещу А. В. С. са
предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
Приложено е ч.гр.д. № 3105 по описа на РС Перник за 2020 г., от което се
установява, че по заявление на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД, подадено по пощата на 29.06.2020 г., е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А. В. С. за вземанията, предмет
на настоящите искове. В законоустановения срок от длъжника е подадено възражение
по чл. 414 ГПК и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя са дадени указания
за възможността да предяви установителни искове за съществуване на вземанията.
Същите са предявени в срока по чл. 415 ГПК, за което са били представени
доказателства пред заповедния съд.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата чрез процесуалния си представител –
адв. Д. М. от АК *** е депозирала писмен отговор с вх. № 272637 от 10.06.2021 г., с
който по подробно изложени съображения е оспорила предявените искове.. Изложени
са доводи, че договорът не отговаря на изискванията за валидност на ЗПК, същият е
нищожен, поради което на осн. чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита и то на извън договорно основание, с какъвто иск съдът не е
сезиран.
С Решение № 261124 от 08.11.2021 г., постановено по гр.д. № 686 по описа на
Районен съд Перник за 2021 г. Районният съд е уважил предявените искове.
2
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни твърденията на
жалбоподателката за нищожност на процесния договор за цесия. От приетите по
делото пред Районния съд писмени доказателства се установява, че между „Вива
Кредит“ ООД, в качеството на цедент, и ищеца „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД – цесионер, е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 01.12.2016 г., по силата на който ищецът е придобил вземанията
на цедента към ответницата А. В. С. по договор за паричен заем „***“ № ***, описани
под номер *** от приложение № 1 от *** към рамковия договор. Съгласно чл. 2.5 от
рамковия договор покупната цена, срещу която се прехвърлят вземанията, се определя
в подписан към договора анекс, поради което липсата на този документ по делото не
влече нищожност на цесията, а и е ирелевантно за спорното право. Няма законова
пречка първоначалният кредитор по договора да упълномощи цесионера да уведомява
длъжници, както и да преупълномощава трети лица за изпращане на уведомления за
извършената цесия на вземания по договори, в който смисъл е и съдебната практика –
Решение № 137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на ВКС и много други. Договорът
за цесия е произвел действието си и към датата на подаване на заявлението от ищеца за
снабдяване със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 23.01.2020 г. срещу
ответницата, тъй като за прехвърлянето на вземането на цедента на цесионера (ищецът
по делото) не е необходимо съгласие или уведомяване на длъжника. Доколкото
длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие същият т. е.
вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера, не е необходимо
уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в смисъл, че
длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за
прехвърлянето на вземането (включително чрез пълномощник), но само ако е платил
на цедента, вместо на цесионера т. е. освобождава се от отговорността по чл. 75 ЗЗД (в
този смисъл Решение № 139 по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС и др.). Съобщаването на
извършеното прехвърляне на вземането спрямо цедирания длъжник е направено с
връчването му на препис от исковата молба по настоящото дело и приложенията към
нея, включително препис от гореописания договор за цесия заедно с Приложение № 1,
пълномощно, дадено от законния представител на цедента за упълномощаване на
цесионера „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД за извършване на
действия по уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжниците, уведомление по чл. 99,
ал. 3 ЗЗД от цесионера като пълномощник и потвърждение от цедента, с което правата
и законните интереси на длъжника са гарантирани. По тези съображения следва, че
активно материалноправен носител на процесните вземания по процесния договор за
кредит срещу ответницата е именно ищецът „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД.
Между страните не е спорно, а и се установява от събраните в производството
пред първоинстанционния съд писмени доказателства, че между „Вива Кредит“ ООД
3
като заемодател и ответницата А. В. С. като заемополучател на *** е сключен договор
за паричен заем „***“ № ***, по силата на който заемодателят се е задължил да
предостави на заемателя паричната сума от 800 лв. под формата на потребителски заем
срещу задължението на заемателя да върне на заемодателя сума в общ размер от
1302.21 лв., включваща и таксата за експресно разглеждане, на 9 месечни погасителни
вноски в размер от 144.69 лв., с падеж на първата вноска на 16.11.2018 г. и посочени в
договора останалите падежни дати, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от
40.30 % и годишен процент на разходите от 49.46 %. В чл. 1, ал. 3 от договора е
предвидено, че размерът на таксата за експресно разглеждане на документи е 361.98
лева. В чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора е отразено, че компонентите на месечните
погасителни вноски включват част от дължимата главница, лихва и такса за експресно
разглеждане.
Представеният по делото договор за паричен кредит е копие на оригинала, но
върху всяка страница на същия фигурира подпис на представител на дружеството –
заемател, както и такъв на кредитополучател, с изписано на последната страница на
ръка име на кредитополучателя. С подписването на договора, ответникът е
удостоверил, че е запознат с всяка една от клаузите на договора, с погасителния план
(инкорпориран в чл. 2, ал. 1, т. 4 от договора).
Видно от инкорпорираната в чл. 2, ал. 2 от договора разписка, кредитополучателя
е получил в брой заемната сума.
Настоящият въззивен състав, като съобрази предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията на сключения договор, намира, че процесният договор
отговоря на изискванията на ЗПК за действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е
сключен в писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са
индивидуализиращи данни за страните, размера на получената сума, общия размер,
който потребителят следва да върне, месечен лихвен процент, съдържа като
приложение погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Не е приложимо изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит.
Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора и за всички вземания по него, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК
за посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не
се отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план
на всяка от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния
договор в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване
отделно на главницата, лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделната
погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае
4
ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за
кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този
само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се
прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване
и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата
на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че
хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва да се смесва с тази, предвидена в т. 11,
която е приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова
завишено по съдържание изискване към погасителния план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т.
11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското законодателство изискванията на член 10,
параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48. По повод на тълкуването на тази
правна норма действие има решение на съда на ЕС по дело С-42/15 от 09.11.2016 г.,
според което член 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на
тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази
директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба.
Процесният договор за кредит е съобразен и с императивната норма на чл. 11, т.
10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките
на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР (т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към
ЗПК), които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито
могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са
длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата
допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени
както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и
по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят
на две групи. Първата група са базови допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива
2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“ приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания
5
(чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви – в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м, към ЗПК).
Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит,
докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято
легална дефиниция е дадена в буква „ж“ на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При
посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен
процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак
след десетичната запетая (т. 2 б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно
разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено
първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на приложение № 1, а именно да се
допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и
потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора, което е посочено в чл. 3, ал. 1, т. 8 от договора. Второто базово
допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор
лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими.
Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези н а
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. Смисълът на
закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която
ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С
оглед на това съдът намира, че не е налице недействителност на договора на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че между страните
по договора е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем.
Договорът е сключен съгласно законовите изисквания, в предвидената по закон форма
и съдържание, поради което и на основание чл. 20а ЗЗД има силата на закон между
страните. При установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в
тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по
договора, а именно да върне предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в
сроковете, уговорени в договора.
Съдът намира, че не е налице порок, който да обоснове наличието на
неравноправна клауза. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. След като
договорът е действителен, на кредитора се дължат освен чистата стойност на кредита,
също и съответните лихви и разноски по него.
С нормата на чл. 19 ЗПК са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни
разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
6
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. При тези условия, в
настоящия случай, е договорен лихвен процент, равняващ се на 40.30 %, а ГПР е
фиксиран на 49.46 % - до обичайните и допустими от обществения морал 50 %.
Явно е, че цената на кредитирането не е свръх прекомерна и доколкото
обезщетението за забава е в размер на законната лихва, то не е налице противоречие
със закона и добрите нрави.
С оглед на всичко гореизложено, въззивният съд приема, че предявените
отрицателни установителни искове са основателни, предвид което и всички
възражения в жалбата са неоснователни.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на
чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на
различни от сочените основания за неправилност на решението.
С решението си първоинстанционният съд е достигнал до идентичен краен
резултат с този на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта
за разноските, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по
чл. 78 ГПК.
Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските.
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият претендира и доказва разноски за въззивното производство в размер
на 350 лв., които му се дължат от жалбоподателя изцяло предвид неоснователността на
жалбата.
По изложените мотиви, Окръжен съд Перник
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261124 от 08.11.2021 г., постановено по гр.д. №
686 по описа на Районен съд Перник за 2021 г.
ОСЪЖДА А. В. С., с ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Агенция за
контрол на просрочените задължения“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“, № 29, ет. 3, сумата от 350 лв.,
представляваща направени разноски във въззивното производството.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8