№ 3179
гр. София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110150499 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца В. А. Т., ЕГН **********, с адрес гр. София, ***, чрез
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър *** с адрес на
упражняване на дейността гр. София, ****., срещу ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“
№ 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Николай Пенчев, съединени в условията
на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 19,
ал 4 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за **** от 30.06.2023 г. поради
противоречие със закона, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 10, ал. 2; чл. 10а, ал. 4; чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 2 от Договор за **** от
30.06.2023 г. поради неравноправност на клаузата, или поради противоречие на същата
със закона, или като заобикаляща закона.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че на
30.06.2023 г. между страните е сключен Договор за **** за сумата от 1 500,00 лв., с
краен срок на погасяване 01.12.2023 г., при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,4 %. Сочи, че
съгласно чл. 3 от Договора заемът е следвало да се погаси на 11 двуседмични вноски,
дължими с падеж петък, от които 3 вноски по 25,96 лв. и 8 вноски по 202,39 лв.
Излага, че съгласно чл. 5.1. от Договора в срок от три дни кредитът е следвало да бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество
условия за това. Твърди, че са поставени следните изисквания - при един поръчител,
същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни
заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или
поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения
с рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по
погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ
за размера на получаваните трудови доходи. Съгласно чл. 11 ал. 2 от договора, при
неизпълнение на условията по чл. 5 от Договора, била дължима фиксирана неустойка в
1
размер на 811,00 лв. Излага, че макар дадената възможност за предоставяне на
обезпечение, неустойката била начислена още при сключване на Договора и включена
в погасителния план, като така общата сума за връщане възлизала на 2 508,00 лв.
Счита, че уговорената неустойка противоречи на закона, както и че цели да заобиколи
максимално допустимия размер на ГПР. Подробно аргументира, че неустойката
представлява разход по кредита и следва да се включи в ГПР. Счита, че неустойката
излиза извън присъщите й функции, както и че накърнява добрите нрави. Твърди, че е
налице заобикаляне и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвиждал, че при забава,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забава. Аргументира, че клаузата уреждаща неустойката е неравноправна. Развива
съображения в насока, че грешно посоченият размер на ГПР, е предпоставка за
обявяване недействителността на целия договор. При тези твърдения моли съда да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
излага твърдения, че ищецът е завел четири дела срещу него, които се отнасяли за
различни договори за кредит, сключени между страните, но по всяко дело се
оспорвала една и съща клауза. Посоченото излага, че представлява злоупотреба с
процесуални права, т.к. целта била в тежест на ответника да се възложи заплащането
на разноски. Прави искане за съединяване на делата, а при отхвърляне на искането,
развива подробни съображения в насока, че на ищеца не следва да се присъждат
разноски. Оспорва предявените искове и като неоснователни. Твърди, че договорът е
сключен при спазване на нормативните изисквания. Излага, че уговорената неустойка
не следва да се включва в размер на ГПР. Подробно аргументира, че клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка е действителна, че не е неравноправна, както и
че всички клаузи на договора не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването
за добросъвестност и не водят до значително неравновесие. Обръща внимание, че
ищецът в периода 2022 г. – 2023 г. е сключил 4 договора с ответника, които съдържали
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита,
което счита, че опровергава твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация
за това какъв би бил крайният размер на задълженията. Счита, че ищецът е знаел за
икономическите последици на уговорките. На последно място излага, че клаузите са
индивидуално уговаряни. Моли съда да отхвърли предявения иск. Възразява ищецът
да е материално затруднено лице, поради което не следва да се присъжда адвокатско
възнаграждение на процесуалният му представител за предоставената безплатна
правна помощ. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за **** 30.06.2023 г. за сумата
от 1 500,00 лв., с краен срок на погасяване 01.12.2023 г., при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,4 %,
както и че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща начисляване на
неустойка в размер на 811,00 лв. при непредоставяне на обезпечение.
В чл. 5 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи
кредита с поне едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне
едно от изброените), като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за
2
заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за
заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции
с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение. По отношение на
банковата гаранция – същата следва да е със срок на валидност 6 месеца след крайния
срок на плащане на задълженията по договора.
В чл. 11 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на
задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 5
се санкционира с неустойка 811,00 лв., разсрочена за срока на заема и дължима заедно
с всяка погасителна вноска.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от
който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и двуседмична неустойка
в размер на 228 лв. всяка.
Видно от приложен по делото **** г. кредитополучателят е сключил
Застраховка „Живот“.
При кандидатстването за процесния кредит, ищецът е подал искане, в което е
декларирал имуществено състояние с оглед преценка на кредитоспособността, като е
декларирал, че получава общо месечни приходи в размер на 4430 лв.
Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на
кредитополучателя е предоставена информация за размера на ГПР – 56,4 %, в който не
е включена неустойката по чл. 11 от договора.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
3
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 56,4 %, в който изобщо не е
ясно какви компоненти на дълга включват, тъй като това не е посочено. Същевременно
в погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита,
като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в
размер 2508 лева, от която неустойката е в размер на 811,00 лева и същата се
начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от
получаване на сумата по кредита не се предостави обезпечение по кредита, съгласно
изискванията на чл. 5 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите,
обосноваващи начисляването на процесната неустойка и предоставената
преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в
договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10
пункта), което към 30.06.2023 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат
да надхвърлят 64,8 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
4
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план е
над ½ от размера на заетата сума и надхвърля 4 пъти договорената възнаградителна
лихва. В случа само сравнявайки размера на уговорената лихва в процент и в сума,
или 44,5 % и сума в размер на 196 лв., с размера на начислената неустойка – 811,00 лв.,
което надвишава почти четири пъти размера на лихвата, то действителния размер на
ГПР далеч надвишава посочения в договора 56,4 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 56,4 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
5
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат само ищецът. Същият е
направил своевременно искане за присъждане на разноски, съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, а именно 100,32 лв. платена държавна такса Процесуалният
представител на ищеца е претендирал адвокатско възнаграждение за предоставената от
него безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв, по
което искане съдът следва да извърши преценка относно твърдението на ответника за
злоупотреба с права, както и възражението, че ищецът не е материално затруднено
лице, които факти имат значение относно тежестта за разноските за адвокат.
По отношение на твърдяната от ответника злоупотреба с права, на съдът е
служебно известно, което е и обявено на страните с окончателния доклад по делото в
първото по делото заседание, а именно, че между същите страни са налице висящи
следните производства, по които са предявени искове за прогласяване нищожността на
договори за кредит, сключени между същите страни, а именно гр.д. № 45664/2024 г.,
гр.д.№ 50502/2024 г., гр.д.№45663/2024 г. и настоящото. Злоупотребата с право е
налице, когато конкретно право се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени
права и законни интереси на други субекти (чл. 57, ал. 2 от КРБ). Предвид
обстоятелството, че ищецът е образувал четири дела, с които е предявил идентични
искове за прогласяване на договори за кредит, сключени с ответника, и доколкото
договорите са сключени между същите страни и са идентични клаузи, то следва да се
приеме, че действително е налице злоупотреба с процесуални права от страна на
ищеца. Ищецът изцяло, по своя преценка, макар и да има възможност да получи
защита на правата си в едно производство, предявявайки искове за всички оспорени от
него договори с една искова молба, е образувал множество искови производства за
отделните договори. С тези свои действия той е увеличил многократно задълженията
за разноски по делата за адвокатски хонорар. Неупражняването на всички права в
рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с
упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника,
като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в
пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на
ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК
и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Съдът
намира, че образуването на отделни дела по всеки един от говорите е направено с цел
генериране на разноски за ищеца. Подобно процесуално поведение от страна на
ищеца, посредством формално упражняване на права, съдът приема за злоупотреба с
права и съответно не преследване на легитимна цел. Настоящият съдебен състав
намира, че присъждането на разноските в тежест на ответника за адвокатско
възнаграждение противоречи на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за
добросъвестност на страните, участващи в съдебното производство и в съответствие с
общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си
противоправно поведение, то съдът намира, че адвокатско възнаграждение изобщо не
се дължи. ( В този смисъл са Определение № 15334/03.10.2024 г. по в.гр.д. №
10259/2024 г. на СГС).
Налице и друго основание, на което да се откаже присъждането на адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на процесуалния
представител на ищеца и то е свързано с наличните по делото данни, от които може да
се обоснове извод, че същият не е материално затруднено лице. Видно от
представеното искане за кредит, което не е оспорено от ищеца, последният е
6
декларирал, че получава месечен доход от 4430 лв., какъвто доход дори и брутен
размер, не би следвало да затрудни ищеца да заплати адвокатско възнаграждение в
минимален размер, какъвто претендира и процесуалният му представител.
Следователно за ищеца не е налице невъзможност да заплати адвокатско
възнаграждение и съдът приема, че той няма качеството на материално затруднено
лице. В този смисъл е и Определение № 50050 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. №
2662/2021 г., II т. о., ТК, в което се посочва, че по принцип, при липса на спор между
страните, достатъчно доказателство за наличие на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА са съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, но когато
по делото са налични доказателства, изрично и категорично опровергаващи
посоченото основание, респективно установяващи, че лицето, на което е оказана
безплатна правна помощ, не е материално затруднено, в задължение на съда е да вземе
предвид тези доказателства и без да е направено възражение от другата страна в тази
насока.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за **** от 30.06.2023 г., сключен между
В. А. Т. и „Сити кеш“ ООД, по предявения от ищеца В. А. Т., ЕГН **********, с
адрес гр. София, ***, срещу ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5,
представлявано от управителя Николай Пенчев, иск.
ОСЪЖДА Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на В. А. Т.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, ***, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата от
100,32 лв. – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7