ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр.Габрово, 02.02.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Веселина Топалова
ЧЛЕНОВЕ:
Галина Косева
Кремена Големанова
като
разгледа докладваното от съдия Големанова в.ч.гр.д. №475 по описа за 2020г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.413, ал.2 ГПК във връзка
с чл.274 от ГПК.
Образувано
е по подадена частна жалба от "Ай Тръст” ЕООД срещу Разпореждане №376/09.11.2020г.
по ч.гр.д. №250/2020г. на Тревненски районен съд, с което е отхвърлена част от
подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В жалбата
се излага, че неправилно първоинстанционния съд бил
отхвърлил претенцията относно претендираното
възнаграждение за поръчителя. Представянето на обезпечение не било задължително
условие за сключване на договора за кредит и за длъжника нямало санкция ако изберял
необезпечен кредит. Предоставянето на поръчителство бе било установено като
необходимо предварително условие за получаване на потребителския кредит, а било
предоставено като избор на кредитополучателя. Разликата между обезпечения и
необезпечения кредит касаела само срока за разглеждане на заявлението. Клаузата
за предоставяне на обезпечение била индивидуално договорена, тъй като при
подаване на заявлението кредитополучателят бил посочил желания размер на
кредита, срока на договора и желания
начин на усвояване. Неправилно било прието от съда, че кредитодателят
не бил спазил изискванията на чл.16 ЗПК да оцени платежоспособността на
потребителя. Обезпечението не било свързано н оценката на клиента. Твърди се и
че сключеният между кредитополучателя и Ай тръст договор не бил договор за
поръчителство по смисъла на чл.138 ЗЗД, а договор за поръчка по смисъла на
чл.280 ЗЗД, като възнаграждението за поръчителство било насрещна престация за поетия от Ай тръст ангажимент за обезпечаване задълженията
на длъжника по договора, т.е. възнаграждение по този договор се дължало за
предоставяне на услуга и се дължало само за периода, в който се ползвала
услугата. Твърди, че претенцията за административни разноски била формирана от извършените
от кредитодателят разходи за извънсъдебно събиране на
просроченото вземане и съставлявала реално извършен разход, като не попадала в
обхвата на чл.33 ЗПК, тъй като нямала срочен характер и не можело да се
приравни на обезщетение за забава. По тези съображения клаузата за дължимост на административните разноски не противоречала на
разпоредбите на чл.10 А, ал.1 и ал.2 ЗПК, тъй като не била такса за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, а е разход направен в следствие
на некоректно поведение от длъжника и просрочие. Моли
съда да отмени обжалваното разпореждане и да уважи подаденото заявление в
частта относно отхвърлените претенции, както ида бъдат присъдени в пълен размер
сторените в заповедното производство разноски и направените в настоящото производство
разноски.
Въззивният
съд, като взе предвид наведените в жалбата доводи и събраните по делото
доказателства, прие за установено следното:
Частната
жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК, от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, предвид на което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С Разпореждане
№376/09.11.2020г. по ч.гр.д. №250/2020г. на Тревненски районен съд е отхвърлено
искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 16,47лв.-административни
разходи, 27,72лв.-възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство.
Първоинстанционният съд приел клаузата предвиждаща дължимост
на разноски за събиране на вземането е в колизия с повелителната разпоредба на
чл.10А, ал.2 ЗПК, като същевременно с нея се заобикаляла и забраната на чл.33 ЗПК. Съдът приел, че претендираната като
възнаграждение по договор за поръчителство сума се основава на неравноправна
клауза, която била нищожна по смисъла на чл.146 ЗПК Договорът за поръчителство има
за цел да обезщети вредите от фактическата неплатежоспособност на длъжника,
които кредиторът би могъл да претърпи. Това изискване на кредитодателя
влизало в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване кредитодателят
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно
цена за ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Въззвиният съд намира следното :
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, заявлението следва да е редовно от външна
страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, т. 1 ит. 2 ГПК – да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното
производство парично вземане и неговата изискуемост. Съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към
заявлението следва да се приложи и договора за кредит, ведно с всички негови
приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива, като
това изискване на закона е с оглед възможността на заповедния съд да изпълни
задължението си за извършване на служебна проверка дали искането се основава на
неравноправна клауза в потребителския договор или е налице обоснована
вероятност за това.
В
разглежданият случай, към заявлението са приложени необходимите доказателства,
съобразно нормата на чл. 410, ал. 3 ГПК. Видно от представения договор за
потребителски кредит и приложение № 1
към него, кредиторът "Кредисимо" ЕАД е
отпуснал потребителски кредит. При преценката на договора за потребителски
кредит съдът намира, че в него няма
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП и ЗПК.
Съобразно
отразеното в т.12 от заявлението и изложението в частната жалба между страните
е уговорено заплащане на претендираното
възнаграждение за предоставяне на поръчителство в полза на заявителя за това,
че по силата на договор за поръчителство, той се е съгласил да отговоря
солидарно с длъжника за задълженията на втория към трето лице-кредитор.
Въззивният съд намира, че при сключване на договора за поръчителство като част
от договора за потребителски кредит, е налице нарушаване на императивни норми
на ЗПК и ЗЗП, респективно че договора е недействителен по отношение на
длъжника. Сключеният договор за поръчителство с юридическо лице, което
предварително е одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице,
доколкото същия е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител
(видно от справка в ТР), сочи, че на длъжника не е предоставено право на избор
и възможност за индивидуално договаряне. Следователно сключването процесния
договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. На
следващо място обвързването на възможността за отпускане на кредит с възмезден
договор за поръчителство, на практика прехвърля върху кредитополучателят
финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за
което на кредитора не се дължат такси по силата на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят, че претендираното възнаграждение по договор за поръчителство
по своето естество било възнаграждение по договор за поръчка. Както се посочи
по-горе поръчителят е предварително
одобрен от кредитодателят и между двамата е сключен
договор за поръчителство, поради което в отношенията между страните по делото е
приложима разпоредбата на чл.138 ЗЗД, регламентиращи поръчителството, а не на
правилата уреждащи договора за поръчка.
Изложеното налага извода, че претендираното вземане, се основава на неравноправна
за потребителя клауза, която се явява нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от
ЗЗП.
По отношение на претендираните
административни разноски, съставляващи направените разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, съдът счита, че това задължение не съответства на
никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателят. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а съгласно ал.2
на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. В случая разноските за събиране на вземането, са свързани именно с
процедурата по управление на кредита, поради което клаузата в договора, която
предвижда дължимостта им е
в противоречие с императивната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК и поради това
е нищожна. Въззивният съд намира за правилен извода на съда, че с процесното вземане, се заобикаля забраната визирана в чл.33
от ЗПК, според който при забава потребителят дължи обезщетение за забава, което
не може да надхвърля законната лихва, а в случая е уговорено допълнително
плащане, чиято дължимост, е
изцяло свързана със забавата на длъжника.
Поради
гореизложеното обжалваното разпореждане е правилно и следва да бъде потвърдено.
Поради
оставянето на подадената частна жалба без уважение не жалбоподателят не следва
да бъдат присъждани направените по делото разноски.
Водим от
горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане №376/09.11.2020г. по ч.гр.д. №250/2020г. на Тревненски районен съд
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: