№ 491
гр. ***, 10.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ана Ив. И.
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело №
20224430105242 по описа за 2022 година
Предявен е от М. А. П., ЕГН:**********, с адрес в гр. ***, ул. "***"
№ 84, ет.2, ап.4 срещу Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7, представлявано от
Н.П.П. искове с правно основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК,
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за
прогласяване на недействителността на Договор за паричен заем кредирект от
06.12.2021 г., като противоречащ на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП и за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 2080,44 лева, от които неустойка в
размер на 2079,44 лева и договорна лихва в размер на 1 лев.
В обстоятелствената част на исковата молба излага, че страните са
сключили договор на 06.12.2021г., по силата на който е усвоена главница в
размер на 1800 лв., със срок на издължаване на кредита - 18 месеца, при
лихвен процент в размер на 40.05 % и Годишен процент на разходите в
размер на 48.27%. Сочи, че съгласно чл. 6.1 от договора, потребителят е
задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да
предостави обезпечение под формата на поръчител или банкова гаранция,
отговарящи на кумулативно изброените условия в чл. 33, ал. 1 от ОУ. Твърди,
че в случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 6.2 от договора се предвижда
неустойка за кредитополучателя в размер на 3651.12 лв., като заплащането на
същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от клаузата
на чл. 4 от договора за паричен заем. Излага, че в резултат на това за усвоена
главница в размер от 1 800 лв., от кредитополучателя се изисква да заплати
622.88 лв. лихва, 3651.12 лв. неустойка и 1800 лв. главница или общо 6074 лв.
Сочи, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на
1
договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Твърди, че сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК. Излага, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като
противоречи на законоустановените императивни правила, а имнено:1.
клаузите на чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, води до извод, че по своето същество те
представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г.
на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г.
на РС - Асеновград по гр. д. Пя 342/2020 г.). Сочи, че изискванията, които
клаузата на чл. 33, ал. 1 от ОУ възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1800 лв.). Твърди, че
предвид това е необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като
величина явно представлява повече от чистата стойност на получения
финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях. Излага, че поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то
кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане,
което обозначава като "неустойка”. Сочи, че кредиторът не включва
"неустойката" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т, 10 от ЗПК), като този начин заобикаля нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход
за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите. Твърди, че нито изисканото поръчителство, нито
банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на
закона. Излага, че в първата хипотеза вероятно се има предвид
поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря
за изпълнение на задълженията на длъжника, поради което няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.
Сочи, че сключването на договор за банкова гаранция не съставлява
обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от
ЗЗД. Твърди, че недействителността на процесния договор поради
нарушаване на изискванията на чл. II, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК във връзка с чл. 19
ЗПК. Излага, че в договора кредиторът е посочил като абсолютни стойности
2
на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва ясно разписана методика
на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в
него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията,
които са използвани при изчисляването. Навежда доводи, че съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР
на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това
са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Сочи, че в
процесния случай предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и
е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е
следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. Счита, че кредиторът е
нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не
е включил предвидената неустойка в размера на ГПР. Твърди, че при условие,
че същата е била включена, действителният размер на ГПР би възлизал на
повече от 150%. Поради изложеното счита, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията по договора. Излага, че с тези си действия
кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест за длъжника. Сочи, че всички приложими към
сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски
договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР,
ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в
Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското. Сочи, че, че приложимото
национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Твърди, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на
директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между
различните конкуренти. Излага, че целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните
продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Сочи, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради
което същата има и нормативно значение.Твърди, че процесните такси
3
безспорно попадат в изискванията на директивата, тъй като те са предвидими
общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и
са предварително заложени, поради което и размерът им следва да се включи
в общия размер на разходите и от там в ГПР. Счита, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
Излага, че договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а
именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява
„добрите нрави“.Сочи, че трайно в практиката се приема, че противоречаща
на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер на законната лихва. Твърди, че в настоящия случай в
договора е предвидена лихва в размер на 40.05% годишно, който размер
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в
обществото. Излага, че процесната клауза на договора, накърнява
договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е
в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което
същата се явява нищожна. Сочи, че именно поради това нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие и следва да се приеме, че лихва не е
уговорена между страните по процесния договор. Счита, че в процесния
случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение
на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент
на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по
право от повелителните правила на закона, като сделката не би била
сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че съгласно специфичната защита, предоставена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните
изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
Счита, че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор нарушава
изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Излага, че
посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната начл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.Твърди, че
клаузата за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по
Договора е нищожна и самостоятелно основание - чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като
заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага, че така въведените
4
изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова
гаранция, поръчителство от определено от кредитодателя дружество или
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях) и срока за представянето му, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Сочи, че непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. Твърди, че в случая е предвидената
неустойка води до скрито оскъпяване на кредита и включено по този начин
към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Излага, че договорът за
потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК,
съгласно която в договора следва да се съдържа приложимия лихвен процент
на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в
процесния договор. Поради изложеното намира, че договора за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 20 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Излага, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му присъди
разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ищецът не изпраща представител. В
нарочна писмена защита моли съда да уважи предявения иск и да му присъди
разноски, за което развива подробни съображения.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът е
депозирал отговор на исковата молба. Счита предявения иск за неоснователен
и недоказан. Оспорва твърденията на ищеца, че е заплатил процесните суми
по Договор за паричен кредит Кредирект № 602400 от 06.12.2021г. Не
оспорва както факта, че между страните по делото е сключен договор за
паричен заем Кредирект № 602400 от 06.12.2021г., по силата на който ищецът
е получил в заем сумата от 1 800 лева, така и, че заемните средства са
предоставени от „Сити Кеш“ ООД на потребителя, съобразно условията в
договора. Твърди, че неустоечната клауза не е нищожна поради противоречие
с добрите нрави. Излага, че във всеки случай на предоставяне на
потребителски кредит, финансовата институция следва да държи сметка за
носения риск, във връзка с отпускането на кредита. Сочи, че рисковият
профил на клиента се оценява преди момента на сключване на договора за
заем, като към този момент се преценява и носения от финансовата
институция финансов риск. Твърди, че нивото на риска, от своя страна,
зависи от редица фактори от обективен характер, като част от тях са
изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани с
5
платежоспособността на потребителя), а друга част зависят от точното
изпълнение на договора от страна на потребителя. Излага, че кредиторът
следва да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в
справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за обезпечение на
задължението. Сочи, че обезпечението на задължението е съществен елемент
при преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то
му предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице или
банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на
потребителя. Твърди, че поради тази причина при вземане на решение за
сключване на договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента,
кредиторът е приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с
клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение - поръчител
или банкова гаранция. Излага, че само при това условие кредиторът би имал
интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск.
Сочи, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение от
страна на потребителя води до непропорционално увеличение на поетия от
заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото
вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя
(каквото е налице и в конкретния случай). Твърди, че поради тази причина, за
недопускане на неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и
потребителя страните са се съгласили, че в случай на неизпълнение на
същественото задължение за предоставяне на обезпечение, вредите от
неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез единствения възможен и
нормативно допустим способ за това - чрез включване на клауза с неустойка в
посочения размер. Излага, че така страните са договорили неустойка, която
да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. Сочи, че предоставянето на обезпечение в
една от двете форми зависи изцяло от волята и действията на потребителя.
Счита, че чрез неизпълнение на поетото договорно задължение за
представяне на обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед
на волята на кредитора е увеличен носеният от него финансов риск. Твърди,
че увеличаването на риска се случва пост фактум - след датата на отпускане
на кредита и то по волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на
договорно задължение. Излага, че товаа обстоятелство представлява едно
бъдещо несигурно събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност
при договарянето и сключването на договори по чл. 12 ЗЗД, не би могло да
бъде презюмирано изначално от кредитора. Сочи, че кредиторът не е могъл и
не е бил длъжен да предвиди при сключването на договора, че въпреки че е
информирал клиента за задължението му за предоставяне на обезпечение
/посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищецът е договарял
недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното
обезпечение. Твърди, че обратното би означавало да се приеме, че съдът
6
бонифицира недобросъвестната страна по договора в нарушение на чл. 12
ЗЗД и в нарушение на общоприетия принцип в правото за черпене на права от
собственото недобросъвестно поведение. Излага, че в случай че ищецът
изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора
обезпечение, то същият очевидно е договарял недобросъвестно в нарушение
на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от
обезпечение по кредита. Сочи, че в случай че договореният между страните 3-
дневен срок е бил недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят
е следвало да информира за това кредитора, като отправи писмено искане за
удължаване на договорения срок, ако същият не е бил достатъчен, или пък да
предложи друго заместващо обезпечение, каквото не е сторено в процесния
случай. Твърди, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. За неоснователни
счита твърденията, че неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл.
143, ал.2, т.5 ЗПК, тъй като с процесния договор не се създава задължение за
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Счита, че при изследване
на размера на уговорената неустойка, следва да се вземе предвид,
финансовият риск, който предприема кредиторът, предоставяйки заемни
средства на потребителя, при неизпълнение на задължението на последния да
предостави исканото обезпечение. Оспорва твърдението, че посоченият в
договора фиксиран ГЛП не е действително приложения. Оспорва
твърдението, че към размера на годишния лихвен процент следва да се
прибави размера на уговорената в чл. 8 неустойка, тъй като същата
представлявала „скрита печалба“ за кредитора по договора. Сочи, че
договорната лихва по същността си е възнаграждението, което кредиторът
получава от отпускането на кредита на потребителя и възнаграждението не
зависи от осъществяването на някакво условие, каквото е заплащането по
неустоечната клауза. Излага, че функцията на неустойката не е
възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по
кредита от потребителя, а цели да обезпечи вземането по договорите за
кредит при съблюдаване на икономическото състояние на длъжника. Оспорва
възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради
противоречие с добрите нрави, тъй като уговорения ГЛП е в размер от
40.05%, който надвишава трикратния размер на законната лихва. Излага, че
соченото от ищецът ограничение, а именно трикратният размер на законната
лихва, надхвърлянето на което, според него, има за последица противоречие с
добрите нрави, почива на отменени нормативни актове, които не са
приложими към дата на сключване на договора 06.12.2021г. - Законите
против лихвоимството от 31.03.1931 г., от 30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г.,
както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите,
влоговете и кредитите на населението и фирмите. Твърди, че сочената
съдебна практика в частта й относно приетия размер на възнаградителната
7
лихва е неприложима към процесното договорно отношение, тъй като същата
е постановена при по-различна социално-икономическа обстановка и при
различни условия, различна нормативна база и обществени отношения,
свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него на различни правни
субекти. Излага, че европейското законодателство не въвежда изрично
ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния размер
на законната лихва. Не отрича факта, че договорения лихвен процент
надвишава четири пъти законната лихва, но сочи, че отчитайки
обстоятелството, че се касае за рисково небанково кредитиране по занятие,
при което цената на обичайно предлаганата услуга следва да покрива по-
големи очаквани загуби от дейността, а това от своя страна налага по-големи
лихви, липсата на предоставено обезпечение, както и съобразявайки размера
на предоставената сума с този на уговореното възнаграждение и периода за
издължаване на кредитния ресурс, то съдът намира, че горепосочената клауза
не регламентира прекомерен размер на договорна лихва, който да обосновава
нейната нищожност. За неправилни счита твърденията на ищеца за
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане
на неустоечно задължение, което в действителност се явявало „допълнителна
печалба“ за кредитора. Твърди, че в конкретния случай не са налице нито
обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на
заобикаляне на закона. за неоснователно счита твърдението на ищеца, че в
размера на ГПР следва да бъде включен и размерът на неустойката. Излага, че
това противоречи пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно
която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Сочи, че
обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се
взема предвид при изчисляване на ГПР, поради което и неустойката не влиза
в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна
лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава
функция. Оспорва твърдението, че действително приложеният в договора за
кредит ГПР е различен от посочения е него. Твърди, че в конкретния случай
ГПР в размер на 48.27 % е изчислен по формула, съгласно Приложение № 1,
като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е
посоченият в договора годишен лихвен процент. Счита, че в процесния
случай не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност
се явявало „калкулиране на допълнителна печалба“. Счита, че в конкретния
случай не са налице нито обективният, нито субективният елемент от
фактическия състав на заобикаляне на закона. Излага, че в случай че съдът
прогласи процесната клауза за неустойка по договора за паричен заем за
нищожна. същото не води автоматично до противоречие на договора с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди и, че не е налице
неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Излага, че видно от
8
съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия са
посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на
годишния процент на разходите. Сочи, че кредиторът е изпълнил
задължението си да посочи в договора размера на общата сума, дължима от
потребителя. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Видно е от представения по делото Договор за паричен заем
№602400/06.12.2021 г., че страните са сключили договор по силата, на който
ответникът е предоставил потребителски кредит на ищеца в размер на 1800
лева, с брой вноски на издължаване 4х60,08 лева и 14х163,04 лева, при 48,27
% ГПР и 40,05 % ГЛП. Страните са договорили и, че в тридневен срок,
считано от датата на усвояване на заемната сума следва да представи
обезпечение по начина и реда, и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от
ОУ : поръчител или банкова гаранция, като в противен слечай следва да
плати неустойка в размер на 3651,12 лева, която се начислява автоматично от
заемодателя.
Представени като доказателства по делото са и: стандартен
европейски формуляр е ОУ към договора за кредит.
По делото е изслушано и заключението по допуснатата ССЕ, която
съдът кредитира като обективно и компетентно дадена и неоспорена от
страните.
От заключението на СОЕ се установява: че на 06.12.2021г. е сключен
договор №602400 между страните по делото, съгласно който е отпуснат заем
от 1800,00 лв. със срок на плащане 06.06.2023г. или 18 месечни вноски; че
общо дължимата сума съобразно клаузите на договора и ОУ относно
неустойката са следните: главница в размер на 1800,00 лева; начислена
договорна лихва при ГЛП 40,05% - 722,88 лева; Начислена неустойка
непредставено обезпечение чл.9 ал.2 от Общите условия- 3651,12 лева или
общо дължима сума съгласно договора, в случай на непредставено
обезпечение - 6174,00 лева; Период на погасяване по погасителен план -
06.01.2022 г. - 06.06.2023 г.; че ГПР е в размер на 48,27%; срок за погасяване
в месеци -18 броя; Месечна вноска с неустойка -1 вноска - 307,10 лв. и 17
вноски по 343,00 лв.; че погасяване на начисленията са общо 4489.08 лв.,
като на 20.09.2022 г. е изплатена сумата от 2093.98 лв. за предсрочно
погасяване на договора.; че с платените суми са погасени такси от 85,00 лева;
неустойка от 2079,44 лева; лихва в размер на 524,64 лева и главница от
1800,00 лева; че таксите от 85 лв. са начислени за забава при плащанията по
кредита със съответния брой дни; че чрез годишен процент на разходите се
изчислява процента на разходите върху заетата сума, която се дължи на
9
съответният кредитор; че договорената лихва върху главницата е основната
тежест върху кредита, но освен нея съществуват и други такси, застраховки и
комисионни, като в резултат на тях се заплаща допълнителна сума освен
лихвените натрупвания върху главницата; че така ГПР отразява процента на
всички разходи, които се дължат по кредита; че изчисляването на ГПР става
като се сумират всички тежести, съпътстващи обслужването на кредита и
получената сума се разпредели по месеците от годината; че принципно
разходите, съпътстващи кредитните договори /при коректно поведение от
двете страни, са следните: Разходите, които съпътстват договора и
изготвянето му; Такси; Лихви върху кредита; Комисионни по обслужване на
кредита; Застраховки, сключени по време на изготвяне на договора (ако не са
включени към главницата накредита); че принципно в компонентите за
изчисление на ГПР не влизат следните разходи: начислени неустойки - в
случай че потребителят не изпълнява своите задължения към
кредитора;Разходи при откриване на съпътстваща кредита сметка, която не е
посочена в договора; Всички допълнителни услуги, които потребителите
избират да ползват извън договора за кредит с цел собствено улеснение и
удобство; че формулата за изчисляване на ГПР по математически начин е
постановена по закона за потребителския кредит, чл. 19, ал. 2, Приложение 1;
че в ГПР по настоящият заем е включена главница и договорна лихва и
същият е 48,27 %, като разходите, взети предвид от кредитора при определяне
размера на ГПР са главница от 1800,00 лв. и договорна лихва определена като
Годишен лихвен процент - 40,05 %.; че при включване на посочената
неустойка в договора от 3651,12 лв./както и погасената такава 2079,44 лв./,
същият ще надвиши многократно пет пъти законната лихва.
В проведеното по делото о.с.з. ВЛ сочи, че договорът за кредит е
погасен предсрочно, като предвид по - ранното му погасяване е бил намален
размерът на претендираната нестойка.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл. 23 ЗПК, във връзка с
чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП
По делото не е спорно, че на ищеца е бил предоставен кредит от 1800
лв., който е следвало да се върне на 18 вноски. Не е спорно, че лихвеният
процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40.05 %. Видно е, че
общият размер на всички плащания с включената неустойка е бил 4489,08 лв.
В договора е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на
48.27 %. Уговорено е в договора, че за непредставяне в срок на обезпечение
ответникът е дължал и сума в размер на 3651,12 лева, включени в месечните
погасителни вноски.
Съдът като взе предвид представените по делото доказателства счита,
че посочената по- горе неустойка не се дължи по силата на чл.10а ал. 2 от
ЗПК. Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
10
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави:Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи,
вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението.В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 3651.12 лв.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е
да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тази
клауза противоречи на добрите нрави и представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тя е в пряко
противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл.26
ал.1 пр.3 ЗЗД. Осигуряването на банкова гаранция в значителен размер или
11
поръчители е свързано със значителни затруднения и цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойка. Както вече беше отбелязоно
целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и
заобикаляне на закона, тъй като в случай, че кредиторът е искал да обезпечи
по-добре задължението си и е следвало да отпусне заема едва след
намирането на поръчители. Уговорената между страните неустойка в случая
не обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение на
задълженията по договора, а евентуални такива от непредставянето на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, затова тя надхвърля
обезщетителната й функция. Неустойката в случая е свързана единствено с
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител или банкова гаранция. Неизпълнението на това задължение не
води до самостоятелни неблагоприятни последици и не променя факта, че
кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен кредит. Налице е
противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за
неустойка е свързана с реално неизпълними задължения.
Нищожността на отделната клауза не води до нищожност на целия
договор. Главницата се явява винаги дължима по силата на чл.23 от ЗПК и
кредитополучателят винаги дължи връщането на получената като главница
сума. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на
кредитополучателя. Размерът на задължението, в това число на месечната
вноска в случая е формиран от два елемента – главница и договорена лихва.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза е видно, че ищцата е
платила дължимото по договора, вкл. лихва и главница.
В договора изрично е посочен фиксиран лихвен процент от 40,15 % и
ГПР от 48,27 %. Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва -
годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 40,15 % не е нищожна и не
накърнява добрите нрави, тъй като законът не предвижда максимален размер
на възнаградителната лихва. Цитираното становище, че съдебната практика
приема, че възнаградителната лихва не може да надвишава трикратния размер
на законната, няма задължителен характер и е била застъпена преди
изменението на чл.19 ал.4 ДПК, който ограничава само размера на ГПР, но не
и на ГЛП. Поради това и ищцата е заплатила възнаградителна лихва в размер
на 524,64 лева, която е дължима.
Що се касае до това дали в ГПР следва да се включи и нестойката
следва да се има предвид, че неустойката както по принцип, така и в
конкретния случай не е компонент, който да се включва при изчисление на
ГПР, като изрично е отразено, че за процесния договор ГПР включва
главница и договорна лихва, без неустойка. В чл.19 ал.1 ЗПК са
регламентирани разходите, които се включват в ГПР, а в ал.2 на същата
разпоредба е посочено, че ГПР кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1. Няма законово основание предвидената в един договор за
кредит неустойка за неизпълнение на дадено задължение да бъде включвана
към компонентите при изчисляване на ГПР, доколкото същата не може да
12
бъде предвидена към момента на сключване на договора, в който смисъл е и
становището на ВЛ по приетата счетоводна експертиза. При липса на
обективни данни неустойката в конкретната хипотеза да е включена към ГПР,
същият е в размер на 48,27 %.ГПР е уговорен в размер, близък до
максималния, съгласно чл. 19 ал.4 ЗПК, но не надвишава законно
определения размер. Цитираната норма предвижда, че ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Законната лихва е 10 %, което обуславя извода, че ГПР
не следва да надвишава 50 % . В случая разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК е
спазена. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК лихвите са част от компонентите,
формиращи ГПР. След като в самия закон е предвиден максимален размер на
ГПР, който не следва да надвишава пет пъти законната лихва,посоченият в
договора фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40,05 % е в
рамките на допустимия от закона размер,като част от ГПР по заема в размер
на 48,27%. Нищожността на горепосочените клаузи от договора относно
неустойката не обуславят извода за нищожност на целия договор.Съгласно
чл.22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен ,когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9. В случая не са налице предпоставките на 22 ЗПК.Спазено е
изискването на чл.10 ал.1. Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, всички елементи на договора и на ОУ са
с еднакъв шрифт. Не се установи договорът да е сключен в нарушение на
горепосочените разпоредби на чл.11 и чл.12 от ЗПК.В договора е посочена
чистата стойност на кредита, ГПР, фиксираният годишен лихвен процент по
кредита, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, ден на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска.Към договора страните са подписали и общи условия
като отделно обективиран документ.В случая приложение намира
разпоредбата на чл.26 ал.4 ЗЗД, съгласно която нищожността на отделни
части на договора не влече нищожност на целия договор. По изложените
съображения, съдът приема, че с изключение на гореописаните клаузи за
неустойка в останалата си част договорът за заем е действителен и чл.23 ЗПК
не намира приложение.
С оглед на изложеното съдът намира, че следва да прогласи за
нищожна клаузата на чл.6, т.1 и т.2 от Договора, а искането за прогласяване
на целия договор за нищожен следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД:
С оглед нищожността на клаузите за неустойка сумата 2079,44 лв.е
заплатена при начална липса на основание и подлежи на връщане, съгласно
чл.55 ал.1,пр.1 ЗЗД. Доколкото съдът е приел, че договорът без клаузата на
чл.6 от него е действителен и се дължи плащане на главница и лихва, то искът
13
за заплащане на 1 лев за договорна лихва следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските : Разноските на ищцата са в размер на 186,14 лева
държавна такса. За адвокатско възнаграждение, съдът счита, че се дължи в
размер на 600 лева за двата иска, по 300 лева за всеки иск, както е посочено в
изрична заявление.
Разноските на ответното дружество са в размер на 250 лева за СОЕ. За
юрк.възнаграждение, съдът счита, че с оглед сложността на делото, се дължи
сума в размер на 200 лева, по 100 лева за всеки от двата иска.
По първия иск, който е изцяло основателен, разноските на ищцата са в
размер на 50 лева държавна такса и 300 лева за адвокатско възнаграждение,
общо в размер на 375 лева, която ответното дружество следва да заплати на
ищцата изцяло, като заплати 50 лева на ищцата и 300 лева на адвокат П. П..
По втория иск, разноските на ищцата са в размер също на 436,14 лева.
Съобразно уважената и отхвърлена част, ответникът дължи разноски в размер
на 435,93 лева. От тях ответникът дължи на ищцата 136,07 лева и на
процесуалния и представител – 299,86 лева.
Разноските на ответника по втория иск съдът приема, че са в размер на
225 лева – половината от направените разноски. С оглед изхода на спора,
разноските на ответника са в размер на 0,11 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.6.1 и чл.6.2 от
Договор за паричен заем кредирект №602400/06.12.2021 г., сключен между
М. А. П., ЕГН:**********, с адрес в гр. ***, ул. "***" № 84, ет.2, ап.4 и
„Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: в гр.
София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7, представлявано от Н.П.П. по силата на
която : „ заемателят се задължава в срок от тр дни, считано от усвояването на
заемната сума да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на
условията на чл.33, ал.1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция / поне едно
от изброените/; при неизпълнение заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 3651,2 лева. Неустойката се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписване на настоящия договор за заем заемателят се
счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената по настоящата точка
неустойка се заплаща разсрочено, съгласно включения в настоящия договор
погасителен план“, поради противоречие със ЗЗП и ЗЗД , като ОТХВЪРЛЯ
иска за прогласяване на ЦЕЛИЯ договор за НИЩОЖЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД „Сити Кеш” ООД, ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29,
ет. 7, представлявано от Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на М. А. П., ЕГН:**********,
14
с адрес в гр. ***, ул. "***" № 84, ет.2, ап.4 сумата от 2079,44 лева, ведно със
законната лихва от 06.10.2022г. до окончателното изплащане, представляваща
недължимо платена сума по Договор за паричен заем кредирект
№602400/06.12.2021 г., сключен между М. А. П., ЕГН:**********, с адрес в
гр. ***, ул. "***" № 84, ет.2, ап.4 и „Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище
и адрес на управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7,
представлявано от Н.П.П.,
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. П., ЕГН:**********, с адрес в гр.
***, ул. "***" № 84, ет.2, ап.4 срещу „Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7, на
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата
от 1,00 лев, представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен
заем кредирект №602400/06.12.2021 г., сключен между М. А. П.,
ЕГН:**********, с адрес в гр. ***, ул. "***" № 84, ет.2, ап.4 и „Сити Кеш”
ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: в гр. София, ул.
„Славянска“, № 29, ет. 7, представлявано от Н.П.П., като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ на М. А.
П. с ЕГН ********** от гр.*** разноски в размер на 186,07 лева, на
основание чл.78, ал.1 ГПК
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат П. П. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 599,86 лева по
двата иска, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА М. А. П. с ЕГН ********** от гр.*** ДА ЗАПЛАТИ на
„Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: в гр.
София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7 разноски в размер на 0,11 лева, на
основание чл.78 ал.3 ГПК
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15