№ 19095
гр. София, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря СИМОНА В. СИМЕОНОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20241110135382 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.422 ГПК.
С искова молба вх. № 195303/13.06.2024г. ищецът ********* е предявил по реда на
чл.422 ГПК положителни установителни искове против ответника Й. Е. Т., с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 600.00 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № F9002569
от 05.12.2019 г., сключен с цедента *******, прехвърлено в полза на ищеца ********* по
силата на договор за прехвърляне на вземане № 56/09-12-2019, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 15.11.2023 г., до изплащане на вземането,
сумата 63.12 лева, представляваща договорна лихва съгласно чл. 7 от договора за периода от
05.12.2019 г. до 04.06.2020 г., сумата от 193.36 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 31.10.2020 г. до 31.10.2023 г., за които суми на 24.11.2024г. е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 62643/2023г. по описа на СРС, 27 състав.
Ищецът твърди, че между ответника Й. Е. Т. и цедента ******* е сключен договор за
потребителски кредит № F9002569 от 05.12.2019 г., по силата на който на ответника е
отпуснат кредит в размер на 600.00 лева за задоволяване на текущи нужди, която ответникът
се задължил да върне в срок от 26 седмици, който срок е изтекъл на 04.06.2020 г. Ответникът
не извършил плащания по договора. Задълженията по договора за кредит на основание чл.
32.1 от договора станали изцяло и предсрочно изискуеми на 05.03.2020 г., с оглед допуснато
просрочие с повече от 90 дни. Твърди се, че вземанията на ******* по договор за кредит са
били прехвърлени на ********* по силата на договор за прехвърляне на вземане № 56/09-
12-2019. Посочва, че ответникът е бил уведомен за цесията с уведомление, както и
поддържа, че ответникът следва да се счита за уведомен за извършеното прехвърляне на
вземания и с получаване на препис от исковата молба. Поради неизпълнение на
задълженията по процесния договор ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК спрямо ответника, което е уважено и е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 62643/2023г. по описа на
1
СРС, като било депозирано възражение от ответника, в която връзка е предявена настоящата
искова претенция. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения особен представител, е депозирал
отговор на исковата молба. Оспорва длъжникът да е валидно уведомен за прехвърляне на
процесните вземания. Поддържа, че уведомлението следва да изхожда от първоначалния
кредитор *********, за да е валидно връчено, с оглед на което и ответникът не бил
уведомен за извършената цесия и с исковата молба. Възразява по отношение на лихвения
процент по договора, който бил начислен в противоречие с разпоредби на БНБ за
изчисляване на лихвен процент при отпускане на кредити от финансови институции.
Релевира евентуално възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приет препис от договор за потребителски кредит № F9002569 от
0.12.2019г. и погасителен план към него, от които се установява, че на посочената дата
между Й. Е. Т. (кредитополучател) и ******** (кредитодател) е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който ответното дружество се е задължило да предаде в
собственост на насрещната страна сума в размер на 600 лева, със срок на издължаване от 26
седмични вноски, последната от които на 04.06.2020г., при фиксиран годишен лихвен
процент (ГЛП) – 37,98% и годишен процент на разходите (ГПР) – 39,55%.
Съгласно чл. 11 от договора в 7-дневен срок от подписването му, кредитополучателят
се задължава да осигури на финансовата институция някое от следните обезпечения относно
изпълнението на задълженията му по договора: 1) Банкова гаранция, издадена от търговска
банка със седалище в България, валидна до 30 дни след крайния срок на договора и
гарантираща всички плащания по главницата, лихвата, неустойката и разходите по договора
за сума не по-малка от 663,13 лева; 2) Застрахователна полица за сключен в полза на ФИ
договор за застраховка с одобрен застраховател срещу риск от неизпълнение на финансовите
задължения от страна на КП във връзка с договора, както и да поддържа валидна
застраховката за срока на договора.
В чл.11.3 от договора е уговорено е, че в случай, че кредитополучателят не изпълни
задължението си по чл. 11 от договора, същият дължи неустойка в размер на 413,14 лева,
която се заплаща на части, заедно с всяка от погасителните вноски по Приложение 1.
В чл.15 от договора е посочено, че ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и
включва разходите за лихви и таксата за разглеждане на предложението за кандидатстване.
Изрично е посочено в чл.16.4, че в ГПР не се включват разходите за неустойки.
Представена е разписка от 05.12.2019г., от която се установява, че на посочената дата
кредитополучателят Й. Е. Т. е получил в брой сумата в размер от 600 лева по процесния
договор за кредит.
По делото е представен договор за прехвърляне на вземания от 09.12.2019 г., сключен
между *******, като цедент и ********* в качеството му на цесионер, по силата на който
цедентът прехвърля и продава, заедно със съпътстващите гаранции на цесионера, портфолио
с вземания, описани в анекс 1 към договора. Съгласно приложение № 1 към договор за
прехвърляне на вземания от 09.12.2019 г., е посочен договор F9002569 с длъжник Й. Е. Т..
Видно от представения договор за цесия, цесионерът е упълномощен от цедента да
уведоми от името на цедента длъжниците, описани в приложение № 1 към договор за
прехвърляне на вземания за настъпилото прехвърляне на вземания, съгласно разпоредбата
на чл. 99 ЗЗД. По делото е прието като доказателство уведомление за извършена цесия от
2
ищеца до ответника, с което същият се уведомява за извършената цесия на вземанията по
процесния договор за потребителски кредит, като няма данни уведомлението да е изпратено
и получено от ответника.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД.
По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е при условията на
пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, да установи
осъществяването на следните материалноправни предпоставки: 1/ наличие на действителен
договор за потребителски кредит № F9002569 от 05.12.2019 г., сключен между ответника и
*******, чието съдържание включва задължение на последния да върне предоставената по
договора за кредит сума при сочените от ищеца условия и срок; 2/ реално предоставяне на
уговорената парична сума в полза на кредитополучателя; 3/ настъпване изискуемостта на
вземанията по договора за кредит; 4/ прехвърляне на формираните по силата на договора за
кредит вземания на кредитора ******* в полза на ищеца *********; 5/ съобщаване на
длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство, като уведомлението следва
да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договорите за цесия.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил задълженията си в срок.
По възражението за погасяване на сумите по давност - в тежест на ищеца е да
докаже, че са налице основания за спиране и прекъсване течението на давностния срок.
Съдът намира, че от представените по делото договор за прехвърляне на вземания
(цесия) от 09.12.2019 г. и Приложение № 1 към договора, сключени между ******* - в
качеството на цедент и ********* - в качеството на цесионер, се установява, че заемодателят
******* е прехвърлил в полза на ищеца вземанията си срещу ответника по процесния
договор за потребителски кредит.
Неоснователно е възражението на ответника, че не е бил надлежно уведомен за
извършената цесия. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по
договора, така и на трето лице – длъжника, налага да бъде извършено съобщаване на
длъжника за цесията, съгласно чл.99 ал.3 и 4 от ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов
кредитор. Последното е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от
стария кредитор /цедента/ – чл.99 ал.3 от ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано
по смисъла на чл.75 ал.1 ЗЗД. Няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор
за извършване на уведомлението за цесията, като получаването от длъжника
на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от
значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /Тълкувателно решение № 142-
7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009
г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о.,
ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение №
78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/. Видно от представеното по
делото пълномощно, инкорпорирано в самия договор за цесия, цедентът ******* е
упълномощил ищеца ********* да уведоми всички длъжници за извършеното прехвърляне
на вземанията от 09.12.2019г., в т.ч. и ответника Й. Е. Т.. По делото е представено
3
уведомление за извършената цесия, изготвено от пълномощника на цедента, като същото е
адресирано до ответника, но не се установява по никакъв начин обаче това уведомление да е
било получено от ответника. Въпреки това, същото това уведомление по чл.99 ЗЗД е
представено към исковата молба и е надлежно връчено на ответника чрез назначения му
особения представител на ответника на 09.01.2025г.
Съдът намира, че връчването на уведомлението за цесия ведно с останалите книжа по
делото на ответника чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е
валидно (независимо дали цесията е била съобщена на длъжника лично или по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК). Връчването на книжата по делото, включително и на уведомлението за
цесията, не касае строго лични субективни права на длъжника и няма пречка това действие
да се извърши за него от особен представител. Ограниченията на представителната власт на
особения представител произтичат от чл. 29, ал. 5 ГПК - особеният представител може да
извършва действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда,
пред който се води делото. Съгласно чл. 34, ал. 2 и, ал. 3 ГПК, изрично пълномощно е
необходимо за предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове,
за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на
исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности, както и за
действия, представляващи разпореждане с предмета на делото. Получаване на
уведомлението за цесия не е сред изброените действия, за извършването на които е налице
ограничение на представителната власт на особения представител. Действително,
уведомлението за цесия е материалноправно изявление, но в практиката се приема, че
особеният представител може да получава изявления с материалноправни последици - извод
в този смисъл може да се направи и от приетото в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. №
193/2018 г. на ВКС, I т. о., както и от определение № 72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г.
на ВКС, I т. о., с което не е било допуснато касационно обжалване на решение по гр. д. №
1220/2019 г. на Окръжен съд Бургас, като ВКС е посочил, че в синхрон с установената
съдебна практика съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че е допустимо изявлението по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до длъжника, да бъде прието от особения му представител по
чл. 47, ал. 6 ГПК. Следва да се посочи, че особеният представител има всички права като
пълномощник, ангажиран лично от страната, той може да прави материалноправни
възражения срещу вземането, предмет на делото - правопрепятстващи, правоунищожаващи,
правопогасяващи, поради което и не следва на особения представител да се отрече правото и
да приема изявления от кредитора, отразяващи се на субективното материално право. Да се
приеме обратното би означавало да се поставят страните по делото в неравнопоставено
положение, което не е целта на законодателя при уреждане на института на особеното
представителство.
По тези съображения съдът намира, че уведомлението, представено с исковата молба
на ищеца и достигнало до ответника с връчването на съдебните книжа на назначения му
особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, съставлява надлежно съобщаване на
цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно
легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният
дължи да престира на него, а не на стария кредитор.
След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен
между ******* и Й. Е. Т., съдът счита, че същият разкрива признаците на договор за
потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
4
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ответникът е физическо лице, за което
няма данни при сключването на процесния договор да е действал в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ******* е търговско дружество с предмет на
дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при
сключването на договора кредитодателят е действал в качеството на "търговец", според
легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма на
предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в настоящия
случай такъв е и предметът на процесния договор.
Доколкото договорът се урежда от правилата на Закона за потребителския кредит и
ответникът има качеството „потребител“, в настоящото производство е приложима
разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи. Следва да се съобрази и приетото в Тълкувателно решение № 1 от
27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено
възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства. Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени
императивните законови изисквания към формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
Съдът, като съобрази обстоятелството, че с договора за заем страните са уговорили
неустойка поради непредставяне на обезпечение намира, че в случая не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка
представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В частност общото задължение на потребителя е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се
включва и задължението за неустойка по т.11.3 от договора в общ размер на 413,14 лева.
Месечният размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница - ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне
на обезпечение в определения срок, видно от чл.15 и чл. 16.4 от Общите условия на
кредитора към процесния договор за потребителски кредит, обаче не е отразена като разход
при формирането на оповестения ГПР от 39,55 %, въпреки че е включена в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката по т.11.3 от договора като несъмнен
5
разход, действителният ГПР би бил значително завишен, доколкото в този случай общата
дължима сума по кредита възлиза на 1076,27 лева или почти два пъти над взетата сума – 600
лева. Настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в т.11.3 от договора клауза се
цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
процесната заемна сума - т. нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод на първо място
следва от специфичността и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на
което е уговорена неустойката, видно от което кредиторът нито е очаквал, нито е желал
изпълнение на задължението. Изискването за предоставяне на обезпечение съдържа
множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя
и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Същевременно в договора и общите условия
липсва клауза, която да предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане
на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения седемдневен
срок. Напротив, седемдневният срок е уреден като краен и преклузивен и с неговото
изтичане се поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при
определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия срок.
Клаузи в договор за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за
различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по
договора за кредит (каквито са посочените вземания), съществува обоснована вероятност, че
са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл.
19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. По същество описаната неустойка излиза извън присъщите
функции и е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова
страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Отделно от изложеното, по този
начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с
процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са за това, че вземането няма да бъде
събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за
реално изпълнение, което е недопустимо.
Следва да се съобрази, че неустойката санкционира неизпълнение на задължение,
различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да
настъпят или не.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва изводът, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява
и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се
прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на
6
„общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да
бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 39,55 % годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. В Решение от 13.03.2025г. по дело №
C‑337/23 на Съда на Европейския съюз е разяснено, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата
на своето задължение по същия начин както и непосочването на този процент, поради което
санкцията, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е, че договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Съгласно константната практика на ВКС, инкорпорирана в решение №
50174/26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855/2021 г. на ВКС, IV ГО, решение № 60186/28.11.2022 г. по
т.д.№ 1023/2020 г. на ВКС, I ТО, решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д № 2024/2022 г. на
ВКС, І ТО, решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д.№ 3620/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение №
50005/ 21.02.2024 г. по т.д.№ 1950/2022 г. на ВКС, ІІ ТО и др./ е прието, че при установена от
съда недействителност на договор за потребителски кредит съгласно разпоредбата на чл.23
ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и други разноски по
него. Ако тази недействителност се установи в производство по чл.422 ГПК, съдът следва да
установи в решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
разпоредбата на чл.23 ЗПК изрично е предвидено задължението на потребителя за връщане
на чистата сума по кредита в хипотезата на чл.22 ЗПК. Съобразно изложеното ответникът
по исковете дължи връщането на чистата сума по кредита – непогасената главница.
Следователно, предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове за мораторна лихва
в размер на 193,36 лева и за възнаградителна лихва в размер на 63,12 лева са неоснователни
и следва да бъдат отхвърлени. Установява се от приетата по делото неоспорена разписка от
05.12.2019г., че на посочената дата кредитополучателят Й. Е. Т. е получил в брой сумата в
размер от 600 лева по процесния договор за кредит. При това положение съдът приема, че
кредитодателят реално е изпълнил задължението си да предостави кредит на ответника под
формата на заем по сключения договор за потребителски кредит, като чистата стойност на
кредита се съизмерява именно със сумата от 600 лева. По делото липсват доказателства, а и
твърдения главницата (чистата стойност) по кредита да е била погасена от ответника чрез
извършени плащания, поради което същата подлежи на връщане на основание чл.23 ЗПК.
Установява се също така, че вземането на ищеца за главница е изискуемо към настоящия
момент, а и още към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК (15.11.2023г.) доколкото от погасителния план е видно, че
падежът на последната погасителна вноска настъпва на 04.06.2020г., поради което е
ирелевантно обстоятелството дали са настъпили предпоставките за предсрочна изискуемост
7
и дали ответникът надлежно е уведомен за това.
С отговора на исковата молба ответникът е навел възражение за изтекла в негова
полза погасителна давност. Както е прието в цитираната в предходния абзац съдебна
практика, не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено в
отделно производство – по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, тъй като би се
достигнало до неоснователно обогатяване на потребителя предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 в специалния ЗПК.
С оглед горното, приложение следва да намерят постановките на т.1 от ТР № 3/
21.11.2024 г. по тълк.дело № 3/2023 г. от ОСГТК на ВКС, че при уговорено погасяване на
парично задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок
за съответната част от главницата започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноски. Съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, в случая – на 15.11.2023 г., когато теченето на погасителната давност е
спряло. Падежът на най-старата първа вноска по договора за кредит настъпва на
19.12.2019г., като оттогава започва да тече и петгодишнният давностен срок, който изтича на
19.12.2024г., което е след депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Следователно главницата в размер на 600 лева не е погасена по давност и възражението на
ответника в този смисъл е неоснователно. Това вземане в размер на 600 лева, както се
посочи, цедентът – кредитодател ******* е прехвърлил в полза на ищеца с договор за цесия,
поради което ищецът има право да получи плащане по него.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният по реда на чл.422 ГПК
установителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1
ЗЗД за сумата от 600,00 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ F9002569 от 05.12.2019 г., е основателен и следва да бъде уважен на основание чл.23 ЗПК.
Неоснователни са на основание чл.23 ЗПК исковете по чл.422 ГПК, вр. чл.430, ал.2 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца възнаградителна
лихва в размер на 63,12 лева за периода от 05.12.2019г. до 04.06.2020г., както и мораторна
лихва в размер на 193,36 лева за периода от 31.10.2020г. до 31.10.2023г., поради което
същите подлежат на отхвърляне.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат и двете страни.
В хода на заповедното производство ищецът е сторил разноски в общ размер на
425,00 лева, поради което в негова полза се следва на основание чл.78. ал.1 ГПК сумата от
297,73 лева съразмерно на уважената част на предявените искове.
В хода на исковото производство ищецът е сторил разноски в общ размер на 825,00
лева. При това положение, за исковото производство в полза на ищеца се следва на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата в размер на 577,94 лева, съразмерно на уважената част на
предявените искове.
Ответникът не е доказал да е сторил разноски, поради което такива не му се
присъждат.
Водим от горното, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл.
430, ал. 1 ТЗ, вр.чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 23 ЗПК, че ответникът Й. Е. Т., ЕГН
**********, дължи на ищеца *********, ЕИК ********, заплащането на сумата в размер от
600,00 лева, представляваща непогасена главница (чиста стойност) по договор за
потребителски кредит № F9002569 от 05.12.2019 г., сключен с цедента *******, ЕИК
******, който е прехвърлил вземанията си в полза на ищеца ********* по силата на договор
за прехвърляне на вземане с № 56/09-12-2019г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 15.11.2023 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
62643/2023г. по описа на СРС, 27 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422 ГПК от ищеца *********, ЕИК ********,
срещу ответника Й. Е. Т., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр.чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер от 63,12 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 05.12.2019 г. до 04.06.2020 г., дължима по
договор за потребителски кредит № F9002569 от 05.12.2019г., както и сумата в размер от
193,36 лева, представляваща лихва за забава за периода от 31.10.2020 г. до 31.10.2023г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 62643/2023г. по описа на СРС, 27 състав.
ОСЪЖДА Й. Е. Т., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на
*********, ЕИК ********, сумата в размер от 297,73 лева, представляваща сторени
разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 62643/2023г. по описа на СРС, 27
състав, както и сумата в размер от 577,94 лева, представляваща сторени разноски в хода на
исковото производство пред Софийски районен съд.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9