Решение по дело №19418/2023 на Софийски районен съд

Номер на акта: 16654
Дата: 9 септември 2024 г.
Съдия: Ирина Стоева Стоева
Дело: 20231110119418
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 12 април 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 16654
гр. София, 09.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20231110119418 по описа за 2023 година

Постъпила е искова молба, подадена от ищеца Б. П. М. срещу ответника
„СИТИ КЕШ“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване на нищожността
на Договор за потребителски кредит № 747081 от 07.10.2022 г. В условията на
евентуалност, са предявени искове за прогласяване на нищожността на
отделни клаузи от договора, а именно:
чл. 3, ал. 1, т. 5, касаещ уговорения ГПР в размер на 49,81 % поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК;
чл. 3, ал. 1, т. 7, касаещ уговорения ГЛП в размер на 40,05% поради
противоречието му с добрите нрави;
чл. 11, ал. 1, касаещ размера на дължимата неустойка, поради
противоречие с добрите нрави и неравноправен характер, чл. 12, ал. 1
като неравноправна.
Ищецът твърди, че на 07.10.2022 г. между страните е сключен Договор
за потребителски кредит № 747081 за сумата в размер на в размер на 1300,00
лева. Кредитът е следвало да се изплати на 23 броя седмични вноски: 2 вноски
по 10,12 лева и 21 вноски по 67,34 лева. Падежът на всяка седмична вноска е
определен като конкретна дата. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора, общата
1
сума за плащане по кредита е в размер на 1434,38 лева. Сочи се, че съгласно
чл. 3, ал. 1, т . 5 от договора годишният процент на разходите е в размер на
49,81 %, който размер е немотивирано висок и противоречи на добрите нрави.
Навеждат се твърдения, че липсата на посочване на взетите предвид
компоненти на ГПР води до липса на яснота относно съдържанието на
договора и нарушаване на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит да се изготви по ясен и разбираем начин. В договора
било посочено, че ГПР включва единствено договорената между страните
възнаградителна лихва, а тя била уговорена в размер на 40,05 %, като не било
ясно от какво се е формирала разликата от 40,05% до 49,81 % при ГПР.
Навеждат се твърдения, че поради надвишаването с 4 пъти размера на
законната лихва, клаузата за ГЛП в размер на 40,05% по процесния договор се
явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Уговореният ГЛП
бил немотивирано висок и противоречащ на добрите нрави, на принципите на
справедливост и добросъвестност. Твърди се, че клаузата за ГПР и клаузата за
ГЛП са част от съдържанието на договора, което е предварително и
едностранно определено от кредитодателя и върху което кредитополучателят
не е могъл да влияе. Следователно и двете клаузи имали характер на
неиндивидуално уговорени такива в сключения договор за кредит, което
влечало след себе си нищожност/недействителност на целия договор. В
условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че договорът не е
нищожен, се посочват като нищожни отделни клаузи от договора, а именно:
чл. 11, ал. 1, касаещ размера на дължимата неустойка при непредоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя и чл. 12, ал. 1, касаещ
прехвърлянето на риска при промяна на официалния курс лев/евро изцяло
върху кредитополучателя, като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП. Относно уговорките за обезпечение се твърди, че кредитополучателят на
практика бил поставен пред обективна невъзможност да изпълни
изискванията. Изискванията били кумулативно дадени и прекалено завишени.
Уговорената неустойка противоречала на същността, целите и функциите на
неустоечната клауза по смисъла на чл. 92 от ЗЗД. Неустойката била уговорена
като дължима при неизпълнение на задължение на кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение. Заплащането нямало за цел да обезщети
кредитора за реално претърпените от него вреди, а целяла неоснователно
обогатяване. Уговорката в чл. 12, ал. 1 от договора пречела на
2
кредитополучателя предварително да прецени икономическите последици от
сключване на договора и прехвърляла риска при промяна в курса лев/евро
върху потребителя изцяло. Твърди се неравноправност на клаузата по чл. 12,
ал. 1 по смисъла на чл. 143, ал. 1 , вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 и 20 от ЗЗП.
Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба,
с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Възразява се,
че настоящото производство е образувано от ищеца въпреки забраната за
злоупотреба с право, доколкото между страните е имало и друг договор за
потребителски кредит, а ищцата на една и съща дата е подала отделни искови
молби за образуване на отделни производства, а не на едно, въпреки че е
поискала прогласяването на двата договора за нищожни при идентични
искания. Предвид това се твърди, че за настоящото производство на ищцата
не се дължат разноски. Посочва се, че в договора ясно е посочен размерът на
ГПР и по какъв начин е формиран, като същият отговарял на максималния
праг, предвиден в ЗПК. ГЛП също била фиксирано уговорен за целия срок на
договора. Възразява се срещу твърденията на ищцата за размера на ГПР, като
се посочва, че същият е мотивиран от срока за връщане на сумата и условията
за разсрочено плащане. Относно неустойката се посочва, че ищцата е имала
възможност да обмисли ангажимента си по договора, както и да извърши
отказ от него. Неустойката е имала предварително определен начален и краен
момент, също фиксирани за срока на договора. Относно клаузата на чл. 12 от
договора се посочва, че уговорката е равноправна и съобразена с
политическата и икономическата обстановка. Направено е искане за
отхвърляне на исковите претенции и присъждане на сторените по делото
разноски.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
747081/07.10.2022 г. с описаното в исковата молба съдържание, по силата на
който на ищец а е отпусната заемна сума от 1300,00 лева, която е трябвало да
3
бъде върната на 23 вноски.
Като писмено доказателство е било приобщено копие от договора за
потребителски кредит, сключен между страните по делото, ведно с
погасителния план към него. Видно от съдържанието на същия страните са
уговорили заемането от ответника на ищеца на сумата в размер на 1300,00
лева, подлежаща на връщане на 23 вноски до 17.03.2023 г., при годишен
процент на разходите в размер на 49,81 % и фиксиран лихвен процент в размер
на 40,05 %. В чл. 4 от договора е посочено, че с подписване на договора
кредитополучателят удостоверява получаването на заетата сума. Следва да се
посочи, че представеното копие от договора не носи подписа на
кредитополучателя, а само на представител на заемателя. Доколкото обаче
същият се представя от ищеца-кредитополучател и предвид това, че страните
не спорят, че е била предадена заетата сума, съдът счита за доказано, че
заетата сума е била предадена, а договорът – сключен. В чл. 5 от договора е
посочено, че в срок от 3 дни, считано от сключване на договора, заемателят се
задължава да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция,
отговарящи на изрично посочените условия, като при неизпълнение се
начислява неустойка. В чл. 11 от договора е посочено, че същата се начислява
автоматично в размер на 750,62 лева и че същата се заплаща разсрочено
съгласно сключения към договора погасителен план. В приложения
погасителен план в отделна графа са калкулирани месечните вноски,
покриващи задължението за неустойка в общ размер от 750,62 лева.
С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до
следните изводи от правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с сезиран с съединени при
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 от
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП.
Неоснователни са възраженията на ответника за недопустимост за
настоящото производство, доколкото страната сама избира дали да заведе едно
или няколко дела в защита на своите интереси, а при съответните
предпоставки за това страната или съдът служебно може да приложи
разпоредбата по чл. 213 от ГПК, за което не са правени искания.
Отношенията между страните по процесния договор за заем са
подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В
4
настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по
договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе
в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че оспорените клаузи страдат от пороци,
което обуславя нищожността на клаузите и договора. В настоящия случай
съдът счита, че ищецът е провел пълно и главно доказване на претенцията си
по главния иск.
Свободата на договаряне между страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР, като само
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Този размер
не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - неустойката в размер на 750,62 лева, която се начислява
автоматично от заемодателя. Уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите. Последният съставлява индикатор за общото
оскъпяване на кредита, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс
5
10 пункта). Това означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Това следва
като извод и от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
С уговорената неустойка се цели осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума, освен уговорената вече
възнаградителна лихва. Този извод следва от спецификата и краткия срок за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката
– осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
осигуряването на банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал
или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят
действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на
заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство
от лице, отговарящо на посочени изисквания. В подкрепа на горния извод
следва да се отбележи, че в самия (и явяващ се единствен) погасителен план,
съставен преди изтичане на тридневния срок, е включено разсроченото
плащане на неустойката като част от всяка месечна вноска по погасяване на
кредита. Следва да се подчертае, че посочената алтернатива за обезпечение -
банкова гаранция, е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се
възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Това
отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще
възникне.
6
Следователно посоченият в договора ГПР не е действителният. Текстът
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на
компонентите по него. Нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с
всички негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. Както лихвеният процент, така и годишният
процент на разходите съставлява част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит. Затова и от законодателя е въведена
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е,
че договорът се явява недействителен съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема договора за кредит за недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, а предявеният главен иск за основателен.
С оглед уважаване на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдът намира, че
е безпредметно обсъждането на останалите основания за нищожност,
доколкото ищецът не е заявил поредност на разглеждане на исковете по чл. 26,
ал. 1 от ГПК и оттам следва да се приеме (и съобразно практиката на
върховната инстанция), че същите са предявени при условията на
евентуалност при разглеждането им от най-силния към по-слабия по тежест
порок.
С оглед уважаване на главния иск, не са налице предпоставките за
разглеждане на евентуалните за нищожност на отделни клаузи от договора.
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски. Следва да се присъди в полза на ищеца сумата в размер
80,00 лева, представляваща държавна такса за първоинстанционното
производство. Претендиран е и адвокатски хонорар във връзка с
осъщественото безплатно адвокатско съдействие в полза на ищеца. Предвид
7
правната и фактическа сложност на делото, минималният размер съобразно
актуалната разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения, към момента
на сключване на договора за правна защита, и Решение от 25.01.2024 г. на СЕС
по дело С-438/2022 г., съдът счита, че в полза на адвокат Ю. Г. следва да се
присъди адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева. Неоснователни са
възраженията на ответника, че не се дължало възнаграждение за настоящото
производство, доколкото страната била завела няколко производства пред
СРС, доколкото в разпоредбата на чл. 78 от ГПК законодателят е предвидил с
оглед изхода по конкретно дело да се присъдят разноски във връзка със
същото, без въведени ограничения с оглед на това колко дела има страната с
евентуален сходен предмет.
Така мотивиран, съдът

РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№ 747081 от 07.10.2022 г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД и Б. П. М., по
предявения от Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Нови Искър, ул. „Велико
Търново“ № 7, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, иск с
правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на
Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Нови Искър, ул. „Велико Търново“ № 7,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 80,00 лева,
представляваща сторени разноски за държавна такса в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на
адвокат Ю. О. Г., ЕГН **********, САК, с адрес: гр. София, ул. „Искър“ № 69,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в
размер на 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца безплатна правна защита в първоинстанционното
производство.
8
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9