РЕШЕНИЕ
№ 72
Плевен, 12.02.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Плевен,
пети състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди
и четиринадесета година в състав:
Председател: Снежина Иванова
при секретар Д.Д. и с участието
на прокурор Иван Шарков, изслуша докладваното от съдията Снежина Иванова адм.
дело № 1115 по
описа за 2013 година на Административен съд – Плевен.
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от АПК, чл.257 от АПК, във връзка с чл.1, ал.1 от
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. чл.84,
ал.2, т.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/.
С решение № 15349/20.11.2013 година по адм. дело №
15221 по описа за 2012 година, ВАС, Трето отделение е отменил изцяло решение №
581 от 08.10.2012 година по адм. дело № 337/2012 година на Административен съд
–Плевен и е върнал делото за ново разглеждане и е образувано настоящото исково
административно дело. За да отмени изцяло решението, ВАС е приел, че съдът незаконосъобразно
е заличил Началника на Затвора – Белене като ответник по иска. Съгласно
мотивите на ВАС, ако искът за незаконосъобразно бездействие по чл.257 АПК се
явява недопустим срещу този ответник, то искът е следвало да се остави без разглеждане
и производството по делото спрямо него следва да се прекрати. Ако искът е
допустим, но неоснователен, той следва изрично де се отхвърли в диспозитива на
решението. ВАС е посочил, че при новото разглеждане на делото това процесуално
нарушение следва да се отстрани.
Производството по дело №337/2012 е образувано по искова молба
/ИМ/ на И.Х.И. – л.с., с адрес *** против Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/. В исковата молба се твърди, че ГДИН не
изпълнява своето задължение, регламентирано в чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, като
не осигурява нормативно предвидените видове безплатни обувки по таблиците,
утвърдени от министъра на правосъдието. Сочи, че многократно е исал с молби до
ГДИН е искано да му се осигурят такива обувки, но въпреки исканията му това не
е станало. Твърди, че през двата летни сезона на 2010 и 2011г. поради липса на
обувки и чехли, е бил принуден да ходи бос по време на престоя си на открито,
като теренът не е бетониран или асфалтиран, осеян е с ситни остри камъчета,
бодящи го по ходилата и при стъпване върху някое от тях прикляква от болка.
Счита, че така е подложен на изтезание, което уронва човешкото му достойнство.
Сочи, че от 01.06.2009 г. ГДИН е самостоятелно юридическо лице към Министерството
на правосъдието, второстепенен разпоредител с бюджетни кредити и ипсата на
парични средства не може да се приравни на обективна невъзможност за
изпълнение, и не освобождава от отговорност. Посочва, че ръководството на ГДИН
и на Затвора – Белене нямат намерение да му осигурят обувки, което е видно от
многократните му молби и жалби и не разрешават и на други л.с. да му дадат
обувки. Сочи молби на други л.с. до началника на затвора, с които те молят да
му дадат маратонки и чехли, но на които молби е постановен отказ. Посочва, че
на 13.09.2011 г. е бил посетен от служител на ГДИН, който е обещал да му се
дадат обувки, но 6 месеца след това няма осигурени такива. На срещата е
присъствал СДВР Н. Л. К.. Сочи, че уведомлението от ГДИН, с което е запознат
на 18.10.2010 г., и в което се твърди, че са му предоставени безплатно облекло,
обувки и спални принадлежности съгласно чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, не отговаря
на истината, което е и видно от вещевата му ведомост. Въпросните обувки, които
единствено са му записани във вещевата ведомост още през 2004 г., като срещу
тях няма положен подпис, са му дарени, а не са получени от склада. ГДИН никога
не са му давали полагащите му се обувки. Сочи, че с докладна записка
рег.№1569/16.10.2009 г. е констатирано, че на 01.04.2008 г. е получено дарение
от БЧК - 13 чифта маратонки №39. От същите е даден и един чифт и на него, но
поради това, че е с номер 42, не са му станали и ги е върнал. По същата причина
е върнал и един чифт чехли. Сочи, че чехлите и маратонките са били чисто нови,
харесали са му много, но са му били малки. Така описаните обувки са всички,
които са му предлагани за 11 годишния му престой в затвора. Сочи, че е социално
слаб, не получава пенсия поради липса на необходимия трудов стаж, не поддържа
контакти с близки и приятели, няма пари на влог, няма свиждания, поради което
разчита изцяло на издръжката от държавата. Прави искане да се признае, че неосигуряването
на нормативно предвидените видове безплатни обувки по таблиците, утвърдени от
министъра на правосъдието, задължително полагащи се по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, от страна на ГДИН е незаконно, поради което да бъде същата да бъде
осъдена да му ги осигури. Прави искане на основание чл.128, ал.1, т.5 във вр.
чл.203, от АПК и чл.1, ал.1 от ЗОДОВ да му бъде заплатено обезщетение в размер
на 6000 лева за нанесени морални вреди, изразяващи се в чувство на унижение и
уронване на човешкото му достойнство на осъден, настъпили поради бездействието
на ГДИН – неосигуряване на полагащите се по реда на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС
безплатни обувки. Претендираната сума е за периода 03.06.2009г.- 03.04.2012 г.,
като иска изплащането на сумата заедно със законната лихва до окончателното и
изплащане. Прави искане за прилагане на писмени доказателства, намиращи се в
администрацията на Затвора – Белене, включително подадени молби и жалби до ГДИН
и до Началника на Затвора – Белене. Прилага към ИМ вносна бележка за внесена
държавна такса.
След образуване на настоящето дело, с определение
№1026 от 25.11.2013 г. /л.3/, настоящия състав на съда е указал на И., след
като го е конституирал като ищец, да посочи срещу кого насочва исковата си
претенция, за кои периоди претендира предоставяне на обувки, поддържа ли
искането си за присъждане на обезщетение, в какъв размер, за кой период.
Постъпила е молба /л.л.9-10/, съгласно която исковата претенция е насочена към
Началника на Затвора – Белене и ГДИН, период на исковата претенция – 3.06.2009
– 01.01.2012 г. , посочен е и размера, в който поддържа исковата си претенция
от 3000 лева, като се сочи, че целият иск е предявен за 6000 лева. Иска да му
се присъди тази сума, ведно с лихвата върху нея, считано от датата на подаване
на ИМ, до окончателното изплащане на сумата. Сочи, че е претърпял морални вреди,
изразяващи се в причиняване на физическо страдание, унижаване на човешкото му достойнство
на осъден, в следствие на неосигуряването на полагащите му се по чл.84, ал.2,
т.3 ЗИНЗС безплатни обувки.
По делото са постъпвали и последващи “уточнения“ от
страна на И.. По тази причина в о.с.з. на 23.01.2013 г. съдът е поискал същият
окончателно да уточни иска. Същият насочва иска си към ГДИН и Началника на
Затвора-Белене. Претендира за периода от 03.06.2009 г. до 06.04.2012 г.,
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6000 лв.
С оглед на заявеното от ищеца, съдът с протоколно
определение №76 /л.27/ връща исковата
молба на И.Х.И., в частта и срещу началника на Затвора-Белене с искане за
присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 6000 лв.
за периода от 03.06.2009 г. до 06.04.2012 г. и лихва до окончателното изплащане
на сумата за неимуществени вреди, настъпили от бездействието от началника на Затвора-Белене, както и
непредоставяне на безплатни обувки за същия период като недопустима, подадена
срещу ненадлежен ответник и прекратява съдебното
производство по исково адм. дело № 1115 по описа за 2013 г. на Административен
съд-Плевен в тази му част. Определението
на съда не е обжалвано в определения от закона и посочен от съда срок, поради
което е влязло в сила. С това определение са изпълнени указанията на ВАС
относно спазването на процесуалните правила при новото разглеждане на делото. Исковото
административно производство по адм. дело № 1115 по описа на Административен
съд-Плевен, продължава само по отношение на ответника – ГДИН, съгласно ИМ,
постъпила първоначално в съда /л.л.1-5 от дело №337/2012/. Изменение на същата
ИМ не е допускано от съда.
Ответникът – ГДИН, в писмен отговор /л.12/ взема
становище по ИМ. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
Счита, че не е осъществен фактическият състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а именно
не са настъпили вреди за ищеца, които да са в пряка връзка с бездействие на
длъжностни лица от Затвора – Белене. Не са налице вреди, които да са възникнали
пряко от незаконосъобразна административна дейност. Ищецът следва да докаже, че
затворническата администрация е бездействала, като е нарушила чл.84, ал.2, т.3 ЗИНЗС, като това бездействие е довело до неимуществени вреди. Следва да представи
доказателства за моралните вреди, които е претърпял. Твърди, че администрацията
на Затвора – Белене е изпълнила задължението си по чл.84, ал.2, т.3 ЗИНЗС за
предоставяне на обувки на осъдения, които той
многократно е отказвал да приеме под предлог, че са му малки или неудобни.
Твърди, че в докладна записка вх.№1569/16.10.2009 г. е посочено, че е получил
обувки на 01.04.2008 г., които не са отразени във вещевата ведомост, тъй като
не се водят на отчет в склада, отказал ги е. През 2008 г. съгласно същата
докладна записка, са му предоставени чехли, които той е отказал да приеме, тъй
като са му били малки. Инсп. П. му дал чехлите да ги премери на 16.10.2009 г.
пред него и дежурния надзирател и се оказало, че му стават. Моли да се присъди
минимално юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът И.Х.И.,***, редовно призован, се явява лично. Иска поне половината
пари да му бъдат заплатени, тъй като е минала повече от половината давност. От
6000 лв. поне половината - 3000 лв. да
му изплатят, с лихвата от 2012 г. Тези обувки са за две години, които е получил,
за тях не спори, като за периода от 2009 г. до 2012 г. не иска да му се дават
обувки, иска само парите. Летните обувки се водят за една година. Иска и за
2012 г., и 2013 г. летни обувки, от деня на завеждане на делото. За летния
период, сандали не са му давали.
В съдебното заседание ответникът Главна Дирекция
„Изпълнение на Наказанията”-София, редовно призован, се представлява от юрк.
Г. /същата се явява в съдебно заседание със закъснение/. Моли да се отхвърли
иска като неоснователен и недоказан. Не са събрани доказателства за наличие на
пряка връзка, доказваща, че претендираните вреди имат връзка с
незаконосъобразно бездействие от страна на
администрацията на Затвора-Белене. Моли да се присъди юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство, в размерите в съответствие с
наредбите за адвокатско възнаграждение.
Окръжна прокуратура-Плевен, редовно призована, се
представлява от прокурор Иван Шарков. Същият счита, че с оглед на събраните по
делото доказателства, исковата молба е неоснователна и недоказана. Моли да се
остави без уважение. Видно от документите приложени по предходното дело, не са
събрани доказателства, които да установят претърпени вреди в резултат на действието
или бездействието на администрацията на Затвора-Белене.
Административният
съд-Плевен, пети състав, като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
Ищецът И.Х.И. е лишен
от свобода, и се намира в Затвора – Белене, в зоната с повишена сигурност
/ЗПС/, което не е спорно между страните. Видно от вещевата ведомост /тази на л.л.50,51
от дело 337/2012 е по-четлива/, същият е постъпил на 11.03.2003 г., като в
същата ведомост под №21 е отбелязано
получаването на обувки “половинки” на 09.12.2004 г., за получаването на
които не е налице положен подпис. В тази ведомост получаване на други обувки не
е отбелязвано.
И. е подавал молби и
жалби, с които е поискал да му се предоставят полагащите му се обувки, като
следва: до Началника на затвора – Белене №2999/17.09.2009 г. /л.22 от дело
337/2012/, №3676/24.08.2011 г. /л.80 от дело 337/2012/. До ГДИН чрез Директора
на затвора – Белене Вх.№Ж-3/05.07.2010 г. /озаглавена декларация, като искането
за обувки е във втората и част – л.106,107 от дело 337/2012/, №2174/25.05.2011 г.
/л.89-90 от дело 337/2012/. По жалбите на И. има произнасяния от Главния
Директор на ГДИН – рег.№8189/11.10.2010 г. /л.87 от дело 337/2012, не може да
се уточни по коя жалба е това произнасяне/, в което се твърди, че видно от
вещевата ведомост, на същия са предоставени безплатно облекло, обувки и спални
принадлежности. В писмо до Началника на затвора – Белене рег.№3569/29.03.2012 г.
/л.88 от дело 337/2012/ и.д. Главен Директор на ГДИН счита жалбите за
неоснователни /вероятно това писмо е по жалбата от 20.03.2012 г., която
ответникът не е представил въпреки направеното искане/, тъй като не съдържат
нови обстоятелства, а за предишните жалби е установено, че са неоснователни, и
нарежда И. да бъде запознат с това негово становище.
В докладна записка на
П. А. П. – инспектор СДВР 7 група с вх.№1569/16.10.2009г. /л.23 от дело
337/2012/ се заявява, че в последните 7-8 години в затвора Белене са получавани
малко на брой обувки, дадени най-вече от работодатели целенасочено и раздадени
на работещите затворници. На 09.12.2004 г. И. е получил обувки, като поради
липса на такива с склада такива са му дадени от колега от деловодството, чрез
г-н К., и са предадени опаковани. Отбелязани са в
картона му /вероятно се има предвид вещевата ведомост/, но поради факта, че не
се водят на отчет в склада, И. не е накаран да се подписва. На 01.04.2008 г. са
получени дарение от БЧК 13 чифта маратонки №39, дадени са такива на И., но
същият ги е върнал, поради факта, че са му малки. През 2008 г. П. е предложил
на И. чехли, но той ги е отказал, защото са му малки. На 16.10.2010 г. го е
накарал да премери чехлите /които са били дадени на друг лишен от свобода/ и
същите му стават.
Видно от показанията
на св.К. /л.л.112,113 от дело 337/2012/ – служител на Затвора
– Белене, ищецът е идвал при него и е споделял, че има нужда от обувки. Търсели
са му и са му намирали многократно, но той е отказвал обувките по различни
причини – че са му малки, че не са удобни. През месец септември 2011 г. е
проведена среща на И. с г-н П. – началник сектор “Социални дейности” на ГДИН.
Свидетелят не си спомня при този разговор служителят на ГДИН да е обещавал, че
ще осигури обувки на И.. Последно И. е получил обувки в началото на м.юни 2012 г.,
като свидетелят не си спомня да са му осигурявани зимни обувки.
В докладна записка на
А. П. Т., ИСДВР ЗПС рег.№1393/20.06.2012 г. се твърди, че И. от дълго време
настоява да му се осигурят обувки, тъй като няма близки, които да го
подпомагат. През годините различни колеги са носили от вкъщи техни стари, но
запазени обувки и чехли, които И. е износвал. На 15.06.2012 г. му е връчил чифт
обувки №43, според неговата заявка, но които му стягат. На 18.06.2012 г. чрез
ИПЗ г-н А. и благотворителната организация “Каритас” са му били осигурени
обувки един номер по-големи, които са му станали /л.111/. В съответствие с тази
записка са и: заявлението на И., че получил обувки на 15.06.2012 г., които са
сменени на 18.06.2012 г. с един номер по – големи /л.108 от дело 337/2012/,
декларация за първоначално получените обувки на 15.06.2012 г. /л.109 от дело
337/2012/, молбата за съдействие до “Каритас” – л.110 от дело 337/2012.
Съгласно признание на И. в о.с.з. на 25.06.2012 г., с тези получени обувки е в
о.с.з., и на които съставът на съда по дело 337/2012 е направил оглед в о.с.з. /л.113
от дело 337/2012/. Съгласно огледа, обувките са от кафява кожа, тип
“половинки”, във видимо добро състояние.
В докладна записка на
инспектор С. Ж. С. /л.63 от дело 337/2012/ до Началника на затвора – Белене се
признава, че мястото за престой на открито на лишените от свобода, настанени в
ЗПС не е бетонирано поради липса на средства.
Искът, предмет на
производството по делото е подаден от надлежна страна - физическо лице, което
има правен интерес от предявяване на
иск по чл. 203, ал. 1 от АПК, във
вр.чл.257 от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС.
Пасивно
легитимираната страна в процеса – ГДИН е
юридическо лице по смисъла на чл. 12, ал.2 от ЗИНЗС.
По допустимостта на
иска, с оглед и на направеното възражение в отговора на ИМ по дело 337/2012,
съдът съобрази следното: Вярно, че при хипотезата на чл.256 от АПК, органът
следва да е сезиран с искане за извършване на фактически действия. Съдът обаче
следва да прецени служебно правната квалификация, като изхожда от твърдените
факти в ИМ. Същите не могат да бъдат подведени под хипотезата на чл.256 от АПК.
Видно от твърденията на ищеца, се касае за бездействие на административен орган
по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, като същото може да се
оспори безсрочно – чл.257 от АПК.
Защитата срещу
неоснователните бездействия от страна на административен орган се уреждат в
глава ХV, раздел II на АПК, в две хипотези. В хипотезата на чл. 256,
административният орган следва да е сезиран с искане да извърши фактически
действия, които е длъжен да предприеме по силата на закон, но в продължение на
14 дни бездейства. Съставомерна в този случай е липсата на активно поведение
(бездействие) на компетентен орган по надлежно отправено и законово обосновано
искане за извършване на конкретни фактически действия. В случаите по чл. 257 от АПК административният орган не изпълнява свое задължение, произтичащо пряко от
нормативен акт и бездействието му може да се оспори безсрочно, като се прилагат
съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове.
Така уреденият правен способ се идентифицира с осъдителен иск, при
предявяването на който следва да е посочен надлежният ответник и да е
конкретизиран вида на претендираните фактически действия (с оглед
обстоятелството, че решението се ползва с изпълнителна сила). Общото изискване
и в двете хипотези е наличието на правен интерес от търсената съдебна защита,
третиран като изискване за нарушени или застрашени права, свободи и интереси на
съответния субект. Разликата се състои в това, че при първата административният
орган следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, което е
процесуална предпоставка за предявяването му; а при втората - задължението
произтича пряко от нормативен акт, който жалбоподателят е длъжен да цитира,
като в негова тежест е и установяване на всички факти, от които произтича
твърдяното задължение.
Когато е предявен иск
за обезщетение, незаконосъобразността на бездействието се установява от съда,
пред който е предявен искът за обезщетението – чл.204, ал.4 от АПК. Съдът
счита, че в случая задължението на ГДИН е постановено от нормативен акт.
Таблица №2, издадена от министъра на правосъдието, съгласувано с министъра на
финансите /л.26 от дело 337/2012/ не е индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21 от АПК. Тя засяга правната сфера не на отделни граждани или
организации, а на неограничен брой лица, за които е налице хипотезата на
изтърпяване на наказание “лишаване от свобода” /включително осъдените на
доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна/. Тази таблица не е и общ
административен акт по смисъла на чл.65 от АПК, тъй като същата няма еднократно
действие, а действа непрекъснато, докато бъде отменена или правното основание
за издаването и отпадне. Същата е издадена на основание чл.31, ал.,1, б “в” от
ЗИН /отм./, и продължава да действа при условията на ЗИНЗС, доколкото чл.84 от ЗИНЗС предвижда същото основание, а §6 от ПЗР на ЗИНЗС предвижда продължаване
на прилагането на подзаконовите нормативни
актове, издадени по реда на ЗИН /отм./, доколкото не противоречат на ЗИНЗС. В
случая такова противоречие не е налице. Съществуващата разпоредба на чл.84,
ал.2, т.3 от ЗИНЗС към периода, посочен в ИМ, урежда същата материя, както и
чл.31, ал.,1, б “в” от ЗИН /отм./, като дори има същото словесно съдържание с
изключение на израза “съгласувано с министъра на финансите”, който е отпаднал.
Съдът счита, че Таблица №2/23.03.2006 г. на министъра на правосъдието,
съгласувана с министъра на финансите, представлява подзаконов нормативен акт,
отнася се за неопределен и неограничен брой адресати, издадена е по прилагане
на закон и от овластен от същия закон орган. Макар че за същата няма данни да е
обнародвана, ГДИН не може да черпи права от този факт, тъй като тази таблица и
е известна /ГДИН я е представила като доказателство по делото, след като е била
изискана/, а евентуалното и неприлагане поради необнародването и би довело до
фактическо суспендиране на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС от министъра на
правосъдието, което е недопустимо.
Съдът счита, че няма
основания за прилагане на чл.159, т.4 и 5 от АПК. Като лишен от свобода И. има
правен интерес от оспорване бездействието на органа по отношение твърдянато
непредоставяне на обувки по реда на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, а оспорването на
бездействието няма как да е просрочено, с оглед на възможността бездействие да
се оспорва безсрочно. В ИМ е посочен ясно и срока, за който се отнася
претенцията, и той е 03.06.2009 г.-03.04.2012 г. /л.4 от дело 337/2012/, като с
оглед заявеното в о.с.з., че срока е 03.06.2009 г.-06.04.2012 г., ИМ се
поддържа в целия посочен от нея срок. Доколкото в уточнението в о.с.з. се сочи
с 3 дни по – дълъг срок, но не е направено искане от ищеца за изменение на
иска, и поради това няма произнасяне в този смисъл на съда, с което да се
допуска такова изменение, съдът дължи произнасяне само по първоначално
предявения иск.
Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, т.е. на дейност
свързана с упражняване на властнически правомощия от страна на органите на
изпълнителната власт. Дейността, свързана с изпълнение на наказание „лишаване
от свобода”, наложено с влязла в сила присъда, представлява именно такава
дейност с оглед характеристиките й на дейност, свързана с упражняване на
държавна принуда и правомощията на Директора на ГДИН, визирани в разпоредбите
на действуващия през исковия период ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал.
2, т.1 и 2 ЗИНЗС Главният директор на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията":
1. ръководи,
координира, контролира и отговаря за цялостната дейност на главната дирекция и
териториалните й служби;
2. планира,
разпределя и контролира използването на бюджетните средства на главната
дирекция и териториалните й служби;
Между тези
териториални служби са и затворите /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/. Съгласно изричната
разпоредба на чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище
София и е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Следователно ГДИН е
органът, който следи дейността по изпълнение на наложените наказания да бъде
изпълнявана в съответствие с установените в нормативните актове изисквания и
следва да носи отговорност за неизпълнението на задълженията, възложени на
неговите служители в тази насока. В случая претенциите на ищеца И. касаят
административната дейност на държавните служители от администрацията при
Затвора гр. Белене, като звено в ГДИН, по повод изпълнение на вмененото им
законово задължение да осигуряват периодично на лишените от свобода „ …
безплатно … обувки …” по утвърдени таблици, което е довело до унизяване на
човешкото му достойнство. ГДИН следва да носи отговорност за неизпълнението на
задълженията, възложени на неговите служители в тази насока по реда на ЗИНЗС.
Разпоредбата на чл.
40, ал. 2, т. 1 ЗИНЗС изрично предвижда, че на лишените от свобода следва да
бъдат осигурени условия за поддържане на физическото и психическото им здраве и
за уважаване на човешкото им достойнство. Органите, на които е възложено да
осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с
присъда наказание са длъжни да осигурят на осъдените лица такива условия, които
да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им
здраве, нито на човешкото им достойнство. Аргумент в тази насока са и
разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи (обн. ДВ., бр. 80 от 02.10.1992 г.), която гласи: „Никой не
може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание”, както и разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република
България – „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно
или унижаващо отношение …”, с оглед на които следва да се приеме, че основно
задължение на упражняващия пряко ръководство и контрол върху дейността на
местата за лишаване от свобода държавен орган е да следи и да предотвратява
всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство
на лицата, чиято лична свобода е ограничена. Разпоредбата на чл. 10, т. 1 от
Международния пакт за граждански и политически права, ратифициран с Указ № 1199
на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г., обн. Дв.бр.60/1970 г., в
сила за Република България от 23.03.1976 г., също изрично предвижда, че всяко
лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на
присъщото на човешката личност достойнство.
Неизпълнението на произтичащо от закона
задължение на административния орган за процесния период от две години и десет
месеца в случая е довело до системно унижение и накърняване на човешкото
достойнство на ищеца за посочения период. Ищецът е бил подложен на третиране,
способно да породи у него чувства на унижение и уронване на човешкото му
достоинство, което за него представлява изтезание, както твърди в ИМ.
По отношение
обясненията на представителите на затворническата администрация, изложени в
писмените доказателства и свидетелските показания пред предишния състав на съда,
съдът съобрази следното: ответникът е длъжен да изпълни разпоредбата на чл.84,
ал.2, т.3 от ЗИНЗС, и на издадената за приложение на този текст Таблица №2,
независимо с какви средства става това. Няма законова пречка снабдяването с
обувки да стане със средства не от бюджета, а от дарения. Видно от вещевата
ведомост, само веднъж – на 09.12.2004 г., на И. са предоставени един чифт
обувки “половинки”, като срещу тях няма подпис на получени. С оглед на факта,
че ищецът признава, че е получил тези обувки, няма спор, че такива са му
дадени. Същите обаче са със срок на износване 1 година /съгласно Таблица №2/, и
към началната дата на периода, за който е предявен иска, са отдавна износени.
След като е налице писмено доказателство – вещева ведомост, произхождащо от
поделение на ответника, с което се признава, че обувки не са давани за периода,
посочен в ИМ, съдът приема за доказан този факт. Представлявайки материални
ценности /макар и не дълготрайни/, обувките /както и другите вещи – облекло,
спални принадлежности/ следва да се предават срещу подпис и да се отразяват по
начин, осигуряващ отчетност. Поради тази причина даването от страна на
служителите на ответника на обувки на И. е недопустимо да бъде доказвано със свидетелски
показания. Самите свидетелски показания установяват, че И. не е снабдяван
служебно /както изисква Таблица №2/, а са му предлагани обувки и чехли от
дарения, които не са му ставали и не е имало възможност да бъдат подменени
/само при даването на обувки след края на процесния период такава подмяна е
била направена и И. носи обувките/. Освен това съдът съобразява факта, че
неколкократно И. е искал да му се предоставят обувки, като тези му искания не
са били удовлетворени. При доставката на обувки органът следва да го направи по
начин, при който доставените обувки отговарят на номера на затворника.
Предоставянето на различни по номер обувки от тези, което съответното лишено от
свобода лице носи, не е изпълнение на задължението по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС. Законът вменява в задължение на
ГДИН определено фактическо действие и неизпълнението автоматично влече след
себе си отговорността на държавата. Не е изпълнение на изискването на чл.84,
ал.2, т.3 от ЗИНЗС даването на износени, макар и годни обувки, които обувки
служители на Затвора – Белене са осигурявали сами, съгласно твърденията в докладната
записка на л.111 от дело №337/2012.
По отношение
твърденията в писмения отговор от страна на ответника /л.12/ съдът съобразява
следното: Неосигуряването на обувки е доказано от представената от самия
ответник вещева ведомост. Не отговаря на истината твърдението, че през 2008 г.
на И. са предоставени обувки. Видно от докладната записка /л.23 от дело
№337/2012/, в същата не се твърди, че предложените на 01.04.2008 г. обувки са с
подходящ номер, които стават на И.. Същите са били с номер 39, посочен в
докладната записка, докато видно от молбата на началника на Затвора /л.110 от
дело №337/2012/, И. е с номер 43 и явно няма как обувките с номер 39 да му
стават. По отношение на твърдението за предоставени чехли, сочи се в записката,
че същите са предоставени през 2008 г., но не е посочена датата, нито номерът
на чехлите. Същите не фигурират и във вещевата ведомост. По тази причина не
може да се счита, че И. е получил чехли през
2008 г. Но дори да са му били предлагани такива, поради непосочването на дата на
предлагането не може да се счете, че срокът им за износване не е бил изтекъл
към датата на 03.06.2009 г. /началото на периода в ИМ/. По тези причини не може
да се счете за доказано оспорването от страна на ответника на факта, че към
03.06.2009 г. на И. не са му били предоставени чехли. Но дори това оспорване да
беше успешно, видно от таблиците, на И. се полагат зимни обувки /каквито никога
не са му били предоставяни/, обувки половинки, каквито са били предоставени
през 2004 г. и които отдавна са износени, и след това такива са му предоставени
чак през юни 2012 г., спортни обувки /каквито никога не са предоставяни/. Няма
нито твърдения, нито доказателства, че са му предоставяни чехли през периода
2009 г. - 2012 г., като се има предвид, че срокът за износването на чехлите е 1
година.
За пълнота съдът
отбелязва, че исканията на И. за изпълнение на законовото задължение са
неотносими по отношение на отговорността по чл.257 от АПК. Те не могат да
променят правната квалификация, тъй като задължението по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС произтича пряко от нормативен акт. Хипотезата на чл.257 от АПК обхваща
по-ограничен брой случаи в сравнение с чл.256 АПК, но не е обвързана със срок.
Дори когато са отправяни искания да се спре бездействието и отказите не са
оспорени своевременно, не се преклудира правото на иск по чл.257 АПК. Да се
приеме обратното би означавало да се осуети правото да се иска извършване на
действията, произтичащи пряко от нормативен акт, което не е целта на АПК. Не са
относими по делото и твърденията, че служителите и ръководството на Затвора –
Белене са отказвали други затворници да дарят на И. свои обувки. Тези откази са
правилни, на основание чл.97, т.2 от ЗИНЗС.
Съдът съобразява
настъпилата законодателна промяна с ДВ, бр.103/2012 г. на чл.84, ал.2, т.3 ЗИНЗС, съгласно която вече предоставянето на обувки не е безусловно, а се
отнася само до лишените от свобода, които нямат собствени обувки. Липсата на
собствени обувки у И. се доказва от събраните доказателства – докладна записка
на л.23 от дело №337/2012, декларация от И.
на л.77 от дело №337/2012, докладна записка на л.111 от дело №337/2012.
В същия смисъл са и показанията на св.П. пред предишния състав на съда
/протокол от о.с.з. на л.150, гръб от дело №337/2012/. С оглед на липсата на
собствени обувки и след законодателната промяна на чл.84, ал.2, т.3 ЗИНЗС върху
ГДИН продължава да тежи задължението да осигури обувки на ищеца.
Пред вид изложеното
искът на И.Х.И. по чл.257 от АПК е основателен и доказан. ГДИН следва да бъде
осъдена да осигури полагащите се на основание чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС и
Таблица №2 на министъра на правосъдието обувки на И. с изключение на тези по
§1.2 на Таблица №2, които са му осигурени след подаване на ИМ, до приключване
на устните състезания. След срока на износване на последните ГДИН следва да
доставя и тях своевременно на И..
За да
е налице основание за ангажиране отговорността
на държавата или общините е необходимо да са осъществени елементите от
фактическия състав на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличие на незаконни актове,
действия или бездействия, извършени от
длъжностно лице на ответника, претърпяна вреда от ищеца и причинна връзка между тях. В случая
съдът на основание чл.204, ал.4 от АПК, установи бездействие на служителите на
ответника, по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, и морални вреди,
претърпени от ищеца, които са пряка последица от бездействието.
Искът по чл.1, ал.1
от ЗОДОВ обаче е частично основателен по отношение на размера. С оглед
установения в разпоредбата на чл. 52 Закона за задълженията и договорите
принцип настоящият състав приема, че искът е основателен за сумата 1200 лв. с
оглед продължителността на репресията и характера на изтърпените в следствие на
бездействието душевни страдания. Искът следва да бъде уважен в тази му част,
като в останалата част - до 6 000 лв. искът следва да се отхвърли като
неоснователен. Този извод следва от анализа на събраните по делото
доказателства, които не дават основание за присъждане на обезщетение в по-голям
размер - не е доказано претърпяване на вреди, различни от посочените по-горе.
Настоящето решение е
съобразено с практиката на ВАС - решение №13333/09.11.2010 г. по адм.дело
№6668/2009 г., решение №9276/27.06.2011 г. по адм.дело №5747/2011 г.
Воден от горното, Административен съд-Плевен, пети състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“
да извърши действията по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, конкретизирани в §§ 1.1,
1.3, 1.4 от Таблица №2/23.03.2006 г., издадена от министъра на правосъдието, в
едномесечен срок от влизане на решението в сила.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” да заплати
на И.Х.И. – ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на
замяна” в Затвора гр. Белене, ЗПС, сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева,
представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди вследствие на
незаконосъобразно бездействие на служители от администрацията на Затвора – гр.
Белене, изразяващо се в неосигуряване на полагащите се безплатни обувки за
периода от 03.06.2009 – 03.04.2012 година, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на исковата молба – 06.04.2012 г. до окончателното
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на И.Х.И. – ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „доживотен затвор без право на замяна” в Затвора гр. Белене, ЗПС, в
частта му над 1200 лева до 6000 лева.
Решението може да се оспорва с касационна жалба пред
Върховен административен съд в 14-срок от съобщаването на страните.
СЪДИЯ: