СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в
публичното заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
11880 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 162001 от 10.07.2019 г., постановено
по гр. д. № 3594/2019 г. по описа на СРС, 51 състав, П.на Р.Б.е осъдена да заплати на С.П.К., ЕГН **********, по иск, с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 4 000 лв., ведно
със законната лихва от 13.07.2018 г. до окончателното изплащане, представляваща
обезщетение за претърпени вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение в
престъпление по НАХД № 2820/2017 г. по описа на СРС, 23 състав, като искът е отхвърлен за разликата
над сумата от 4 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв.
С решението П.на Р.Б.е осъдена да заплати на С.П.К., ЕГН **********, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 410
лв., представляваща разноски по делото.
Срещу решението в частта, с която е уважен
предявеният иск е подадена въззивна жалба от П.на Р.Б.. Въззивникът поддържа,
че обжалваното решение е неправилно, тъй като ищецът по делото не бил доказал
при условията на пълно и главно доказване претърпените от него неимуществени
вреди, както и връзката между тях и процесното обвинение. Излага доводи, че
определеният размер на обезщетението не съответства не само на характера и
степента на търпените неимуществени вреди, но и на вида и степента на
упражнената наказателна репресия. Твърди, че претенцията за обезщетяване на
причинени неимуществени вреди е завишена, като не съответства на принципите,
залегнали в чл. 52 ЗЗД и на установената съдебна практика по аналогични дела. Искането към съда е да отмени решението и да се отхвърли иска.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С.П.К., в който моли за
оставяне без уважение на подадената въззивна жалба и потвърждаване на решението
в обжалваната част.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на
първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният
съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Предявени е иск, с правно основание чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ.
Основателността на предявения иск предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ да е оправдан по
повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт; 3/ да е претърпял вреда
/вреди/ и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и
неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице
причинно-следствена връзка. Елементите от горепосочения фактически състав
трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца - чл.
154, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от приетите от
първоинстанционния съд писмени доказателства, както и от материалите по ДП №
1039/2015 г. по описа на 07 РУ-СДВР, пр. пр. № 10168/2015 г. по описа на СРП, се
установява, че с постановление за привличане на обвиняем от 15.09.2015 г. на
разследващ полицай Р.Н.при СДВР, С.П.К. е привлечен като обвиняем за престъпление
по чл. 325, ал. 1 НК.
На 04.11.2015 г. СРП е внесла постановление с
предложение за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а НК в
Софийски районен съд срещу ищеца за гореописаното деяние, по което е образувано
НАХД № 18909/2015 г. по описа на СРС, НО, 22 състав. С решение от 13.10.2016 г.
С.П.К. бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение.
С решение № 196 от 13.02.2017 г., постановено по
в.н.о.х.д. № 5565/2016 г. по описа на СГС, НО, I въззивен състав,
първоинстанционното решение е отменено и делото върнато на СРС за ново
разглеждане.
С решение от 27.06.2018 г., постановено по НАХД
№ 2820/2017 г. по описа на СРС, НО, 23 състав, С.П.К. бил признат за невиновен
по повдигнатото му обвинение.
От представената по делото справка за съдимост
се установява, че С.П.К. е неосъждан.
В хода на производството пред първоинстанционния
съд като свидетели са разпитани В.К.К.и М.С.М..
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване
на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Дължимото обезщетение обхваща всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно
лице /чл. 4/, като процесуално легитимирани да отговарят са съответните
държавни учреждения /чл. 7/ в качеството им на процесуални субституенти на
държавата. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно
повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, като субекти
на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да
повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер.
В случая спрямо ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение за
извършено престъпление по чл.
325, ал. 1 НК в продължение на почти три години /считано от
постановлението за привличане до влизането в сила на решението,
с което е оправдан/. С оглед постановеното влязло в сила решение, с което ищецът е бил оправдан, обвинението срещу него следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на
наказателното производство действията на съответния прокурор да са били
основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните
доказателства. Следователно законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че искът за неимуществени вреди е доказан по основание.
Спорните между страните въпроси са свързани с
наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и
твърдените неимуществени вреди и с размера на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди.
Настоящият съдебен състав намира, че е установен фактът на причинените на ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в преживяни негативни емоционални страдания, притеснение от воденото срещу него наказателно дело, страх, както и в промяна в поведението на ищеца, изразяваща се в
нервност и неспокойствие, затваряне в себе си. В показанията на разпитаните свидетели се съдържат
сведения за негативните последици от обвинението върху начина на живот,
поведението и психиката на ищеца, които показания следва да бъдат ценени
като ясни, последователни и житейски логични, представляват допустими
доказателствени средства, като преценката на
доказателствената им стойност, е послужила за опора на правилни изводи
на първоинстанционния съд относно един от правопораждащите спорното право факти - настъпването
на горепосочените преки и непосредствени вреди.
Съдът приема свидетелските показания, отчитайки
евентуалната заинтересованост на свидетелката К., преценени по правилата на чл.
172 ГПК, за обективни, последователни, съответстващи на останалите събрани по
делото доказателства и житейски логични - субективните възприятия на
свидетелите относно главния факт на доказване (настъпването на вредоносния
резултат и причината за него) са формирани непосредствено и не са повлияни от
други обстоятелства.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд и относно обстоятелството, че е
доказана връзката между проведеното наказателно производство и претърпените от
ищеца вреди. Неоснователни са правните доводи на въззивника за неустановяване в
процеса на доказване на конкретните негативни емоции на ищеца от незаконното
обвинение. От една страна от свидетелските показания се изясни негативното отражение
на повдигнатото незаконно обвинение за извършено престъпление върху психиката
на ищеца. Нещо повече, както последователно се поддържа в практиката на ВКС,
неимуществените вреди от незаконно обвинение обхващат не само отрицателните
психически преживявания на увредения, но и обективното по своя характер
лишаване от блага и ценности към които всяка личност се стреми. Справедливостта
като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и
конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на
увредения. Очевидно е, че след като се е явявал лично на проведените съдебни
заседания пред районния съд, като се е подготвял за всяко едно заседание, ищецът
е бил под стрес, изживявайки тежко случващото се и очаквайки приключването на
съдебния процес, в който се е защитавал по незаконното обвинение за извършено
престъпление (в този смисъл Решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г., ВКС, ІV г.
о.).
По отношение на размера на обезщетението за
неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че поначало въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление
№4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в
решение № 175/04.11.2015 г. по гр.д. № 1151/2015 г., ІІІ ГО, решение №
106/20.04.2016 г. по гр.д. № 4898/2015 г., ІV ГО, решение № 106/20.04.2016 г.
по гр.д. № 4898/2015 г., ІV ГО решение № 192/14.06.2016 г. по гр.д. № 1061/2016
г., ІV ГО, решение № 180/19.10.2015 г. по гр.д. № 860/2015 г., ІІІ ГО, решение
№ 83/28.04.2016 г. по гр.д. № 5128/2015 г., ІІІ ГО, решение № 117/04.05.2016 г.
по гр.д. № 4754/2015 г., ІV ГО, решение № 113/02.05.2017 г. по гр.д. №
3483/2016 г., ІV ГО, решение № 70/01.08.2017 г. по гр.д. № 2433/2016 г., ІV ГО
и др., по исковете с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ други такива
обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина
му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е
повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство,
наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и
професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни
увреждания.
В настоящия случай воденото срещу ищеца
наказателно производство е протекло и приключило в рамките на почти 3 г., което
надхвърля разумния срок, но следва да бъде отчетено, че от привличането му като
обвиняем до внасяне на постановлението в съда е изминал кратък период от 2 мес.
В тази връзка следва да бъде отчетена и тежестта на обвинението -
престъплението не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, а също така и
обстоятелството, че е било внесено с предложение по чл. 78а НК. Съдът съобрази
социалното положение на ищеца, обстоятелството, че е неосъждан,
продължителността и интензивността на психическия дискомфорт, преживян от
ищеца, страхът от осъждане.
С оглед изложеното въззивният съд намира, че при
съобразяване на конкретните обстоятелства в случая определеното от районния съд
обезщетение в размер на 4 000 лева се явява справедливо.
По отношение на дължимото обезщетение за причинени
неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение, държавата изпада в
забава от момента на влизане в сила на присъдата на наказателния съд, с която
ищецът е бил признат за невиновен в извършването на престъплението, за което му
е било повдигнато незаконното обвинение - в този смисъл са задължителните за правосъдните
органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по
т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. Установи се, че решението е влязло в сила на 13.07.2018 г., поради което от този момент ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за
причинените имуществени вреди от неточното изпълнението - в
темпорално отношение, на задължението си за заплащане на обезщетение за
причинените на ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконното обвинение,
равняващо се на законната мораторна лихва.
При тези съображения, поради съвпадане изводите
на двете съдебни инстанции атакуваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно в обжалваната част.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която
е представила списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 400
лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С
оглед представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено,
че уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер
на разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 162001 от 10.07.2019
г., постановено по гр. д. № 3594/2019 г. по описа на СРС, 51 състав.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да
заплати на С.П.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 400 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, при
наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.