РЕШЕНИЕ
№ 139
гр. * , 14.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на дванадесети април,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Гергана Кузманова
при участието на секретаря Веселина Младенова
като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело №
20205440101050 по описа за 2020 година
Производството е образувано по искова молба на „**“ООД гр.** против Д. Д. С., в
която се твърди от ищеца, че основната му дейност е отпускане на онлайн краткосрочни
потребителски заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Договорьт за кредит с кредитополучателя се
сключва във формата на електронен документ и правоотношението се реализира при
спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние ,
Закона за платежните услуги и платежните системи , Закона за задълженията и договорите
и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги/ с
предишнозагл.Закон за електронния документ и електронния подпис.
Твърди се от ищеца, че ответникът е кандидатствал/а за получаване на
потребителски кредит чрез сайта на дружеството, , като е предоставил личните си данни
чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване,одобрена от управителя на
финансовата институция и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова
услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка и предоставените от ответника
данни, техен служител се е свързал с него/нея на посочения телефон, като ответникът е
потвърдил самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да
получи от тях при условията на дружеството, кредит в размер на 500.00лв. След
обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на ответника е
изпратен , на посочената от него електронна поща, електронен формат на договора за кредит
от разстояние. Същият е потвърдил, с избиране на изпратения му от ищеца линк за
потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит„*”№ */15.07.2019г.и
желаната сума му е била преведена чрез системата е-рау и получена от същия на каса на
партньорски офис на „*” АД, срещу представена от ответника лична карта.
Към искова молба представя копие от заявката, изпратена до дружеството от
ответника , справка - извлечение за извършен превод, както и договор, сключен между
страните. Съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен
документ (чл.З ал.1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е представено в цифрова форма
словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2 ал.1 и 2
ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл.13 ал.1 ЗЕДЕУУ - за
1
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Видно от данните
посочени в заявката на ответника в тях фигурира информация, която логически е свързана
само и единствено с ответника, който лично е предоставил на дружеството при
кандидатстването. Следователно ответникът с попълване на данните си в заявката за кредит
автоматично следва да се счита, че е неин автор и никое друго лице не би следвало да
притежава тези данни. Законът придава значение на подписан документ не само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13 ал.З
ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. За обикновен електронен подпис
се счита всяко въвеждане на лична информация, която логически се свързва с издателя й,
какъвто е настоящия случай. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът
признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с
такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК). В настоящия случай ищецът
представя договора сключен между страните в писмен вид, като възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно
чл.184 ал.1 изр.1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис,
заверен от страната, като преписът е годно и достатьчно доказателство за авторството на
изявлението и неговото съдържание.Въвеждането на лични данни от страна на ответника в
системата на доверителите ми, съгласяването му с условията на същия, потвърждаване на
издадения му договор чрез предоставен Е-mail адрес и телефонен номер е равнозначно на
подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла
на чл.13 ал.1 ЗЕДЕУУ. Преписът има значението на носител, обективиращ частни,
подписани от страните, документи. Съгласно чл.180 ГПК те се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им.
Съгласно формата за кандидатстване ответникът е имал възможност да избере
опция да предостави банкова гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде
предоставена такава от дружество, с което кредитодателя има сключен договор. С оглед
формата за кандидатстване е избрал опция да му бъде осигурен гарант за ползване на
кредита от ищеца, с което на основание т.4 от договора сключен между страните, се е
задължил към ежемесечната му вноска по кредита да бъде начислена и такса „*” за
предоставената услуга.
Твърди се от ищеца,че има сключен Договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити 25.10.2014г. с „*” ООД. рег. номер */23.10.2014г., съгласно който
„*” ООД в качеството на дружество-гарант се задължава да гарантира вземанията на
кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени Договори за
потребителски кредити между кредитодателя и кредитополучателите,ако тази опция е била
избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на
кредит и същата е била одобрена. Съгласно чл.1 ал.2 от сключения Договор за предоставяне
на гаранция по потребителски кредити, кредитодателят се задължава да събира от името и за
сметка на дружеството-гарант сумата, представляваща таксата „гарант” от
кредитополучателя. В чл.1 ал.З е предвидено, че дружеството-гарант се задължава да
изплати сумите по просрочени задължения във връзка с договори за предоставяне на
потребителски кредити на кредитодателя , само след като последният е положил усилия и
грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му се суми включително по съдебен ред в
срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната им изискуемост.
Съгласно разпоредбите на ЗПК на длъжника е предоставена преддоговорна
информация, като същият се е запознал и е приел Общите условия на предлагания му
кредит, като е потвърдил и получил на посочения от него е-mail адрес „Европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити . Съгласно условията
на сключения Договор, ищецът твърди,че е поел задължение да предостави на
кредитополучателя заем, под формата на потребителски кредит, а кредитополучателят е
поел задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва и такса „*“ , като общият
размер на задължението — 875,00 лв. е платимо, ведно с главницата на шест равни месечни
вноски със следните падежи: 15.08.2019, 15.09. 2019, 15. 10. 2019, 15.12.2019, 15.01.2020.
Ищецът твърди,че първите две вноски по кредита с падежи, настъпили съответно на
2
15.08.2019г. и 15.09.2019г. са изцяло погасени от страна на длъжника. По вноската по
кредита с падеж 15.10.2019г. от страна на длъжника е осъществено частично плащане в
размер на 123.85лв. Ищецът твърди,че се е съобразил с предвидената поредност на
погасяване на задълженията по правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД, като са погасени съответно
дължимите договорна лихва и такса „*“, начислената законна лихва за забава, както и част
от главницата по месечната вноска, като извън погасяването е останала дължима главницата
до пълния и размер. Съгласно трайната съдебна практика, извършените частични плащания
имащи характер на извънсъдебно признание на неизгодния за ответника факт, че
процесното правоотношение е породило правното си действие. Към дата 12.02.2020г.
Кредитополучателят не е осъществил никакво последващо плащане по вноските по кредита,
падежите на които са настъпили съответно на 15.10.2019, 15.11.2019, 15.12.2019,
15.01.2020г. Служители на дружеството неколкократно са осъществили връзка с длъжника,
посредством изпращане на напомнителните имейли на посочения от заявката електронен
адрес, изпращани са смс-и и са осъществени телефонни обаждания, непосредствено преди и
след настъпване на падежните дати, но ответникът не е осъществил никакво плащане или
индикация, че желае да направи такова на дължимата към дружеството сума. Съгласно чл.86
ЗЗД ответникът дължи на ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва по
просрочени задължения, която до датата на подаване на заявлението възлиза на 8.10лв.
Ищецът твърди,че на 17.02.2020г. е подал на основание чл.410 от ГПК Заявление за
издаване на Заповед за изпълнение. РС * е образувал ч.гр.дело */2020 г.. и по същото дело е
издал заповед за изпълнение, срещу която е подадено Възражение от страна на ответника в
законоустановения срок.
Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение
на ответника,че същият дължи на ищеца следните суми : 272.03 лв.-главница на основание
сключен Договор за потребителски кредит„*”№*/15.07.2019г., 45.00лв. -договорна лихва за
периода . 10.2019г. - 15.01,2020г., 142.50лв.-договорна такса „*” за периода 15. 10.2019г. —
15.01.2020г., 8.10 лв. - законна лихва за забава за периода 16.10.2019г. - 12.02.2020г.,ведно
със законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на
Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение до окончателното изплащане, за които
суми по ч.гр.д.№*/2020г. на РС-* е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК. Претендира и за разноските в настоящото и в заповедното производства.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва
иска. Твърди,че исковата претенция касае договор за потребителски кредит, поради което за
него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това сключеният договор за
потребителски представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са
приложими и изискванията на ЗЗП.Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1;
чл. 11, ал; 1, т. 7 -12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Съгласно чл. 11 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа
подробна информация, вкп. за лихвения процент по кредита, методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент, годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
условия за издължаване и др.. Задължителен реквизит от всеки договор за потребителски
кредит е годишния процент на разходите (ГПР) и годишния лихвен процент (ГЛП).
Разпоредбата на чл. 11, ал, 1, т. 10 ЗПК повелява, че договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и следва да съдържа подробна информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В чл. 11, ал, 1, т. 9 и 9а ЗПК е предвидено, че в договора следва да се съдържат
подробни данни за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти, както и методиката за изчисляване на референтния
лихвен процент съгласно чл. 33а.
3
По процесния договор ГПР, посочен в договора за потребителски кредит към
момента на сключването му е в размер на 49.7%, а годишният лихвен процент в размер на
36%. Както в договора, така и в условията към него липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посоченият ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин, въведено с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Това от своя страна също
прави нищожна клаузата от договора, предвиждаща ГПК, съгласно чл. 22 от ЗПК. В чл. 19,
ал. 1 от ЗПК са определени компонентите на ГПР - разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал.
2 изрично е разписано, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. В договора е посочен /ГПР, но единствено като
абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения начин в Приложение № 1 на ЗПК,
каквото е изискването на чл. 11, ал, 1, т. 10 от ЗПК. В настоящия случай липсва яснота как е
формиран ГПР. Такава яснота липсва и в общите условия по кредита, поради което
договорът в тази му част също е нищожен поради противоречие със закона. В случая
договорният годишен лихвен процент е посочен като процентно число, без да се съдържат
подробни данни за начина на формирането му както в договора, така и в общите условия.
Въз основа на елементарни аритметични действия се установява, че посоченият ГПР не
съответства на действителния. При посочения ГПР 49.7%, абсолютната стойност на
разходите за една година е 248.50 лв. (500 х 49.7%), т.е. за половин година абсолютната
стойност на разходите е 124.50 лв. Надбавката, която претендира ищеца за периода на
кредита - 6 месеца (половин година) е 375 лв, т.е. за една година размерът на надбавката е
750 лв., или действителният ГПР 150%. !!! Договореният лихвен процент от 36 %
противоречи на добрите нрави, с оглед високия му размер. С него се цели неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без да е налице еквивалентност на
престациите. Рискът, който носи кредиторът е професионален и същият е преценен при
направеното проучване на платежоспособността на длъжника преди отпускането на кредита.
Не са налице основания, които да завишават разходите или риска на заемодателя за срока на
договора, които да оправдават договорянето на такъв висок лихвен процент.
Обстоятелството, че ищецът е отпуснал необезпечен кредит, не му дава основание да
определя лихвен процент на възнаградителната лихва в размер надхвърлящ трикратния
размер на законната лихва, който към датата на сключване на договора за кредит е бил в
размер на 10.00 %. Това означава, че клаузата за уговорената в този размер възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, тьй като същата надхвърля рамките на присъщата й възнаградителна функция и
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя В
този смисъл е и практиката на ВКС, отразена в решение № 906 от 30.12.2004 година на ВКС
по гр. дело № 1106/2003 година, II г. о., решение № 1359 от 11.03.2009 година на ВКС по гр.
дело № 15/2007 година, IV г. о., решение № 378 от 18.05.2006 година на ВКС по гр. дело №
315/2005 година, II г. о., определение № 901 от 10.07.2015 година на ВКС по гр. дело №
6295/2014 година, IV г. о.. Клаузата за годишния лихвен процент е нищожна като
противоречаща на добрите нрави.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В случая таксата „*“, включена в договора за кредит и представлява част от
договора за кредит, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя.Тя е
разсрочена на 6 - месечни вноски от по 47.50 лв., платими месечно, заедно с главница и
лихва. Уговорката за заплащане на такава допълнителна услуга поставя в по-
неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в
правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по потребителското правоотношение, както и да значително повишение на ГПР -
150%, каето изцяло противоречи на морала и добрите нрави. От изложеното се установява,
че спорът в настоящото производство се свежда до действителността на клаузите за лихва и
такси. Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния
4
характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1/9.12.2013 т. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Оспорва размера на
претендираното адвокатско възнаграждение в производството по чл. 410 ГПК, което с оглед
фактическата и правна сложност на изготвяне на заявлението се явява прекомерно., като
моли съда то да бъде определено в минималния размер, съгласно чл. 26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Прави изявление за прихващане на платените лихви и
такса „*“ със задълженията за главница. Въз основа на изложеното, моли съда да приеме, че
основателна е само претенцията за главница в размер на 84,17лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане на
задълженията
В с.з. ищецът р. пр. не изпраща представител.
Ответникът р.пр. не се явява. Оспорва иска чрез пълномощника си адв.*
Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба, и като обсъди събраните
по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
По ч.гр.д.№*/2020г. ,образувано по подадено заявление от «*» АД гр.**,
Смолянският районен съд е издал заповед № */21.02.2020г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Д. Д. С. да заплати на
кредитора «*» ООД гр.** сумата от 272,03 лв. -главница, дължима по Договор за
потребителски кредит “*“ с №*/15.07.2019г., 45,00лв.-договорна лихва за периода
15.10.2019г.-15.01.2020г., 142,50лв - договорна такса „*“ за периода 16.10.2019г. до
12.02.2020г., 8,10 лв. - лихва за забава за периода 16.10.2019г. до 12.02.2020г., ведно със
законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението пред
съда-17.02.2020г. до окончателното изплащане на задължението, както и 25,00 лв. за ДТ и
300,00 лв. за адвокатско възнаграждение.
Длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл.4114
от ГПК, поради което с Разпореждане №602280/13.10.2020г. съдът е указал на заявителя
«**» АД гр.** , че в едномесечен срок от съобщаването му може да предяви срещу
длъжника по издадената заповед за изпълнение иск за установяване на вземането, си като
довнесе дължимата ДТ. Разпореждането е получено от заявителя на 21.10. 2020г. и на
17.11.2020г. е образувано настоящото производство по предявеният от кредитора иск за
установяване на вземането по посочената по-горе заповед за изпълнение.
По делото е представена онлайн заявка на клиент №*/13.07.2019г., от клиент-
ответника Д.С. с кл.№*, за продукт „*“, за сумата от 500,00лв. , сума за връщане 875,00лв.
със срок на връщане13.01.2020г.
Представен е и Договор за потребителски кредит „*“, сключен между страните на
15.07.2019г., с който ищеца отпуска на ответника потребителски кредит „*“ в размер на
500,00 лв., със срок на погасяване 6 месеца от датата на подписване на договора на равни
месечни вноски от 145,83лв., включваща главница от 83,33 лв., лихва от 15,00лв., такса
гарант от 47,50 лв. , като общо дължимата сума е 875,00лв., с краен срок на издължаване на
кредита- 13.01.2020г. В чл.3 от договора е предвидено,че дългът се олихвява по следния
начин: с фиксиран ГЛП в размер на 36% и ГПР в размер нва 49,7%..
Сумата от 500,00 лв. е преведена на ответника на 15.07.2020г., видно от
представената разписка за извършено плащане.
Шщецът признава в ИМ,че ответникът е извършил плащания по договора в общ
размер на първите две вноски по кредита- изцяло и трета вноска частично в размер на
123,85лв. т.е. сума в общ размер на 415,51лв.
При така установеното от фактическа страна съдът направи следните правни
изводи:
5
Предявен е иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК.
Искът е предявен от и срещу надлежни страни, в едномесечния срок по чл.415, ал.1
от ГПК, предмет на иска са сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК, поради което е процесуално допустим.
Разгледан по същество, искът е частично основателен, по следните съображения:
С установителния иск по чл.422 от ГПК се цели да бъде установено по исков ред
съществуването на вземането, за което е била издадена заповед за изпълнение по реда на
заповедното производство. Целта на предявяването на този иск е да се установи безспорно
наличието на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, като подаването на
възражение не води автоматично до отмяна или обезсилване на вече издадената заповед за
изпълнение, а представлява само пречка същата да влезе в сила. В случай, че
производството по иска по чл. 422 ГПК приключи с позитивно решение тази пречка отпада
и заповедта за изпълнение влиза в сила и придобива изпълнителна сила. По този специален
установителен иск в тежест на ищецът е да докаже факта, от който произтича вземането, а
ответника - възраженията си срещу вземането.
Безспорно се установи в настоящото производство, че между страните е сключен
процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние. Спрямо същият приложение
намират съответно разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, както и на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Няма спор, с оглед
качеството на заемателя, че е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР от
ЗЗП,т.к.същият се явява потребител и по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР. Съгласно чл. 9, ал. 1
ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също
е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
не отпада изцяло.
Ответникът е направил изрично възражение, че заемодателят кредитор не е спазил
условията на чл. 11, ал. т. 10 от ЗПК. При така наведеното възражение за нищожност на
процесния договор за кредит, съдът е длъжен да обсъди, дали са спазени императивно
посочените законови изисквания. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено, че
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Видно от представения по делото Договор същият съдържа посочените в чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК данни. Ето защо, съдът намира, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК.
Независимо от горното, клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР съдът
6
намира за нищожни на основание чл.21 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Както се посочи, съгласно
чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит
е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49.7%, а ГЛП е в размер на 36%. В
тази връзка съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка предвиждаща възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /реш. №906/30.12.04 г. по гр. д. №1106/03 г. ; реш. № 1270/09.01.09 г. по гр.
д. № 5093/07 г.; реш. 378/18.05.06 г. по гр. д. № 315/05 г.
Следователно, при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите
нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към
основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така при сключване на договора
размерът на законната лихва е 10%. Следователно реално договорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 36% е с близо четири пъти по-висок от размера на
законната лихва. С оглед на изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на
добрите нрави и е нищожна.
Ищецът, който носи доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, от
които да се установи, че уговорките по договора за потребителски кредит са постигнати в
момента на сключване на договора и че ответникът е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, поради което съдът намира, че постигнатите по договора уговорки не са
индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от
страна на заемодателя е формално, заемателят като потребител не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им.
За основателно съдът счита възражението на ответника за недължимостта и на
претендирата такса „*”. Същата се претендира въз основа на сключен между „** " ООД и
„*" ООД Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г., по
силата на който който „* " ООД в качеството на дружество гарант се задължава да гарантира
вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени
Договори за потребителски кредити между кредитодателя и кредитополучателите, ако тази
опция е била избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за
отпускане на кредит и същата е била одобрена. Съгласно чл.1 ал.2,пр.последно от
сключения Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити, кредитодателят
се задължава да събира от името и за сметка на дружеството гарант сумата, представляваща
таксата „гарант" от кредитополучателя. В чл.1 ал.3 е предвидено, че дружеството гарант се
задължава да изплати сумите по просрочени задължения във връзка с договори за
предоставяне на потребителски кредити на кредитодателя, само след като последният е
положил усилия и грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му се суми
включително по съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната им
изискуемост.
7
Видно е, че страни по сключения договор за предоставяне на гаранция са „*" ООД и
„* " ООД, но не и кредитополучателя, така че за него не е възникнало задължение към „*"
ООД. Задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта е за кредитодателя „*"
ООД. От представената заявка за отпускане на кредит е видно, че ответникът е посочил, че
желае банкова гаранция, а в предоставения по делото договор е посочено, че
кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант за гарантиране
връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на
кредитодателя такса „*”, разсрочена към месечните му вноски, съгласно погасителния план.
Налице е нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПФУР, доколкото информацията за договорните
задължения, която е предоставена на ответника-потребител преди сключването на договора,
не съответства на задълженията по оформения впоследствие договор - във формуляра за
заявка е посочено, че клиентът иска банкова гаранция, а вместо това в договора е вписвано,
че същият иска ангажиране на дружество-гарант, като от доказателствата по делото е видно,
че ангажираното впоследствие дружество не е банкова институция. т.е. липсва съвпадение
между изразеното от потребителя желание за обвързване с конкретна договорна клауза и
отразеното в договора.На следващо място, при тези обстоятелства за това дружество
заплащането на такса „гарант” е разход по кредита, който няма пречка да се възложи в
тежест на кредитополучателя, но следва да бъде включен в ГПР по сключения договор за
кредит. С оглед изложеното, като се вземе предвид, че ГПР по Договора без в разходите да
бъде включена таксата „гарант” е 49.70%, то с включването на тази такса ГПР значително
ще надхвърли 5 кратния размер на законната лихва. По изложените по- горе съображения
Договор за потребителски кредит „*"сключен между страните следва да се счита за
нищожен, като на осн. чл. 23 от ЗПК, ответнка дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, който е в размер на главницата от 500.00 лева.
По делото няма спор, че ответникът е извършил плащания по договора за кредит в
общ размер на 415,51лв., като с оглед недействителността договора със същата следва да
се погаси съответната част от дължимата по договора главница, но не и други задължения
по него. При това положение ответникът е останал задължен по договора за кредит за сума
от 84,49 лв. -непогасената част от главницата , за която сума искът е основателен. Върху
сумата от 84,49 лв.- главница следва да признае дължимостта и на законната лихва, считано
от подаване на заявлението-17.02.2020г. , до окончателното изплащане.
В останалата част – за дължимост на главницата за разликата над 84,49лв. до
претендирания размер от 272,03лв., както и за сумите 45,00лв.- договорна лихва за периода
10.2019-15.01.2020г. ,142,50лв.-договорна такса „*“ за периода 10.2019г.-15.01.2020г. и
8,10лв. - лихва за забава за периода 16.10.2019 до 12.02.2020г., искът е неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото съобразно уважената част от иска.
8
С оглед приетото ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК,
съдът по исковото производство по чл. 422 ал. 1 ГПК дължи произнасяне и по разноските по
заповедното производство, като съгласно указанията, дадени в т. 12 от ТР, това следва да
стане с осъдителен диспозитив.
Съгласно представения списък на разноските ищеца претендира сумата в размер от
325,00 за заповедното производство и сумата от 475,00 лв. за исковото производство, които
следва да се редуцират от съда съобразно изхода на делото, като по заповедното се присъдят
58,72 лв., и съответно 85,82лв. следва да се присъди по исковото производство.
Ответникът също е претендирал заплащане на разноски,които съобразно
приложеният списък на разноски възлизат на 400,00 лв.-адв.възнаграждение,от които следва
да му се присъди сумата в размер на 327,73 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Д. Д. С. с ЕГН ********** с адрес гр.*,
ул.“**“ №7, вх.В, ет.5, ап.40 , че същият дължи на „**“ АД с ЕИК: * със седалище и адрес на
управление гр.**, ул.“**“ №19, вх.В, ет.1, ап.6, представлявано от ** сумата от 84,49 лв. –
представляваща непогасена част от по Договор за потребителски кредит на граждани без
поръчителство „*“ с №*/15.07.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на заявлението пред съда- 17.02.2020г. до окончателното изплащане на
главницата., за които суми по ч.гр.д.№*/2020г. на СмРС е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ иска в частта за главницата- за разликата над 84,49 лв. до
претендирания размер от 272,03лв., и изцяло в частта за заплащане на суматите от 45,00лв.-
договорна лихвва за периода 15.10.2019г. до 15.01.2020г., 142,50 лв.-договорна такса „*“ за
периода 15.10.2019г.до 15.01.2020г., и 8,10лв. - лихва за забава за периода 16.10.2019 до
12.02.2020г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Д. Д. С. с ЕГН ********** с адрес гр.*, ул.“**“ №7, вх.В, ет.5, ап.40 да
заплати на „**“ АД с ЕИК: * със седалище и адрес на управление гр.**, сумата от 85,82лв.
– разноски по настоящото дело и сумата от 58,72лв. - разноски по ч.гр.д. № */2020г. по
описа на PC – *, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „**“ АД с ЕИК: * със седалище и адрес на управление гр.** да заплати на
Д. Д. С. с ЕГН ********** с адрес гр.*, ул.“**“ №7, вх.В, ет.5, ап.40 разноски в размер на
327,73лв. за адвокатско възнаграждение,съобразно отхвърлената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Смолянски окръжен съд.
9
Съдия при Районен съд – *: _______________________
10