Решение по дело №446/2019 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 256
Дата: 30 октомври 2019 г. (в сила от 30 октомври 2019 г.)
Съдия: Георги Кирилов Пашалиев
Дело: 20193200500446
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 юли 2019 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№ 256

 

30.10.2019 г., град Добрич

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд - Добрич, търговско отделение, в публично съдебно заседание на трети октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: АДРИАНА ПАНАЙОТОВА

                                              ЧЛЕНОВЕ: ЕВА И.                    

МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

 

при участието на секретаря Нели Бъчварова, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 446 по описа на Окръжен съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 10173/22.05.2019 г., на „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, бул. „***” № **, бл. **Е, вх. В, представлявано от управителите С.Н.Н. и Давид Хоур, подадена чрез юрисконсулт Р.И.И..

             С Решение № 473 от 23.04.2019 г. по гр. дело № 2582/2018 г., Районен съд – Добрич е приел за установено, че на основание на чл. 422 във връзка с чл. 415 от ГПК, М.А.М., с ЕГН **********,***, има неплатено парично задължение към „***” ЕООД (за което е издадена Заповед за изпълнение № 2268/20.11.2017 г. по частно гр. дело № 4212/2017 г. по описа на ДРС) – в размер на 3220, 47 лева (три хиляди двеста и двадесет лева и четиридесет и седем стотинки), представляваща неизплатена сума по договор за потребителски кредит № **********/13.09.2016 г., заедно със законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК (20.11.2017 г.) до окончателното плащане.

             Отхвърлил е предявения иск за разликата от 3220, 47 лева до първоначално предявения размер от 4645, 08 лева.

             Със съдебния акт е осъдил М.А.М. да заплати на „***” ЕООД, сумата от 518, 64 лева, представляваща направените разноски по гр. дело № 2582/2018 г. по описа на ДРС, съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от 133, 67 лева, представляваща направените разноски по частно гр. дело № 4212/2017 г. по описа на ДРС, съразмерно на установената като дължима сума (при съобразяването на непредявяването на иск за обезщетението за забава в размер на 4, 89 лева).

             Ищецът е останал недоволен от съдебния акт в частта, с която претенцията му за разликата от 3220, 47 лева до първоначално предявения размер от 4645, 08 лева е била отхвърлена.     

Подал е въззивна жалба, в която се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част.

Оспорва правния извод на съда за нищожност на Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, уговорено между „***” ЕООД и М.М..

В тази връзка сочи, че сключването на такова споразумение е опционално, а не задължително за потребителя. Оттук извежда липса на свързаност между допълнителния пакет и договора за кредит. На тази основа заключава, че разходите за тези допълнителни услуги не следва да се отчитат при изчисляването на годишния процент на разходите, поради което и не противоречат на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Противопоставя се на извода на съда за недействителност и като акцентира на закрепената в чл. 9 от ЗЗД свобода на договаряне. На тази плоскост изтъква, че кредитополучателят е приел условията по споразумението по собствена воля и след като е имал възможност да се запознае с тях. Освен това твърди, че по силата на Общите условия е имал право да се откаже от Споразумението без да плаща неустойка, но не го е направил.

Поддържа също, че възнаграждението, платено за споразумението, не е цена на услугите, а е дължимо за възможността потребителят да се ползва от тях.

Въззивникът иска съдебния акт да бъде отменен в обжалваната част и да бъде постановен друг, с който искът да бъде уважен в пълен размер.

В съдебно заседание не се представлява. Изпраща молба, в която заявява, че поддържа жалбата.

В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна.

Въззиваемата страна счита, че чрез сключването на споразумение за пакет от допълнителни услуги се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.

Отрича и характера им на услуги по смисъла на Закона за защита на потребителите.

При тези твърдения прави обобщен извод за неравноправност на процесната клауза. 

Прави искане решението на първостепенния съд да бъде потвърдено. Претендира и заплащане на възнаграждение за особен представител.

Пред въззивната инстанция се представлява от особения представител адвокат И.М., която се придържа към изложеното в жалбата.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

От договор за потребителски кредит № ********** от 13.09.2016 г. (л. 7 до л. 26 от гр. дело 2582 по описа на Районен съд – Добрич за 2018 г.) се установява, че между страните е възникнало заемно правоотношение, по силата на което въззивникът предоставил на М.М. сумата от 2000 лева.

Последният закупил и пакет от допълнителни услуги (л. 11 и 12) включващ: 1. приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2. възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. възможност за смяна на дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Договорили се последният да върне сума от 5072, 04 лева на 36 равни вноски, всяка от по 140, 89 лева, а падежът на всяка вноска да настъпва на второ число от месеца, съобразно представения погасителен план (л. 22). Последната е с дата 02.10.2019 г. Общо дължимата сума е сбор от цената на допълнителния пакет – 1558, 80 лева и сумата от 3513, 24 лева, в която е включена заетата сума и възнаградителната лихва.

От приетото по делото като писмено доказателствено средство „извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № **********“ (л. 42 и л. 43) става ясно, че потребителят е заплатил три вноски от по 140, 89 лева, както и още 4, 29 лева, от общо дължимата сума (за месеците ноември, декември 2016 г. и за януари 2017 г., за февруари 2017 г. частично, съобразно погасителния план).

Страните не спорят относно фактите на предаване на паричната сума на М.М. и извършеното от негова страна плащане на посочените суми. Ответната страна не е представила доказателства за други плащания.

             Ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд – Добрич (л. 2 до л. 4 от ч. гр. дело 4212/2017 г. по описа на Районен съд - Добрич) на дата 20.11.2017 г., с което искал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу ответника за сумата от 46**, 97 лева, дължима по договора за кредит, както и за сумата, платена за направените разноски.

Първостепенният съд издал заповед № 2268/ 20.11.2017 г. по чл. 410 от ГПК, с която разпоредил на М.М. да заплати на „***“ ЕООД процесните суми.

Изпратил съобщение до длъжника за издадената заповед, в което връчителят отразил, че лицето не живее на посочения адрес: с. Полковник Дяково, общ. Крушари, ул. „**“ № 27. Поради тази причина съобщението било връчено на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК. На 20.06.2018 г. ищецът подал установителен иск по чл. 422 от ГПК.   

             При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД. Уважил е претенцията за сумата от 3220, 47 лева, а в останалата част до първоначално предявения размер от 4645, 08 лева я е отхвърлил.

Решението е обжалвано само в отхвърлителната част, която касае непогасената част от цената на закупения допълнителен пакет, възлизаща на 1424, 61 лева.

Предвид зададените с въззивната жалба рамки, настоящата инстанция дължи проверка само на тази част от съдебния акт, тъй като в останалата решението е влязло в сила.

Въззивният съд намира извода на първата инстанция за неравноправност на клаузата, с която потребителят се е задължил да заплати на кредитодателя допълнителен пакет от услуги, за правилен.

Систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК разкрива волята на законодателя да бъде прокарана разделителна линия между таксите, дължими за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, и таксите, предвиждани за действия по усвояване и управление на кредита, като разрешава първите и забранява вторите.

Към вторите спада приоритетното изплащане на кредита, поради което клаузата, която предвижда такава услуга се явява нищожна.

Приоритетното разглеждане на документи не е действие по усвояване или управление на кредита, тъй като предхожда сключването му в темпорален аспект.

На същото основание обаче, не спада и към допълнителните услуги. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към съществените престации, които при договора за кредит са предоставяне на парична сума (от банката) и връщане на същата, заедно с уговорената възнаградителна лихва на определения падеж (от кредитополучателя). Такива са издаването на различни удостоверения от банката, включително заверени копия от договора/погасителен план, известяване със смс или по телефон за получено плащане, дължимо плащане, срок за плащане, и др. Всички тези действия са свързани с кредита, но не попадат в съществените задължения на страните, нито са задължително присъщи на договора за кредит, поради което е обосновано за предоставянето им банката да въведе такса, тъй като не са предвидени или предвидими при калкулиране на обичайните административни разходи по отпускането или управлението на един кредит. Приоритетното разглеждане на документите на потребителя няма пряко отношение към съществените престации при договора за кредит и от тази гледна точка може да бъде определено като допълнителна услуга. Но, тъй като предхожда по време сключването на договора и по същността си е цена за приоритетното им придвижване, то не може да бъде споделено виждането, че тази услуга е свързана с договора за потребителски кредит. Когато е предвидил връзката между договора и услугата, като елемент от фактическия състав на нормата, законодателят е имал предвид съществуващ договор.

На същото основание се явява определена в противоречие със закона и услугата, предвиждаща улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Същата стои изцяло извън договора за кредит и не е свързана по никакъв начин със съглашението.

Останалата част от предвидените в споразумението възможности изобщо нямат характер на реално предоставяни от кредитора услуги. Те са само възможности и предоставянето им от страна на последния е поставено в зависимост бъдещи несигурни събития. Изложеното налага извода, че заемодателят използва коментираната клауза единствено като средство за увеличение стойността на главния дълг и създава предпоставки за неоснователно си обоготяване.

Стойността на допълнителния пакет услуги не е отчетен при формиране на ГПР, свободата при определянето на който е ограничена с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Предвиденото отделно заплащане за пакет услуги, без да е налице сигурност в тяхното предоставяне и начисляването на стойността му още при сключване на договора, налага извода, че с допълнителното споразумение се прави опит за заобикаляне на цитираното ограничение. Въз основа на изложеното, въззивният съд намира, че е налице противоречие на сключеното допълнително споразумение с императивните норми, предвиждащи защита на потребителите при сключване на договори за потребителски кредит.

Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, Решение № 473 от 23.04.2019 г. по гр. дело № 2582/2018 г., Районен съд – Добрич, следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

По отношение на разноските във въззивното производство:

При този изход на спора пред настоящата инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда правото да ѝ бъдат заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Въззиваемият се е представлявал от особен представител, чието възнаграждение за въззивното производство е изплатено от въззивника.

Поради тази причина не е необходимо изрично произнасяне по разноските.

 

При тези мотиви, и на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 473 от 23.04.2019 г. постановено от Районен съд – Добрич по гр. дело № 2582/2018 г. в частта, в която е отхвърлил иска с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД за разликата от 3220, 47 лева до първоначално предявения размер от 4645, 08 лева.

   

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

                 Председател:                                            Членове: 1.

                                                                                                                     

             

                                                                                                  2.Обн., ДВ, бр. 13 от 9.02.2007 г.