Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
31.01.2014 година, град
София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, I-ви
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на единадесети ноември през 2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Марияна Ангелова
ЧЛЕНОВЕ : Галя Митова
Валентина
Ангелова
При секретаря Р.Г.,
след
като разгледа докладваното от
съдия В. Ангелова,
гражданско дело № 14472 по описа на съда за
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С Решение № ІІІ-89-151 от 06.08.2012 г., постановено
по гражданско дело № 15523 по описа за
Недоволен от така постановеното решение останал Г.Н.,
ищец в първоинстанционното производство, който обжалва същото в частта му
относно упражняването на родителските права. Излага оплаквания, че в тази си
част обжалваното решение е неправилно, необосновано, немотивирано и постановено
в нарушение на материалния закон. Излага подробни съображения, че
първоинстанционния съд не изследвал всестранно и пълно доказателствената
съвкупност, като основно решението в обжалваната част било мотивирано със
заключението на допусната съдебна психологична експертиза. Според същата обаче
майката нямала готовност да поеме самостоятелно упражняването на родителските
права по отношение на детето, като тя се нуждаела от обучение как да контактува
с детето, като контактите с него следвало плавно да стигнат до положение,
когато тя можела да остане насаме с детето. Сочи, че само той осъществявал
работа за преодоляване на синдрома на родителско отчуждение, като едновременно
с това счита за слабост на решението липсата на преценка на причините за
развитието и наличието на този синдром у малолетния. Позовава се и на
определените привременни мерки, като счита, че същите са се оказали неефективни,
най-вече поради поведението на майката, която рядко използвала дадената й
възможност да контактува с детето. В редките случаи, когато тя осъществявала
такива контакти с детето в присъствието на социални работници, имало конфликти
между нея и социалните работници, ставали в пред детето. Това се отразявало
върху психиката на детето и то се страхувало от майката. С оглед положението на
детето като „дете в риск”, бащата се мотивирал да потърси помощ от съответните
държавни органи. Позовава се на план за действие, изготвен от ДСП П., подписан
от двамата родители, имащ за цел преодоляване на трудностите. Оспорва
родителския капацитет на майката, като сочи, че същата е осъдена с влязла в
сила присъда, като й било наложено наказание „лишаване от свобода” за
престъпление по чл. 309 и чл. 212 от НК. Сочи, че е налице и осъждане на
ответницата по НОХД № 2552, по което на същата отново било наложено наказание
„лишаване от свобода”, което следвало да изтърпи в затворническо общежитие,
било висящо и друго наказателно производство срещу нея. Нямало данни по делото
дали майката работи, като по отношение на нея не били установени регистрирани в
НОИ трудови договори. Тя не притежавала собствено жилище, като в хода на
производството пред първоинстанционния съд тя не посочвала адреса си, с което
препятствала изготвянето на социален доклад и била санкционирана за това си
поведение. Тя не представила дори договор за наем, от който да е видно, че дори
и временно, тя ползва жилище, в което може да отглежда малолетния им син. Оспорва изводите на първоинстанционния съд,
че майката разполага с подходящи жилищни условия, като сочи, че социалният
доклад на ДСП „Лозенец”, в който се правели такива констатации бил изготвен
само въз основа твърденията на същата. Поддържа, че от раждането на детето и
понастоящем той се бил грижел за малолетния Н., като разполагал с необходимите
родителски качества, жилищни, битови и финансови условия за това, включително и
с помощта на своите родители. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
решението на първоинстанционния съд в обжалваната част относно родителските
права, като му предостави упражняването на родителските права по отношение на
малолетното дете Н. и определи местоживеенето на детето при бащата; да определи
режим на лични отношения на детето с майката, който да се осъществява в
присъствието на социален работник, както и последната да се осъди за издръжка
на детето в размер на 120 лева месечно.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване.
Окончателното си становище излага в писмени бележки от 18.11.2013 г. Оспорва
въззивната жалба на другата страна като неоснователна.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответницата в първоинстанционното производство.
Недоволна от така постановеното решение останала и
ответницата в първоинстанционното производство М.Д.И., която обжалва същото в
частите му относно вината, размера на присъдената в полза на детето Н.
издръжка, разноските, както и възложената в тежест на ответницата държавна
такса. Излага оплаквания, че в обжалваните части решението на
първоинстанционния съд е постановено при съществени нарушения на процесуалните
правила и на материалния закон, които са довели до неговата неправилност и
необоснованост, които пороци се явяват отменителни основания. Съдът не бил
обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, като не оценил
важността на някои от тях и не ги приобщил към доказателствения материал,
неоснователно и немотивирано отказал да допусне допълнителна
съдебно-психологическа експертиза, както и поисканите от нея четирима
свидетели. Първоинстанционният съд не обсъдил всички наведени от нея брачни
провинения на съпруга, неправилно преценил нуждите на детето и му присъдил
изключително занижена по размер издръжка, която се явява занижена и предвид
обстоятелството на установения синдром на родителско отчуждение при детето и
произтичащия от това риск за малолетния. Не били оценени правилно и
доказателствата, касаещи здравословното състояние на детето, което страдало от
нощно напикаване, имало нервен стомах и колит. С оглед това детето се нуждаело
от продължителна психологическа подкрепа, услуга, която не се предоставяла
безплатно и не се поемала от здравната каса, а се заплащала от родителя, който
упражнявал родителските права. Лечението на другите страдания на детето – нощно
напикаване и колит, също предполагало заплащане на финансови средства. Оспорва
изводите на първоинстанционния съд, че съпрузите имат равна вина за
разстройството на брака, като сочи, че посочените от нея брачни провинения на
мъжа надхвърляли по тежест и брой посочените за нея. Сочи като основание за
ангажиране на отговорността на ищеца за разноски предявяването на иска пред
местно некомпетентния съд и продължителността на процеса, започнал през
В съдебно заседание по делото, редовно призована, не
се явява и представлява. Не взема становище по въззивната жалба на другата
страна.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба на ответницата от насрещната страна. В съдебно заседание по
делото, жалбоподателят-ищец оспорва жалбата на ответницата като неоснователна и
пледира за нейното отхвърляне, като се потвърди решението на първоинстанционния
съд в обжалваните части относно размера на присъдената в полза на детето
издръжка, вината на жената за разстройството на брака, дължимата от ответницата
държавна такса и разноските.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лица, имащи интерес от
обжалването, като отговарят на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което
същите са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в
жалбата, въззивният съд констатира, че решението на първоинстанционния съд е
влязло в сила като необжалвано в частта, с която бракът между страните бил
прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид
следното :
Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с
предявен от Г.Н.Н. срещу М.Д.И. брачен иск- за прекратяване на брака му с
ответницата като дълбоко и непоправимо по вина на последната, обективно
съединен с небрачни искове за упражняване на родителските права по отношение на
роденото от брака дете Н., ползването на семейното жилище, както и да се осъди
ответницата за месечната издръжка на детето. Претендирал разноски.
Ответницата също излагала подробно брачни провинения
на съпруга си и молела съда да прекрати брака им като дълбоко и непоправимо
разстроен по вина на ищеца, като й предостави упражняването на родителските
права и ползването на семейното жилище. Претендирала разноски.
Първоначално искът бил предявен и делото било
разглеждано пред Районен съд, гр. Ботевград, като било образувано гражданско
дело № 501/2008 г., което приключило с постановяването на Решение №
9/24.03.2009 г.
С решение № 623/12.11.2009 г., постановено по
гражданско дело № 548/2009 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение,
Първи въззивен състав, влязло в сила на 06.12.2010 г., постановеното по
гражданско дело № 501/2008 г. по описа на Ботевградски районен съд Решение №
9/24.03.2009 г. било обезсилено, а делото било изпратено по подсъдност на
Софийски районен съд.
За да постанови обжалвания съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд, приел за установена следната
фактическа обстановка :
Страните по спора Г.Н.Н. и М.Д.И. сключили граждански
брак на 04.04.2007 г. в гр. София, с акт за граждански брак № 3069 от същата
дата, съставен при Столична община-Райов „Триадица”. При сключването на брака
съпрузите запазили фамилните си имена.
Страните имали родено от брака си едно малолетно дете
– Н.Г. Ников, родено на *** г.
С кредитираните свидетелски показания се установило
,че съпрузите се разделили през есента на
По отношение на малолетния Н. било установено, че той
е дете в риск по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДт, тъй като при него бил
развит синдром на родителско отчуждение от трета (тежка) степен към майката,
който синдром застрашавал правилното му психическо и физическо развитие.
Малолетният асоциирал баба си по бащина линия със своя майка и не приемал майка
си като такава. Първоинстанционният съд изцяло възприел заключението на
допуснатата съдебно психологическа експертиза, включително и относно
възможностите за преодоляване на синдрома.
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелство било прието, че страните нямат семейно жилище по смисъла на СК,
тъй като са го напуснали.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционният
Софийски районен съд постановил
обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата
на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по
реда на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение,
прие за установено следното :
Въззивния съд изцяло споделя
установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, не счита
за нужно да я преповтаря и препраща към нея. Същата се установява от събраните
в първоинстанционното производство писмени доказателства, а именно :
удостоверение за сключен граждански брак между страните, удостоверение за
раждане на детето Н..
Тази фактическа обстановка
обаче следва да се допълни с анализ на писмените доказателства, касаещи
трудовата заетост и доходи на страните, личността на всяка от тях, тяхната
съдимост, отношенията на същите след раздялата им, както и действията на
майката, свързани с медицинското обслужване на детето и опитите й да
осъществява контакти с него (листове 38-40, 45-48, 50, 84-95, 97, 100, 103-127,
133, 155-157,192-199, 303,345-361,406-426, 428, 432-519, 562-568,575-601;
603-608). Анализът на тези доказателства сочи, че майката търсела контакти с
детето, като явно не била съгласна с неговото местоживеене, първо в с. С., а
впоследствие в гр. П.. Въпреки това, обгрижващите го лица-родители и близки на
ищеца, не позволявали на същата да го вземе със себе си. При контактите на
майката с детето системно възниквали конфликти между последната и ищеца, както
и с неговите сродници, като между страните и сродниците на ищеца били водени
многобройни дела по Закона за защита от домашно насилие. По делото са
представени многобройни документи, свидетелстващи за воденото и приключването
на такива дела, които въззивният съд не счита за необходимо да коментира
подробно, доколкото същите са негодни доказателствени средства по ГПК (съдебни
решения, без заверка за влизането им в сила, заповеди за незабавна защита и
прочее). По делото са налични и многобройни писмени доказателства, установяващи
наранявания на ответницата, получени при опитите й да контактува с малолетния й
син. При един от тези опити, ищецът й нанесъл побой, при който счупил носните й
кости, което наложило оперативното й лечение. Всичко това принудило
ответницата, да осигурява присъствието на трети лица, които да я придружават
при контактите й с детето, включително, като нееднократно наемала професионален
бодигард, за да осигури своята безопасност. Представените многобройни протоколи
за срещи между детето и майката установяват, че такива не се провеждали винаги.
Понякога майката не се явявала на срещата, а не рядко ищецът и детето не били
на адреса. Последният се противопоставял на контактите на майката с детето
докато липсвал съдебен акт, който да ги регламентира, той се противопоставял и
на това, на майката да се осигури достъп до информацията за детето. Самото дете
било регистрирано като „дете в риск”, доколкото при него бил установен синдром
на родителско отчуждение към майката. След регламентиране на контактите на
майката с детето, те били провеждани в присъствие на социален работник, а
впоследствие в Дневен център за възрастни хора, като продължавали да бъдат
съпътствани с конфликти между родителите, или между майката и социалните
работници. Последната изрично отказала да осъществява контакти с детето в
посочения Център за възрастни хора, като считала това място за напълно
неподходящо за контактите им. В поведението на детето, в периода на контактите
с майката, било наблюдавано известно
приемане на същата, а впоследствие отдръпване и отричането й, като това му
поведение не било пряко повлияно от майката. Последната активно сътрудничела на
социалните служби за преодоляване на състоянието на родителско отчуждение у
малолетния й син, както и за повишаване на собствения й родителски капацитет.
По делото са представени 12
броя амбулаторни листове, издадени от Денка Златева Грънчарова в периода
21.12.2007 г. – 26.09.2009 г., установяващи прегледи на малолетния Н., при
които анамнезата му е снета по данни на майката.
От представените писмени
доказателства се установява, че майката е с висше юридическо образование, като
по силата на трудов договор № 16 от 01.10.2008 г. същата изпълнявала длъжността
юрисконсулт на „С.К.” ЕООД с основно трудово възнаграждение от 510 лева. Със
заповед от 06.10.2008 г. основното й трудово възнаграждение било увеличено на
1532,57 лева. По делото е представен и трудов договор № 1 от 20.02.2012 г.,
сключен между ответницата и „И.П. К.” ЕООД, съгласно който същата била
назначена в дружеството като юридически съветски с основно месечно
възнаграждение от 6000 лева. По делото липсват доказателства за регистрацията
на този договор в НОИ. Същата, видно от представеното свидетелство за съдимост,
била осъждана за престъпления от общ характер по чл. 308, 309 и 212 от НК
(измама, осъществена чрез използване на документ с невярно съдържание,
неистински или преправен документ и документни престъпления), осъществени в
периода 07.09.2005 г. до 09.02.2006 г.
Видно от представената
справка на НОИ за осигурените лица, ищецът-жалбоподател работи по трудово
правоотношение с „Л.Б.”, като осигурителния му доход варира от 92,27 лева до
2000 лева месечно. Същият бил освободен от наказателна отговорност по реда на
чл. 78а за престъпление по чл. 132, ал. 1, т. 3 от НК, осъществено на
15.03.2009 г. и изразяващо се в нанасяне на удари на ответницата, като й
причинил телесна повреда, изразяваща се във счупване на костите на носа, с
временно разстройство на здравето, в състояние на силно раздразнение,
предизвикано от пострадалата.
По делото са представени
убедителни и многобройни доказателства за преводи на суми от страна на
ответницата по сметка на ищеца, касаещи издръжката на малолетния Н..
Във въззивното производство,
като писмени доказателства по делото са приети заверени копия на Решение от
28.02.2013 г., постановено по ВНЧХД № 629/2012
г. по описа на Софийски окръжен съд, НО, Втори въззивен състав, и
Решение № 52/14.01.2013 г., постановено по ВНОХД № 3521/2012 г. по описа та
СГС, НК, ХVІІ въззивен състав. С първото решение била потвърдени изцяло Присъда
№ 3 от 17.07.2012 г. и Определение № 355 от 01.10.2012 г., постановени по НЧХД
№ 912/2011 г. по описа на Ботевградски районен съд; а с Решение № 52 била
изменена присъда от 08.03.2012 г., в частта й с която ответницата била призната
за виновна в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК и е наложено
наказание „лишаване от свобода”, което следвало да изтърпи при първоначално
строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, като деянието й било
квалифицирано като маловажен случай и същата била осъдена на наказание „пробация”,
и била отменена присъдата в частта, с която било приведено в изпълнение
наказанието, наложено на ответницата по НОХД № 511/2006 г. на Районен съд, гр. Ш.,-
„Три години лишаване от свобода”, което следвало да изтърпи при първоначален
общ режим в затворническо общежитие от закрит тип.
Въззивният съд, като прецени
показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели И.Д., К.К.
и Х.Ц., по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в частите им, пресъздаващи
личните впечатления на свидетелите от възприети тях факти от семейния живот на
страните. Все пак следва да се отбележи, че показанията на свидетелят Д. са
неясни и противоречиви, като същият дава взаимно изключващи се показания за
времето, през което са се осъществили описаните от него събития. Така например
същият сочи, че като кум на страните им
гостувал, включително и през пролетта на
Анализът на кредитираните
показания на свидетелите Д., К. и Ц., сочи, че още от самото начало на брака си
страните имали конфликтни отношения. Ответницата била склонна да прави
скандали, включително и пред трети лица. Едновременно с това, тази й раздразнителност
е лесно обяснимо и естествено състояние, съпътстващо бременността и раждането.
Ищецът напуснал дома на страните още месец след раждането на детето, като
оставил съпругата си сама да се грижи за неговото отглеждане. На неустановена
дата през месец септември
Въззивният съд приема
заключението на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-психологична експертиза, като дадено обективно, компетентно и
безпристрастно, поради което го кредитира в цялост. Съгласно същото,
отхвърлянето на родител без основателна причина се противопоставя на
потребностите на всяко дете, като децата имат нужда от двамата родители за
своето здраво психическо и физическо развитие. Децата, дори и тези със синдром
на родителско отчуждение (СРО), обичат и двамата си родители и искат да могат
да ги обичат. При наложеното отхвърляне, любовта на детето и стремежът към
другия родител продължават да съществуват, но дълбоко подтиснати, което прави
детето неспокойно и нещастно в бъдеще, при достигане на интелектуална зрялост,
когато си даде сметка, че единият родител напълно липсва от живота му. Според
вещото лице, за да се преодолее СРО родителите първо трябва да бъдат обучени
какви са последиците за детето от него в емоционален, психически и физически
план, след което заедно да работят в посока на преодоляването му. Необходимо
било майката да бъде обучена как да контактува с детето, когато то е в това
състояние, както и контактите им плавно да стигнат до положение, в което тя
можела да остане насаме с детето, да го извежда на разходки, то да нощува в
дома й. Когато единият родител се противопоставя и задържа психичното развитие
на детето в рамките на СРО, това, според вещото лице, съставлява емоционално
насилие над детето и практиките на страните от Европейския съюз сочат като
най-добър изход за здравето на детето прехвърлянето на родителските права на
родителя, от който то било отчуждено. В съдебно заседание, вещото лице
поддържало писменото заключение, като извън това изложило и наблюденията си за
състоянието на майката и работата на социалните служби до този момент за
преодоляване на СРО. Според него, майката е силно емоционално обострена, силно
е наранена от загубата на сина си, като тя самата се нуждае от психотерапевтична
подкрепа. Едновременно с това тя трябвало да бъде обучена, как да преодолява
чувствата на детето, резултат от СРО. Тя не трябвало веднага да се приближава
към детето, а да проявява сдържаност и да стои настрана от него, докато
преминат първите прояви на страх, паника и ужас у детето. Бащата също трябвало
активно да съдейства за провеждане на такива контакти, като той трябвало да е
спокоен, като вдъхне кураж на детето за контакта му с майката. Задължително той
трябвало да присъства на първите две срещи, а самите срещи следвало да се
провеждат в присъствие на детски психолог или на социален работник, обучен за
работа с деца, жертви на СРО. Вещото лице е категорична, че СРО е травма за
детето, която ако не бъде преодоляна до осемгодишната му възраст, крие трайни и
сериозни рискове за цялостното психическо развитие на малолетния.
По делото е редовно
призована ДСП П., която в приложения по делото социален доклад не изразява конкретно
становище, а счита, че с оглед фактите по делото, съдът може да вземе решение,
което в максимална степен да защити интересите на малолетния Н.. В доклада се
съдържа подробна информация за актуалната ситуация по отглеждането на
малолетното дете, чиито източници не се сочат. Излагат се данни за вписването
на детето в регистъра на децата, нуждаещи се от специална закрила под № 180 от
ДСП Етрополе (която социална служба е обслужвала гр. П. към момента на
вписването). Сочи се, че от кърмаческа възраст на детето връзката с майката е
прекъсната, а отношенията между родителите са на трайно неразбирателство,
довело до прекъсване на всякакъв диалог и кореспонденция помежду им,
включително и чрез съществуващите социални институции и като краен резултат има
трайното лишаване на малолетния Н. от контакт с двамата му родители и от
възможност да бъде отглеждан в биологичното семейство. Към момента на изготвяне
на социалния доклад, малолетният ползвал социална услуга към Център за
обществена подкрепа в гр. Етрополе, като с него индивидуално работел психолог,
който му оказвал психологическа подкрепа за преодоляване на синдрома на
родителско отчуждение. С цел защита интересите на детето и предвид установения
СРО, временно, по административен ред, със заповед № Н-22/13.08.2012 г. на
Директора на ДСП гр. П., малолетният бил настанен в семейството на своите баба
и дядо по бащина линия. Сочи се, че бащата имал капацитета за установяване на
стабилни и трайни отношения. Той се вълнувал от физическото и емоционално
развитие на детето, бил сензитивен към неговите потребности. Според споделеното
от него, той бил склонен да поддържа взаимоотношения с майката на детето, за да
не стане то жертва на конфликтните им отношения. Той можел да осигури на детето
стабилна среда и имал подкрепата на своите родители. При него не се наблюдавали
личностови особености и крайности в
поведението му, които да са рискови за детето. Бащата притежавал необходимите
битови, жилищни и финансови условия да осигури отглеждането на детето и
задоволяване на базисните му потребности. Той работел като юрисконсулт на „Л.Б.”
ЕООД с месечно възнаграждение от 1400 лева.
С доклада на ДСП П. са
представени заключителни доклади по представени на страните социални услуги. Заключителния
доклад, касаещи ищеца-жалбоподател съдът не обсъжда, доколкото същият е възпроизведен
в обсъдения по делото социален доклад на ДСП П.. Според заключителния доклад,
касаещ ответницата-жалбоподателка, при нея било наблюдавано травматичен тип
функциониране, тя споделяла, че е тревожна за детето. В хода на работата се
наблюдавали налудности и мании за преследване, няма очен контакт. Тя била
хаотична, не следвала темите на разговора, при нея бил наблюдаван летеж на
мисли и намалена критичност към здравословното й състояние. Правела впечатление
склонността й да влезе в конфликт с различни хора, които не са съгласни с
мнението й, като ги нагрубява и обижда. В заключение се сочи, че понастоящем тя
не отговаря на необходимите показатели за полагане адекватна грижа за дете. Тя
имала и нереалистични очаквания към ползваната социална услуга, като с цел
подобряване на психичното й здраве била насочена към консултация със
специалист.
Предвид липсата на
съдействие от страна на ответницата – жалбоподателка, по делото не е събран
социален доклад за нейните родителски качества и капацитет да полага грижи за
детето, както и за условията, при които би отглеждала същото.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.
При тази фактическа установеност, въззивният съд
достигна до следните изводи от правна страна :
По жалбата на Г.Н. относно родителските права :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло споделя прецизните, макар и
крайно лаконично мотивирани изводи, касаещи пригодността на всеки от родителите
да упражнява родителските права по отношение на детето Н., и причините, при
които приоритет е бил даден на майката, не счита за нужно да ги преповтаря, а
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Следва да се отбележи също, че ищецът-жалбоподател не
обосновава и не доказва свои по-добри родителски и възпитателски качества в
сравнение с ответницата, при чието наличие да бъде предпочетен пред другия
родител, а оспорва родителските качества на същата като се позовава основно на
актуалното здравословно състояние на майката, за което по делото липсват
доказателства, от които да се направи извод за наличието на такъв факт-такова влошено
здравословно състояние на майката, което да представлява пречка за нея да
упражнява родителските права като полага адекватни грижи за малолетния си син.
Следва да се отбележи, че социалния доклад, както и приложените с него
заключителни доклади не съставляват доказателство за изложените в тях факти, а
са мнение на специализирана институция, имаща функции за закрила на децата.
Посоченото мнение няма задължителен характер за съда, а подлежи на преценка с
всички останали събрани по делото доказателства. Преценката на
доказателствената съвкупност обаче не предполага извод за невъзможност на
майката на полага непосредствените грижи за малолетния син на страните. Нейната
пригодност за това е установена дори с приетата съдебно-психологична
експертиза, доколкото в заключението се съдържат данни, че тя успяла, дори и
без подходящо обучение и в състояние на емоционална обостреност в следствие на
травмата от загубата на сина си, да предизвика интерес у детето по време на
срещата им и да положи началото на връзка помежду им, което говорело за
правилен майчин инстинкт.
Преценката на доказателствената съвкупност не
установява и по-добри родителски качества на бащата в сравнение с майката.
Обстоятелствата, свързани с промяната на местоживеенето на детето в кърмаческа
възраст, последващите действия на ищеца и близките му, довели до отчуждение на
детето от майката и за убеждение у последното, че негова майка е майката на
баща му, убедително говорят за лошо родителстване от страна на ищеца и нисък
родителски капацитет. Тук следва да се отбележи, че сами по себе си
обстоятелствата, касаещи жилищните, битови и финансови възможности на бащата,
наличието на подкрепяща среда за него, както и установените негови родителски
умения, не предполагат, че същият е с по-висок родителски капацитет. В
процесната хипотеза, това е така, предвид наличието на синдром на родителско
отчуждение у малолетното дете, тежка степен, развит под грижите на ищеца и в
неговото обкръжение. Прави впечатление също, че същият макар да декларира
желание за преодоляване на това състояние у детето и съзнание за важността на
контактите на детето с майката, реално не предприема практически действия за
това. Анализът на доказателствената съвкупност еднозначно сочи, че същият се
противопоставя и практически задържа развитието на детето в рамките на
установения синдром на родителско отчуждение. Именно поради това и като
единствена алтернатива, съдът е предоставил упражняването на родителските права
на майката, от която детето е отчуждено. Рисковете за детето от СРО са били подробно
изяснени от експерта, като за краен момент за преодоляването на синдрома е
посочена осемгодишната възраст на детето, след което травмите за него ще бъдат
необратими. Явно е, че бащата няма съзнание за тези рискове и омаловажава
настъпването им, той не е критичен към съществуващото състояние на отчуждение
на детето от майката, приема го, като стремежът му е бил насочен не към
улесняване на тези контакти, а към тяхното препятстване, ограничаване и
прекъсване. В този смисъл доводите в жалбата за осъзнаване на проблема от
бащата и търсене на възможности за разрешаването му се явяват голословни
твърдения, напълно изолирани от доказателствения материал.
С оглед останалите, изложени в жалбата доводи, следва
да се има предвид и следното :
Сами по себе си обстоятелствата, касаещи осъждането на
майката с влезли в сила присъди за престъпления от общ характер не се отразява
върху нейния родителски капацитет. Това е така, доколкото, престъпленията за
които същата е била осъдена, са били осъществени в периода предхождащ брака и
раждането на детето, като ищецът е могъл и е бил длъжен да знае за тях, ако е
положил дължимата грижа за своите работи. Ищецът обаче явно е приемал тези
обстоятелства, като качества на майката на сина си, поради което и съдът не би
следвало да третира същите в нейн ущръб при преценката на родителските й
качества.
От друга страна, самият ищец е бил обект на наказателно
преследване за престъпления, свързани с посегателство върху личността на
майката, като е бил освободен от наказателна отговорност, с налагане на
административно наказание. Обстоятелствата, свързани с осъждането на ищеца,
както и доказателствата, свидетелстващи за травми, получени от майката, при
опитите й да види детето, също сочат за лошо родителстване от страна на бащата
и характеризират негативно личността му.
Несъстоятелни са и доводите, касаещи трудовата заетост
на ответницата и жилищното й устройване. Ищецът не е проявил необходимата
процесуална активност, за да установи липсата на трудово правоотношение на
ответницата, респективно лоши жилищни и битови условия, при които тя живее.
Следва да се отбележи, че липсата на регистрация на посочения договор в НОИ не
предполага, че такъв не е бил сключен. Следва да се отбележи, че с изменението
на чл. 62 от КТ уведомленията за сключен трудов договор се представя пред
съответната ТД на НАП, както и че неизпълнението на това задължение от
работодателя не касае съществуването на трудовия договор.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира,
че родителските качества на страните дори и да са съизмерими, с оглед
установените случаи на лошо родителстване от страна на бащата и установения
синдром на родителско отчуждение към майката у детето, то приоритет следва да
се даде именно на майката.
В хода на въззивното производство не се събраха такива
доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в правилността на
обжалваното решение. В жалбата не се сочат други конкретни оплаквания, извън
обсъдените по-горе, обуславящи неправилност и необоснованост на обжалвания
съдебен акт, включително неговото противоречие с доказателствената съвкупност.
Съдът не констатира противоречие на същото с материалния закон, както и
съществени процесуални нарушения, допуснати в производството пред
Първоинстанционния съд. Решението е мотивирано и обосновано, като правните
изводи кореспондират на установените фактически обстоятелства. Събраните
доказателства са обсъдени в своята съвкупност и с оглед относимостта си към
предмета на доказване.
Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че обжалваното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в частта за родителските права.
В жалбата се излагат и искания относно определяне
режим на лични контакти на майката с детето и осъждането й издръжка за
малолетния, без определения режим на лични отношения на детето с бащата и
дължимата от последния издръжка, да се обжалват изрично. Не се сочат пороци на
решението в тази му част, а същите са разглеждани в жалбата, само с оглед
уважаването на същата и предоставяне упражняването на родителските права на
бащата. Поради изложеното те не следва да бъдат отделно обсъждани и
правилността на решението в тези му части при този изход на делото не следва да
бъде проверявана.
По жалбата на М.И. по вината, дължимата държавна такса
и разноските :
Жалбата е основателна.
Въззивният съд не споделя изводите за обща вина на
двамата съпрузи за разстройството на брака.
В първоинстанционното производство, ищецът е заявил
становище за прекратяване на брака по вина на съпругата и е навел нейни брачни
провинения, които представляват основанията на брачния иск. Обхватът на
произнасяне на съда е в съответствие с наведените от страните основания. Трайна
е съдебната практика за това, че съдът не може да се произнася по не посочени и
не наведени по надлежния ред основания и служебно да въвежда основания. В
процесната хипотеза, Първоинстанционният съд не се е произнесъл в обхвата на
наведените основания на брачния иск, доколкото е вменил и на двамата съпрузи
вина, свързана с нарушаване на изискванията за съвместно съпружеско съжителство
и взаимно разбирателство. Тази обща формулировка на брачната вина на жената не
се покрива с наведените за нея брачни провинения от ищеца и не кореспондира с
доказателствената съвкупност. Според ищеца брачните провинения на ответницата
се изразявали в липсата на грижи за семейството, тя не давала издръжка за
детето и предизвиквала скандали по най-дребни поводи, като с това си поведение
предизвикала раздялата на страните. Доколкото ищецът основавал иска си на тези
твърдения, съобразно разпоредбата на чл. 154 от ГПК носел доказателствената
тежест за установяването им, като посредством пълно и главно доказване следвало
да установи съществуването им. В процесната хипотеза ищецът не е провел такова
доказване по отношение на сочените от него брачни провинения на съпругата си. Доведения
от него свидетел, неясно и противоречиво описва 2 или 3 случая, в които между
страните възникнали скандали, като едновременно с това липсва яснота дали
първия случай е станал преди или след 04.04.2007 г. Дори да се приеме, че
описаният от свидетелят Д. скандал между страните, иницииран от ответницата, е
станал в правно релевантния период – след сключването на брака им до тяхната
фактическа раздяла, то не се установява причинно-следствена връзка на същия с
настъпилото разстройство на брака. Във втория случай, описан от този свидетел,
ищецът изнесъл вещите си от семейното жилище, оставайки ответницата сама с
едномесечния син на страните, като това негово поведение не може да се третира
като незначителен повод и при всички случаи той е дължал обяснение за
поведението си на съпругата си, като случилото се Д. възприел като скандал. И в
този случай липсва причинно-следствена връзка на поведението на ответницата с
разстройството на брака. Последният описан от свидетеля скандал, касае
фактическата раздяла на страните, като същият се явява вече не причина, а
проява на настъпилото брачно разстройство. От изложеното следва извод, че това
брачно провинение на ответницата не е доказано от ищеца. Не е установено в
правно релеватния период ответницата да е имала поведение, несъвместимо с
изискването на закона за взаимно разбирателство и което да е провокирало
разделеното живеене на съпрузите.
Сочените от ищеца брачни провинения за неполагане на
грижи за дома и детето, включително и за издръжката на последното, също не
намират опора в доказателствения материал. Изявленията на свидетелят Д. за
начина, по който ответницата миела зеленчуци за салата, ясно установяват, че
последната е домакинствала, като е посрещала последния според уменията и
разбиранията си. Тя, според установеното от този свидетел, е останала сама да
се грижи за детето от неустановена дата през месец юни
Следователно, така приетата брачна вина на жената, ищецът
не навел и установил в производството пред двете съдебни инстанции. Ето защо
настоящият съдебен състав приема изложените в жалбата доводи за основателни.
Предвид това първоинстанционното решение се явява
неправилно в тази му част и следва да се отмени.
Последица от неправилността и отмяната на решението на
първоинстанционния съд в частта за вината на жената, се явяват неправилност на
решението и в частта относно дължимите държавни такси и разноските. При липсата
на установено по реда на ГПК виновно поведение на този съпруг, при условията на
чл. 329, ал. 1 от ГПК липсва и основание на ответницата да се възлагат дължими
държавни такси. Едновременно с това, претенцията на същата за сторените в
производството разноски се явява основателна. Същата се явява доказана до
размера от 1604,90 лева, представляващи адвокатски хонорар от 600 лева,
държавна такса по предявения насрещен иск от 25 лева, както и разноски за
депозит за вещо лице и свидетел, за издаване на съдебни удостоверения и преписи
от документи по делото в първоинстанционното производство, държавна такса от
130,40 лева и адвокатски хонорар от 600 лева за един адвокат в производството
пред СОС. Претендираните по представения списък пощенски разходи, за ксерокс,
банкови преводи и други подобни, не съставляват разноски по смисъла на чл. 78
от ГПК и не подлежат на присъждане в настоящето производство. Искането на
ответницата за разноските, сторени по гражданско дело 501/2008 г. по описа на
Ботевградски районен съд, касаещи адвокатско възнаграждение на посочените
няколко нейни процесуални представители, за консултация и други подобни не
следва да бъдат присъждани. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК,
приложима и към настоящата хипотеза, доколкото ответницата е и ищец по
предявения насрещен иск, същата има право на разноски за един адвокат, а не за
всички адвокати и правни услуги, които евентуално е ползвала. С присъждането на
адвокатско възнаграждение от 600 лева за първа инстанция, на ответницата
жалбоподателка са присъдени съответно разноските за един адвокат за тази
инстанция.
По жалбата на М.И. относно размера на дължимата за
детето Н. издръжка :
Жалбата е неоснователна по
изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло
споделя прецизните правни изводи на първоинстанционния съд, изложени в
обжалвания съдебен акт, касаещи установените нужди на детето, месечно
необходимата сума за цялостната му издръжка и нейното разпределение между
родителите, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а при условията на
чл. 272 от ГПК препраща към тях, правейки ги по този начин част от своя съдебен
акт.
С оглед доводите в жалбата следва да се отбележи, че
не са установени нужди на малолетния Н., които да произтичат от сочените в
жалбата основания и които да не могат да бъдат задоволени с присъдената
издръжка. Едновременно с това не се сочат и конкретни пороци на решението в
тази му част, поради което и съдът не следва да коментира подробно жалбата в
тази й част.
С оглед гореизложеното и поради съвпадението на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд обжалвания съдебен
акт следва да се потвърди в тази му част.
По разноските :
Претенция за разноски има само от страна на
ответницата-жалбоподателка, като с оглед изхода на делото същата се явява
основателна. Липсват обаче доказателства за сторени от нея разноски в производството
пред настоящата въззивна инстанция, както и представен списък по чл. 80 от ГПК,
при което претенцията й се явява недоказана и като такава следва да се
отхвърли.
Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен
състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № ІІІ-89-151 от 06.08.2012
г., постановено по гражданско дело № 15523 по описа за
ОБЯВЯВА, че
вина за разстройството на брака има Г.Н.Н..
ОСЪЖДА Г.Н.Н., с ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен
адрес в гр. С., ул. „Д.”, № *, ет. *, чрез адвокат Р. А. от САК, да
заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 50,00 (петдесет)
лева.
ОСЪЖДА Г.Н.Н., с ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен
адрес в гр. С., ул. „Д.”, № **, ет. *, чрез адвокат Р. А. от САК, да
заплати на М.Д.И. ***, деловодни разноски в размер на 1604,90 (хиляда шестотин
и четири лева и деветдесет стотинки) лева.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на М.Д.И. в останалата част над уважения размер от
1604,90 лева до пълния претендиран такъв от 3042 лева.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № ІІІ-89-151 от 06.08.2012
г., постановено по гражданско дело № 15523 по описа за
ОТХВЪРЛЯ
претенцията на М.Д.И. за присъждане
на сторените във въззивното производство разноски, като недоказана, поради
което и НЕОСНОВАТЕЛНА.
НЕЗАВЕРЕНИ ПРЕПИСИ
от настоящето решение да се връчат на
страните.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния касационен съд на Република България, в едномесечен срок
от връчването на преписите на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………