РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и трети ноември две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
РЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 5088/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 343570 от 20.02.2018 г., постановено по гр.д. № 70793/2014 г., по
описа на СРС, 87 с-в, са отхвърлени като погасени по давност предявените от „Г.“
ООД срещу „К.“ ЕООД, искове с правно основание чл. 258, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11 400 лв.,
представляваща незаплатен остатък от дължима цена по Договор от 04.11.2008 г.,
за която е издадена фактура № ********** от 27.02.2009 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
19.12.2014 г. да окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата от
6963,32 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
03.03.2009 г. до 18.12.2014 г.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Г.“ ООД, чрез
адв. И. С., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за
неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че съдът грешно е тълкувал релевантните за казуса норми на чл. 116,
б. „а“ ЗЗД и чл. 301 ТЗ. Излага доводи, че в търговското право законодателят е
приравнил мълчанието на мнимо представлявания търговец на потвърждаване на
сделката, щом същият не се е противопоставил веднага след узнаването на
извършените действия от негово име действия от лице без представителна власт.
Счита, че представеното по делото писмо с изх. №068/18.12.2012 г., подписано от
главния счетоводител на ответника и адресирано до ищеца, с което се потвърждава
съществуването на процесното задължението, представлява писмо-отговор, оформено
във вид на изходяща кореспонденция, свързана с търговските отношения на
въззиваемия-ответник и е годно да доведе до знанието на представляващия ответното
дружество извършените без представителна власт от негово име действия. Това
обстоятелство, взето предвид с отразяването на вземането в счетоводството на
въззиваемия и мълчанието му в срок, който е достатъчен за да се извърши
противопоставяне, води до саниране на извършеното без представителна власт
потвърждаване на вземането на ищеца. С оглед изложеното, счита изпратеното от
главния счетоводител писмо-потвърждение за прекъсващо погасителната давност, от
който момент е започнала да тече нова петгодишна давност, поради което към
момента на подаването на исковата молба, противно на решаващия извод на СРС,
процесното вземане не е било погасено по давност. Моли обжалваното решение да
бъде отменено, а ищцовата претенция уважена в пълен размер. Претендира и направените
по делото разноски.
Въззиваемата
страна – ответник „К.“ ЕООД, чрез управителя си М. К., оспорва въззивната жалба
по подробно изложени съображения и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Поддържа, че е узнал за извършеното действие без представителна власт едва при
получаване препис от исковата молба и незабавно се е противопоставил, а
отразяването на вземането в счетоводството му не съставлявало признание на
дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсващо давността.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Разглеждана
по същество, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните
съображения:
Пред
настоящата въззивна инстанция страните не спорят по фактите, че във връзка с
изпълнението на договорните задължения на ищеца по договор от 04.11.2008 г. за „Провеждането
на детайлни геолого-проучвателни работи на площадка № 14 Луковит, определена за
подходяща за строителство на регионално депо за битови отпадъци“, за ответника
е възникнало задължение за заплащане на уговорената цена, както и че неизплатена
е останала претендираната сума от 11 440 лв., обективирана във фактура № **********
от 27.02.2009 г., което вземане е стнало изискуемо на 03.03.2009 г., от който
момент е започнала да тече предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна погасителна
давност. Единственото спорно по делото обстоятелтсво е дали давността е била
преъсната по смисъла на чл.
116, б. "а" от ЗЗД посредством представеното с исковата молба писмо (потвърждение
на задължението) с изх. № 068/18.01.2012 г., подписано от главния счетоводител
на ответното дружество П.С..
В
тази връзка следва да се отбележи, че годно да прекъсне давността по смисъла на
чл. 116, б. „а” ЗЗД, е такова изявление на длъжника, което е обективирано по
недвусмислен начин, сочещо, че задължението му към кредитора съществува към момента,
в който е направено волеизявлението. Същото следва да е еднозначно, като е без
значение дали е направено писмено или устно, обективирано пред свидетели или
пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ или
да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия. Изявлението на главния
счетоводител на дружеството търговец за признание на дълга, каквото е налие в
настоящия случай, прекъсва давността на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД, когато
представляващият дружеството не се е противопоставил на признанието веднага
след узнаването му - чл. 301 ТЗ. (в този смисъл е и соченото от въззивника
решение №49 от 04.04.2017 г., по т.д. №50236/2016 г., IV
ГО, на ВКС).
В
конкретния случай с отговора на исковата молба „К.“ ЕООД е оспорило изявлението
на главния си счетоводител за признаване на дълга с аргумента, че изявлението
на последния не обвързва дружеството, доколкото същият не е предстваляващ търговеца.
Настоящият
състав не споделя правния довод на въззивника, че изпратеното писмо-отговор е
сведено до знанието на представляващия ответника, тъй като същото съдържало
изходящ номер и представлява изходяща от дружеството кореспонденция. Поставянето
на изходящ номер върху писмото не може да се приеме еднозначно, че е налице
знание на самия управител на дружеството за отразените в документа факти, т.е. че
е запознат с неговото съдържание. Отразяването на фактурата в търговските книги
на дружеството представлява потвърждение на сключения между страните договор за
геолого-проучвателни работи, но не и признание на вземането по смисъла на чл.
116, б. „а“ ЗЗД, или знание за изпратеното писмо-потвърждение.
Доколкото
липсват категорични данни преди връчването на определението, с което е
допуснато обезпечение на иска на „Г.“ ООД, представляващия ответното дружество
да е узнал за изпратеното писмо от неговия счетоводител, то и не може да се
приеме, че е налице мълчаливо съгласие, потвърждаващо действията на лицето, действало
без представителна власт. Видно от съдържанието на частната жалба от 02.02.2015
г. по приложеното гр.д.№2805/2015 г., по описа на СГС, подадена от „К.“ ЕООД
срещу допуснатото обезпечение, дружеството е изложило, че потвърждението не е
било известно на управителя и не е подписано от него. Същото становище ответникът
поддържа и с подаването на отговора на исковата молба от 13.02.2015 г., поради
което следва да се приеме, че същият се е противопоставил незабавно след
узнаването на извършеното без представителна власт от негово име действие.
Изпратеното писмо с изх. №068/18.12.2012 г. няма характера на признание по
смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, и започналата да тече на 03.03.2009 г. петгодишна
погасителна давност не е била прекъсната, а вземането е било погасено по
давност към момента на предявяването на иска – 19.12.2014 г. и законосъобразно
СРС е отхвърлил предявенят иск.
Доколкото
крайните правни изводи на настоящия състава съвпадат с тези на СРС, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло, а въззивната жалба – оставена без
уважение.
При
този изхода на спора поначало въззиваемият ответник има право на разноски, в
която връзка претендира адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. Видно
обаче от представения отговор на въззивната жалба от 10.04.2018 г., същият е
подаден лично от управителя на ответното дружество. С молба от 20.11.2018 г.
адв. Т. К. като пълномощник на въззиваемия е уведомила съда, че не може да се
яви по делото, но не възразява да му се даде ход, като без да излага
съображения, моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Така подадената
молба съдът намира, че не представлява действие по същинско процесуално
представителство, защита и съдействие, обосноваващо присъждането на разноски.
Следва да се отбележи, че представеният с молбата договор за правна помощ
№775072 съдържа поправка в номера на месеца и не е ясно дали е сключен м. март
или м. ноември 2018 г., макар и над подписа на адвоката да е поставена датата
20.03.2018 г., като и самото пълномощно за процесуално представителство е подписано
на 20.11.2018 г., което мотивира настоящия състав да приеме, че не е доказан
факта, че преди подаването на молбата от 20.11.2018 г. адв. Т. К. да е
представлявала дружеството във връзка със въззивното производство, и за което
действие да й се дължи претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът
констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е допусната очевидна
фактическа грешка, доколкото искът е отхвърлен за сумата от 11 400 лв., а
видно от мотивите си СРС е формирал извод за неоснователност на ищцовата
претенция за 11 440 лв., който
размер съответства и на заявеното в петитума на исковата молба. Ето защо след
постановяване на въззивното решение, делото следва да се бъде върнато на
първоинстанционния съд за изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК.
Предвид цената на иска и характера на делото като търговско - арг. чл. 286 ТЗ, въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
343570 от 20.02.2018 г., постановено по гр.д. № 70793/2014 г., по описа на СРС,
87 с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, 87 с-в за преценка налице ли е
хипотезата на чл. 247, ал. 1 ГПК, по отношение на вписана в диспозитива сума от
11400,00 лв., съобразно изложеното по-горе в мотивите на настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: