РЕШЕНИЕ
№ 333
гр. Пловдив, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20245001000322 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №112/05.03.2024г., постановено по търг. д. №514/2023г. по
описа на окръжен съд П., на основание чл.155, ал.1, т.1 от ТЗ е прекратено
дружество „Т.*“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. П.,
ул."Б.ш." №*.
„Т.*“ ООД, ЕИК *** е осъдено да заплати на С. М. В., с ЕГН **********
сумата от 1 880лв. - деловодни разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответното дружество - „Т.*“ ООД. Подадената въззивна жалба вх.
№11407/29.03.2024г. е постъпила в срока по чл.259 ал.1 от ГПК. В нея е
посочено, че се обжалва първоинстанционното решение като неправилно,
необосновано и постановено в разрез с процесуалните и материолноправни
норми. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което искът по чл.155 ал.1, т.1 от ТЗ да бъде отхвърлен, поради липса на
важни причини за прекратяване на дружеството. Тази въззивна жалба е
1
оставена без движение с указания за представяне на надлежно пълномощно,
препис от въззивната жалба за другата страна и внасяне на дължимата се ДТ.
В изпълнение на тези указания е постъпила молба с вх.№1599/29.04.2024г.,
към която е приложено и „уточнение на въззивната жалба“. С нея се
анализират депозираните по делото доказателства, като се твърди, че
мотивите на окръжния съд са неправилни и необосновани. Оплакванията в
тази „уточняваща въззивна жалба“ се свеждат до това, че съдът неправилно е
приел, че са налице обтегнати отношения между двамата съдружници, но не е
анализирал причината за тези обтегнати отношения, които жалбоподателят
вменява на самия ищец. Твърди се, че е нелогичен, необоснован и неясен
крайният извод на съда, че е „очевидно, че дружеството не би могло да
функционира при установеното статукво“. Претендират се сторените по
делото разноски, като в „уточняващата въззивна жалба“ е инкорпориран
списък на разноските.
С постъпилия отговор от насрещната страна – на С. М. В., в срока по
чл.263 ал.1 от ГПК въззивната жалба се оспорва изцяло. Претендират се
сторените по делото разноски. Отговорът съдържа и възражения по
отношение на подадената „уточняваща въззивна жалба“ вх.№ .
№1599/29.04.2024г.
С въззивната жалба и постъпилия отговор не са заявени доказателствени
искания.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в
жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от
ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение, постановено по предявен иск по чл.155, ал.1, т.1 от ТЗ.
Исковата молба е предявена от С. М. В. срещу „Т.*“ ООД и се основава
на следните фактически твърдения: Ищецът е съдружник в ответното
дружество, притежаващ 250 дружествени дяла, по 10 лева всеки, на обща
стойност 2 500 лева, съставляващи 50% от капитала на дружеството. Въведени
2
са твърдения относно учредяването на дружеството от М. В. – баща на ищеца
и починал през 2017г., за прехвърляне на дружествени дялове, вследствие на
което съдружници в дружеството били М. В. и Ю. В.а – негова съпруга
/настоящ съдружник и управител на дружеството/. След смъртта на М. В. и в
резултат на делба на дружествените дялове, съдружници в дружеството са
ищецът и Ю. В.а при равни права, притежаващи по 250 дружествени дяла, по
10 лева всеки, на обща стойност по 2 500, съставляващи по 50% от капитала на
дружеството. Твърди се, че още изначално отношенията между съдружниците
не са били добри, като ищецът твърди, че Ю. В.а е доминирала и налагала
волята си, а С. В. отстъпвал. Повод за съществена ескалация на напрежение в
отношенията между съдружниците станал отказът на В. да приеме за
съдружник в дружеството лице, представено от В.а за новия й спътник в
живота. По-късно последната направила опит да назначи за о. с. *** на новия
си партньор, за което ищецът изразил несъгласие. Вследствие изострянето на
отношенията между ищеца и Ю. В.а, тя предложила да разделят
притежаваните от тях активи, поради което започнали преговори. По нито
един от обсъжданите варианти, чиито условия са описани в ИМ, не успели да
постигнат съгласие за доброволната им подялба. Междувременно страните
подписали споразумение за прекратяване на трудовия договор на ищеца с
ответното дружество. Ю. В.а предприела против ищеца, на лично основание
делбено производство, а от името на дружеството - две заповедни
производства по реда на чл.410 от ГПК като управител на ответното
дружеството. В резултат на последните била издадена Заповед №** за
изпълнение на парично задължение от ***г. по ч.гр.д. №8467/2023г. на РС-П.,
с която било разпоредено С. В. да заплати на дружеството сумата от 16 500 лв.
- претендирано обезщетение за ползване на недвижимия имот, находящ се на
адрес: гр. П., конкретно посочен и за фиксиран период, тъй като бил използвал
имота без правно основание. Против ищеца била издадена и Заповед №**/** г.
по ч.гр.д. №8466/2023г. по описа на РС-П., с която било разпоредено на В. да
заплати на „Т.*“ ООД сумата от 203,15лв., представляващи месечни такси и
потребени потребителски услуги за телефонен номер, ползван от ищеца след
прекратяване на трудовото му правоотношение. След 01.02.2023г. на ищеца
бил отказан всякакъв достъп до сградата, собственост на „Т.*“ ООД, където се
намирал адресът на управление на същото, както и достъп до дружествените
дела, с аргумент, че не е управител. С цел получаването на достъп до сградата
3
и намиращите в нея вещи, С. В. отправил покана до другия съдружник и
управител на ответника В.а, но достъп въпреки това му бил отказан на
22.05.2023г. При така изложените факти, ищецът твърди, че в отношенията
между съдружниците в „Т.**“ ООД е налице непреодолимо и непоправимо
разстройство, което възпрепятства нормалното функциониране на
дружеството. Искането, с което е сезиран съдът, е да постанови решение, с
което да прекрати ответното дружество на основание чл.155, ал.1, т.1 от ТЗ.
Ответникът „Т.*“ ООД в подадения отговор на исковата молба оспорва
предявения иск. Не се отрича наличието на влошени отношения между
двамата съдружници. Но са въведени насрещни твърдения и житейски факти,
в насока, че недоразуменията между съдружниците са по причина на сочено
поведение от страна на ищеца.
При така посочените твърдения и възражения на участниците в
производството, въззивната инстанция намира за установено следното:
Дружеството – жалбоподател „Т.*“ ООД, е дружество, регистрирано в
ТРРЮЛНЦ с ЕИК ***. Капиталът на дружеството е 5 000лв., внесен изцяло
съобразно дяловото участие на съдружниците и е разпрледелен в 500 дяла.
Съдружници в дружеството са ищецът С. В. и Ю. В.а, която е и управител на
дружеството. Дяловото участие на съдружниците е равно, като всеки от тях
притежава по 250 дружествени дяла, по 10 лева всеки, на обща стойност по
2 500 или по 50% от капитала на дружеството. Това обуславя
материалноправната и процесуалноправна легитимация на ищеца, в
качеството му на съдружник, притежаващ повече от 1/5 от капитала на
дружеството, да предяви иска по чл.155 т.1 от ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл.155 т.1 от ТЗ дружеството може да бъде
прекратено по иск на съдружниците, притежаващи повече от 1/5 от капитала
на дружество, ако важни причини налагат това. Цитираната правна норма не
дефинира понятието „важни причини”, представляващи предпоставка за
прекратяване на дружеството, при което конкретната преценка е възложена на
съда. Преценявайки наличието на „важни причини” съдът следва да изхожда
от интересите на дружеството като цяло, като в тази връзка критериите могат
да се търсят както в посока на виновни действия на съдружник или
съдружници, така и в посока на трайна липса на рентабилност, сериозно и
непоправимо разстройство на отношенията между съдружниците или други
4
причини, които правят невъзможен просперитетът на дружеството, както и
причини, водещи до невъзможност дружеството да осъществява целите, за
които е учредено – да развива търговска дейност.
Според обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, „важната
причина“ за прекратяване на дружеството се свежда до установено сериозно и
непоправимо разстройство на отношенията между съдружниците, което пречи
за продължаване дейността на дружеството.
За да уважи предявения иск, окръжният съд е приел, че тази „важна
причина“ е налице. Тук следва да се посочи, че подадената в срок въззивна
жалба вх.№11407/29.03.2024г. е напълно бланкетна. По аргумент от нормата
на чл.262 ал.1 от ГПК бланкетната жалба не е нередовна, поради което
настоящата инстанция дължи произнасяне по съществото на същата, но само
доколкото следва да се обезпечи правилното приложение на императивна
материално правна норма. Подадената допълнително молба с вх.
№1599/29.04.2024г., към която е приложено и „уточнение на въззивната
жалба“, е извън срока за обжалване на решението. При това положение
въззивният съд не дължи произнасяне по въведени с нея оплаквания, които с
оглед подаването й извън срока за обжалване са преклудирани. Следва да се
посочи, че тези оплаквания не касаят нито валидността, нито допустимостта
на първоинстанционното решение, нито правилното или неправилно
приложение на императивни материалноправни норми. /За пълнота следва да
се посочи, че и уточняващата въззивна жалба не съдържа конкретни
аргументи по съществото на спора/. В съдебно заседание процесуалният
представител на жалбоподателя навежда довод, че с уточняващата въззивна
жалба се прави оплакване за нарушение на материално правна норма. Но,
съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивната инстанция следи
служебно за валидността на обжалваното решение, за неговата допустимост в
обжалваната част, а по останалите въпрос същият е ограничен от посоченото в
жалбата, като въззивният съд е длъжен да следи служебно единствено за
правилното приложение на онези материалноправни норми, които имат
императивен характер и чието нарушаване застрашава установения правов
ред. Следва да се посочи, че нормите на ТЗ притежават, както
материалноправен характер, така и ТЗ съдържа процесуални норми.
Разпоредбата на чл.155 ал.1, т.1 от ТЗ не е императивна материалноправна
норма /с оглед употребата на сказуемната част „може“/, а и доколкото
5
регламентира упражняването на субективно право, би могло да й се придаде и
процесуален характер, но в никакъв случай не е императивна
материалноправна норма.
В конкретния случай първоинстанционният съд правилно, в
съответствие с данните по делото, отнесени към правната норма, е установил
наличието на сериозно и непоправимо разстройство на отношенията между
съдружниците, водещо до невъзможност дружеството да осъществява целите,
за които е учредено - да развива търговска дейност. Това се извежда не само
от депозираните по делото гласни доказателства – свидетелите от групата на
ишеца – В. /братовчедка на ищеца/ и М. /баща на приятелката на ищеца, с
която живеят на семейни начала/ и свидетелите от групата на ответника – И.
/служител в ответното дружество/ и К. – приятелка на съдружника Ю. В.а/. За
непоправимо разстройство в отношенията на двамата съдружници сочи и
процесуалното им поведение. Исковата молба съдържа обстоятелства за
поведение у съдружника В.а, водещо до негативно отношение на съдружника
В. и обратното – отговорът на исковата молба /включително и „уточняващата
въззивна жалба“ вх. №1599/29.04.2024г./, подписана от съдружника В.а, в
качеството на управител на дружеството, съдържа основно обстоятелства за
поведение у съдружника С. В., създаващо негативно отношение у съдружника
Ю. В.а. Т.е. – непоправимото разстройство в отношенията между
съдружниците е ясно изразено от самите тях в писмените им изявления.
Причините за това непоправимо разстройство са ирелевантни към хипотезата
на чл.155 ал.1, т.1 от ТЗ, и не е необходимо съдът в това производстдво да
анализира причината за тези обтегнати отношения, /както се твърди в
уточняващата въззивна жалба и оплакванията на жалбоподателя в тази насока
са несъстоятелни/.
Структурно и организационно структурирано като ООД, юридическото
лице е със силно изразена персонализация. То се състои от съдружници, за
които, когато са физически лица, нито законова, нито житейска логика изисква
да бъдат в изключително близки, приятелски отношения. Но все пак, за да
може успешно дружеството да осъществява търговската си дейност – да
функционира по предназначението си, са необходими общи усилия от всички
съдружници, което предпоставя хармонични отношения. В случая данните по
делото сочат, че съдружниците, функциониращи като върховен орган на ООД,
6
не могат да вземат дори решение за приемане на ГФО – видно от Констативен
протокол за проведено ОСС от 28.09.2023г., като се има предвид и
изискването на чл.24 ал.3 от Дружествения договор, предвиждащ специално
мнозинство – с единодушие, за взимане на преобладаващата част от
решенията, вменени в компетентността на ОСС. Твърденията и на двете
страни за образувани заповедни, обезпечителни, искови производства /в която
насока са представени доказателства/, включително и производства – по повод
създадените помежду им правоотношения като сънаследници, са
допълнителен но и убедителен аргумент, за наличие на изключително
влошени житейски отношения, рефлектиращи и в отношенията на С. и Ю. В.и
като съдружници. А тези влошени отношения действително възпрепятстват
осъществяване на търговска активност и рентабилност. /Гласните
доказателства сочат, че „магазинът /чрез който основно извършва търговската
си дейност дружеството/, не работи от м. септември 2022г. В този смисъл са и
съвпадащите насрещни твърдения на ищеца – съдружник и дружеството, чрез
управителя и втори единствен съдружник – Ю. В.а. Т.е. - дружеството не
функционира като търговец. Независимо от причините, на които се дължи
тази липса на дейност - липсата на воля у съдружниците и/или на поведение
на мнозинството или блокиращата квота на съдружниците, което е в
противоречие с дружествените цели, както и независимо от причините за
непоправимото разстройство в отношенията между съдружниците, изводът е,
че липсва основание дружеството да продължава да съществува като такъв
търговски субект, което обуславя необходимостта от неговото прекратяване.
Стигайки до същия извод, а именно че е „очевидно, че дружеството не би
могло да функционира при установеното статукво“, окръжният съд е
обосновал правно логичен извод и оплакването на жалбоподателя, че този
извод е нелогичен, необоснован и неясен /макар и преклудирано/, е изцяло
неоснователен.
В настоящият случай не се констатира допуснато нарушение на
императивна материално правна норма, следователно въззивната жалба се
явява неоснователна, а обжалваното решение, като правилно, следва да бъде
потвърдено.
По разноските, сторени във въззивното производство:
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.41/,
7
въззиваемата страна – С. В., е сторил разноски в размер на 3 000лв. –
адвокатско възнаграждение, заплатено в брой, съгласно договор за правна
защита и съдействие. Възражението на въззивника за прекомерност на така
заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно. Спорът не се отличава
с фактическа е правна сложност, въззивното производство приключва в едно
съдебно заседание. В този смисъл и като се има предвид и наднационалната
съдебна практика – решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., на
въззиваемата страна следва да бъдат възстановени/присъдени разноски,
представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 1 000лв.
Във връзка с разпоредбата на чл.156 от ТЗ препис от настоящето
решение следва да се изпрати на Агенция по вписванията – ТР за сведение.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №112/05.03.2024г., постановено по търг. д.
№514/2023г. по описа на окръжен съд П., С КОЕТО, на основание чл.155, ал.1,
т.1 от ТЗ е прекратено дружество „Т.*“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр. П., ул."Б.ш." №*.
ОСЪЖДА „Т.*“ ООД, ЕИК *** да заплати на С. М. В., с ЕГН
**********, разноски за въззивното производство в размер на 1 000лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящето решение да се изпрати на Агенция по
вписванията – ТР.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8