Р Е Ш Е Н И Е
260273/14.6.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, единадесети състав
На деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Ростислава Георгиева
Секретар: А.Пушевска
Прокурор:
Като разгледа докладваното от районния съдия
ГД №55 по описа на ШРС за 2021 год.,
За да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са един главен иск с правна квалификация
чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от
ЗЗП и евентуален иск с правна квалификация чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с
чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП.
Производството по настоящото дело е образувано по
искова молба от С.С.А., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, чрез адв.М.М. срещу
„***“ ООД, с ЕИ***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец,
ул.”***” №29, ет.7, представлявано от управителя Н. П. П..
Ищцата твърди, че на 10.06.2020 год. сключила с
ответното дружество - „***“ ООД Договор за паричен заем №426150, по силата на
който й бил предоставен потребителски кредит в размер на 800 лева. Посочената
сума следвало да бъде върната при ГПР 40.09% и годишен лихвен процент 35.04% за
срок от 11 месеца чрез 3 месечни погасителни вноски в размер на по 23.36 лева и
8 месечни погасителни вноски в размер на по 113.58 лева. Датата на първото
плащане било на 10.07.2020 год., а на последното – 10.05.2021 год. Твърди, че
съгласно клаузите на чл.8, във вр. с чл.6 от Договора се задължила да заплати и
неустойка в размер на 649.28 лева при неизпълнение на предвиденото в чл.6 от
договора задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или
поръчител. Счита, че част от клаузите на
договора, касаещи дължимата неустойка и размера на възнаградителната лихва
противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни. В този смисъл
считат, че доколкото същите не могат да бъдат заместени от повелителните
разпоредби на закона и доколкото без тях ответната страна не би сключила
договора, то целия договор се явява недействителен. Моли да бъде прогласена
недействителността на целия договор за кредит. В условията на евентуалност, в
случай, че съдът отхвърли иска за обявяване недействителност на целия договор
моли да бъде прогласена нищожността на отделни клаузи от договора, касаещи
дължимата неустойка /чл.8 от договора/ и дължимата възнаградителна лихва, като
счита, че същите са нищожни поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне
на закона.
В съдебно заседание ищцата не се явява лично. От
името на упълномощен представител – адв.М.М. от ПАК е депозирана писмена молба
на 10.05.2021 год., в която излага становище по съществото на спора.
Препис от исковата молба, ведно с приложенията към
нея са били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен
срок от тяхна страна е бил депозиран писмен отговор. В отговора ответникът не
оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит с
посоченото в исковата молба съдържание. Оспорва твърдението, че ищцата е
заплащала суми във връзка с предоставения й кредит. Счита, че клаузите на договора са валидни и
действителни и не противоречат на закона, не го заобикалят и не накърняват
добрите нрави, като излагат конкретни съображения в тази насока. Молят предявените
искове да бъдат отхвърлени и да им бъдат присъдени направените в производството
разноски.
В съдебно заседание за
ответната страна не се явява представител. От името на упълномощен представител
е депозирана писмена молба на 18.05.2021 год., в която поддържат посочените в
исковата молба основания и искания и излагат становище по съществото на спора.
ШРС, след като взе в предвид събраните по делото доказателства и
становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като
съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна
следното:
На 10.06.2020
год. между ищцата С.С.А. и ответното дружество - „***“ ООД бил сключен
Договор за паричен заем №426150, по
силата на който на ищцата бил предоставен потребителски кредит в размер на 800
лева. Посочената сума следвало да бъде върната за срок от 11 месеца чрез 3
месечни погасителни вноски в размер на по 23.36 лева и 8 месечни погасителни
вноски в размер на по 113.58 лева, като бил договорен ГПР 40.09% и годишен лихвен процент 35.04%. Общата
сума, която ищцата следвало да върне била в размер на 978.72 лева. Датата на
първото плащане било на 10.07.2020 год., а на последното – 10.05.2021 год.
Съгласно чл.6 от Договора ищцата се задължила в тридневен срок, считано от
датата на подписване на договора да представи обезпечение под формата на банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.9, ал.2 от Общите условия
към Договора за заем, като в случай на неизпълнение на задължението, съгласно клаузата
на чл.8 от Договора дължала неустойка в размер на 649.28 лева.
По делото липсват доказателства от страна на
ищцата да са били заплащани каквито и да е суми по договора, като поради
неизпълнение на задължението по чл.6, ал.2 от Договора й е била начислена и
неустойка в размер на 649.28 лева.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава
от всички събрани по делото писмени доказателства и по-специално от: Пълномощно,
Декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, Приложение №1
погасителен план, Договор за паричен заем №426150/10.06.2020 год. към искане
№0418122, Приложение №1 към договора, представляващ погасителен план, ОУ към
Договор за паричен заем №426150/10.06.2020 год. към искане №0418122, Искане за сключване на договор за заем
№426150, Стандартен европейски формуляр към Договор за заем №426150.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от
изготвените в хода на съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, по
които вещото лице дава заключение, че размерът на договорната лихва съгласно
договора е 35.04 % годишно – в размер на 280.32 лева, 2.92 % месечно – 23.36
лева и 0.09733 % дневно или 0.779 лева; че размерът на законната лихва, считано
от датата на сключване на договора до датата на исковата молба възлиза на 48
лева, а за периода от 10.06.2020 год. до 11.01.2021 год., изчислена по начина
посочен в погасителния план възлиза на 132.18 лева, че размерът на ГПР е 40.9%,
като при определянето му са взети предвид параметрите по кредита и др.
При така
установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
От материалите по делото се установява по
безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения, възникнали по
силата на сключения между тях на 10.06.2020 год. договор за кредит. Не е спорен
и въпроса, че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че
кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на банката и годишна
лихва. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на
физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна
престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето,
през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто
характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена между страните с посочената
договорна клауза. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да
заплаща лихва по сключен договор за банков кредит, е посочено като един от
съществените елементи на този вид търговска сделка и в закона - чл.430, ал.2 от ТЗ.
Настоящият съдебен
състав приема, че процесният договор от 10.06.2020 год. по своята правна
същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл.9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е физическо лице, на което
по силата на сключения договор от 10.06.2020 год. е предоставен паричен заем,
който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност,
то същият се явява потребител по смисъл на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да приемем, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател
в отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения
Договор за потребителски заем се ползват от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните
клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО
НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Съгласно разпоредбата на
чл.143 от ЗЗП Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Ищецът твърди, че
сключения между него и ответното дружество договор за кредит е изцяло недействителен,
поради наличието на нищожни клаузи, които не могат да бъдат заместени с
повелителните правила на закона, съгласно правилото, визирано в разпоредбата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД.
Конкретно ищецът на
първо место визира клаузите, касаещи определянето на възнаградителната лихва по
договора и годишния процент на разходите.
В тази връзка съдът намира, че клаузите на чл.3, ал.5
и 7 от процесния договор, касаещи ГЛП и ГПР не са нищожни поради
обстоятелството, че същите са договорени при съблюдаване изискването за
добросъвестност и при съобразяване с добрите нрави, по смисъла вложен в
разпоредбата на чл.26 от ЗЗД. Същите не са нищожни на основание чл.21 от ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от
всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. Видно от текста на процесния
Договор за паричен заем №426150/10.06.2020 год. ГПР е в размер на 40.9 %, а ГЛП
е в размер на 35.04 %. Съдът не споделя въведените от ищцовата страна
възражения за нищожност клаузите за възнаградителна лихва и годишния процент на
разходите. В този смисъл съдът съобрази обстоятелството, че съществува съдебна практика по сходни казуси,
която приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително е, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава. Действително в настоящия случай размера на уговорената
възнаградителна лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва към
момента на отпускане на кредита. В същото време обаче посочената по-горе
съдебна практика е несъотносима към настоящият случай, доколкото подобни разрешения
– за нищожност клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва са релевантни за периода преди приемането на разпоредбата на
чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК /обн. ДВ, бр.35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год.).
Доколкото преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на
разходите по потребителски кредити, не съществуваше нормативен текст, регулиращ
оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и
морални норми. Към настоящият момент е налице нормативен текст - чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, който точно и ясно
определя предела на оскъпяване на кредита, посочвайки, че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът й
подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е същата заедно
с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В
случая ГПР е в размер на 40.9%, което е под допустимия петкратен размер, поради
което се налага извода, че тази клауза от договора не е нищожна, както и клаузата, касаеща годишния лихвен процент.
В същото време обаче съдът намира за неравноправна
и съответно недействителна клаузата, визирана в чл.8, във вр. с чл.6 от договора, която предвижда неустойка за
неизпълнение на договорно задължение на заемополучателя да представи някое от
посочените обезпечения. Тази уговорка създава задължение за потребителя
(заемополучателя) да заплати неустойка, която е прекалено висока, както спрямо
задължението, което не е изпълнено, така и с оглед вида и предмета на договора.
Действително неустойката винаги е форма на договорна отговорност. В този смисъл
е Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС по тълк. дело
№1/2009 год.. В същото време обаче автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка
е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието със закона. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняването на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В настоящия случай
осигуряването от заемополучателя на някое от посочените обезпечения е не само практически
трудно осъществимо, но и логически безсмислено. Приемането на условията на
кредитора по процесния договор (значително скъп заем и без включените
неустойки, с уговорена договорна лихва, надвишаваща многократно предлаганата
такава от банкови институции по потребителски кредити) е твърде неприемливо за
лица, които отговарят на изискванията за поръчители по договора. Логически
неоправдано е представянето и на банкова гаранция от заемополучателя в размер,
равен на двойния размер на получената в заем сума, включваща договорената
главница и лихва. Ако той разполагаше с такава сума е нелогично да поиска половината
от същата в заем от кредитора и то при толкова висока договорна лихва. Този тип
обезпечение за предоставената услуга е несъвместим с целта на предоставената
услуга. Посочените "обезпечения" от кредитора след като не са
изискване за отпускане на кредита, то уговорената за тяхното неизпълнение
неустойка всъщност представлява предварително, скрито и недобросъвестно
определена от кредитора (а не договорена между страните) допълнителна договорна
лихва и разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по
чл.19 ЗПК, т.е. тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален
ГПР и съответно се явява нищожна и на основание разпоредбата на чл.21 ЗПК.
В същото време обаче нищожността на посочената
клауза за неустойка не влече след себе си нищожност на целия договор за кредит,
поради което предявения от ищеца главен иск с правна квалификация чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП,
във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП за прогласяване нищожност на целия Договор за
паричен заем №426150/10.06.2020 год. се явява неоснователен и недоказан и
следва да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед на обстоятелството, че по изложените
по-горе причини съдът приема, че предявения главен иск следва да бъде отхвърлен
изцяло, то за съда се поражда задължение да се произнесе и по предявения в
условията на евентуалност иск с правна квалификация чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр.
с чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП за прогласяване
нищожност на отделни клаузи от договора и по-конкретно клаузата, касаеща
възнаградителната лихва и клаузата за
неустойка, визирана в чл.8 от Договора.
По отношение на възнаградителната лихва,
обективирана в чл.3, ал.7 от Договора съдът по изложените вече правни
съображения намира, че същата не противоречи на императивните разпоредби на
закона и не е нищожна.
В същото време обаче доколкото съдът намира за
нищожна клаузата на чл.8 от Договора, касаеща заплащана предвидена неустойка
при неизпълнение на посоченото в чл.6 от
договора задължение то евентуалния иск в частта за прогласяване нищожност на
тази клауза се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото ищецът има право на
разноски, съразмерно с уважената част от исковете. Доколкото упълномощеният от ищеца
адвокат в производството, на основание чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата, е
оказал безплатна адвокатска помощ, съгласно ал.2 от същата разпоредба следва да
му бъде определено възнаграждение, съобразно с уважената част от исковете.
Имайки предвид естеството на исковете и разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1/09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, настоящият състав намира, че на основание чл.78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на упълномощения от ищеца адвокат
адвокатско възнаграждение в размер на 137.18 лева, определен в размер на
минимално предвидения в посочената разпоредба размер, съразмерно с уважената част от
исковете.
В същото време с оглед отхвърляне на част от
исковата претенция ищецът дължи на ответната страна на основание разпоредбата
на чл.78, ал.3 от ГПК направените от тяхна страна разноски за юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете. Доколкото в настоящото
производство ищцата е била освободена от заплащане на държавни такси и разноски
в производството, то ищецът, въпреки че предявения главен иск е отхвърлен изцяло
не дължи заплащане на държавна такса по делото, както и възнаграждение за вещо
лице. Тази част от държавната такса и разноските следва да останат за сметка на държавата. В
същото време обаче безплатността на производството за ищеца се отнася до
задължението му за заплащане на такси и разноски към съда, но тя не го
освобождава от отговорността за разноските, направени от другата страна по
делото, когато тя е спечелила делото частично или напълно и е била защитавана
от адвокат или юрисконсулт, какъвто е настоящия случай. На основание чл.78,
ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответника сумата от 180.35 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение и разноски за вещо лице,
съразмерно с отхвърлената част от исковете и съгласно представен списък.
Доколкото делото е решено частично в полза на лице, освободено от заплащане
на държавна такса, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в
полза на държавата и по сметка на ШРС сумата от 25.97 лева /двадесет и пет лева
и деветдесет седем стотинки/, представляваща
дължима държавна такса във връзка с частично уважения иск.
Водим от горното, съдът
РЕШИ
ОТХВЪРЛЯ
предявения от С.С.А., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, чрез адв.М.М. срещу „***“ ООД, с ЕИ***, със седалище
и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.”***” №29, ет.7, представлявано
от управителя Н. П. П. главен иск с
правна квалификация чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, във
вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №426150/10.06.2020 год.,
сключен между С.С.А., с ЕГН********** и „***“ ООД, с ЕИ***, като неоснователен.
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузата за неустойка, предвидена в чл.8, във вр. с чл.6 от Договор за паричен заем №426150/10.06.2020 год.,
сключен между С.С.А., с ЕГН********** и „***“ ООД, с ЕИ***, като противоречаща
на добрите нрави, като отхвърля
предявения евентуален иск с правна квалификация чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с
чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП за прогласяване нищожност
на клаузата за възнаградителната лихва, предвидена в чл.3, ал.7 от Договор за паричен заем №426150/10.06.2020 год.,
сключен между С.С.А., с ЕГН********** и „***“ ООД, с ЕИ***.
ОСЪЖДА „***“ ООД, с ЕИ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Средец, ул.”***” №29, ет.7, представлявано от управителя Н. П.
П. ДА ЗАПЛАТИ НА основание чл.38, ал.2 от ЗА, във вр. с чл.38, ал.1 от ЗА на упълномощения
адвокат на ищеца – адв.М.В.М. *** сумата
от 137.18 лева /сто тридесет и седем лева и осемнадесет стотинки/,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА С.С.А., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***,
чрез адв.М.М. ШАК на основание чл.78,
ал.3 от ГПК ДА ЗАПЛАТИ НА „***“ ООД, с ЕИ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.”***” №29, ет.7, представлявано от управителя
Н. П. П. сумата от 180.35 лева /сто и осемдесет лева и тридесет и пет
стотинки/, представляваща юрисконсултско възнаграждение и разноски за вещо лице,
съразмерно с отхвърлената част от исковете и съгласно представен списък.
ОСЪЖДА „***“ ООД, с ЕИ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.”***” №29, ет.7, представлявано от управителя
Н. П. П. ДА ЗАПЛАТИ в полза на
държавата и по сметка на ШРС сумата от 25.97 лева /двадесет и
пет лева и деветдесет седем стотинки/
представляваща дължима държавна такса във връзка с частично уважения иск.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски
окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: