№ 226
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20221000503167 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 2102/01.08.2022 г. по гр.д. № 8317/2021 г. на СГС, I -4 състав е
осъден А. Б. Х. да заплати на К. Н. Х. суми, дължими по сключен между страните
Договор за заем от 16.07.2012 г. за сумата 42 000 лева, със срок за плащане 31.10.2012
г., а именно: сумата 32 000 лева, представляваща главница; сумата 1479 лева,
представляваща възнаградителна лихва, начислена върху главницата за периода
31.10.2020 г. – 30.12.2020 г. по т. 4 от договора; сумата 2000 лева, представляваща
неустойка поради забавено изпълнение, дължима за периода от 31.10.2020 г. до
30.06.2021 г. – датата на предявяване на иска, по чл. 11 от договора, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2021 г. – датата на предявяване на
иска до окончателното изплащане, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 и сл. ЗЗД и чл.
92 ЗЗД.
Ответникът А. Б. Х. е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното
решение, с която го обжалва изцяло. Поддържа, че решението на СГС е неправилно.
Същото било постановено при неправилно тълкуване на фактите и неправилно
оценяване на събраните доказателства. Ставало дума за договор за заем между
представлявани от двете страни дружества, а претендираните първоначално 42 000
лева, били реално разликата между полученото от представляваното от жалбоподателя
дружество и върнатото до 16.07.2020 г., по силата на Договор за заем от 16.04.2020 г.
между „Съплайър“ ЕООД и „Дискавъри 2003“ ООД. По делото имало доказателства за
превод на 10 000 лева на 30.12.2020 г. от дружеството „Съплайър“ ЕООД към
банковата сметка на „Дискавъри 2003“ ООД. Признанието на ответника за върнати
10 000 лева, която сума е в действителност по правоотношение между две търговски
дружества, доказвало привидността на представения договор за заем и разписка към
него от 16.07.2020 г. Жалбоподателят моли да бъде отменено решението на СГС.
1
Ищецът К. Н. Х. е депозирал отговор на въззивната жалба на ищцата, в който
излага доводи за нейната неоснователност. Сочи, че договорът между двете дружества
е различен от този между страните по делото. Липсвали доказателства по смисъла на
чл. 134, ал. 1 и 2 ГПК, които са установяват твърдяната симулация.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
В исковата молба ищецът К. Н. Х. е твърдял, че сключил с ответника А. Б. Х.
Договор за заем от 16.07.2020 г. за сумата 42000 лв., със срок за връщане на заема -
31.10.2020 г. Твърдял е, че е изправна страна по договора, тъй като предоставил
заетата сума на заемателя, за което съставили разписка. Ответникът бил неизправна
страна, тъй като погасил само част от главницата в размер на 10 000 лв. на 30.12.2020
г., поради което дължи връщане на още 32 000 лв. Според уговорките дължал още
сумата 1470.00лв., представляваща възнаградителна лихва начислена върху главницата
за периода от 31.10.2020г. до 30.12.2020г., уговорена в т. 4 от договора; сумата 2000
лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение, дължима за периода от
31.10.2020 г. до 30.06.2021г. – датата на предявяване на иска, уговорена в чл. 11 от
договора. Иска ответникът да бъде осъден да му заплати посочените суми, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2021 г. – датата на предявяване на
иска до окончателното изплащане.
Ответникът А. Б. Х. е депозирал отговор на исковата молба е признал, че между
него като заемател и ищеца, като заемодател е сключен Договор за заем от 16.07.2020
г. за сумата 42000 лв., със срок за връщане на заема - 31.10.2020г . Твърдял е обаче, че
Договор за заем от 16.07.2020 г. е нищожен, като привиден, тъй като прикривал
действително съглашение между страните, представляващо обезпечение на сключен
Договор за заем от 16.04.2020 г. за сумата106 007.35 лева, със заемодател „Дискавъри
2003“ ООД, представлявано от ищеца и заемател – „Съплайър“ ЕООД, със собственик
и представляващ ответника. Сочил е, че сумата 42 000 лева била именно разликата
между дадена в заем между двете дружества сума и върнатите по този договор 63 500
лева. Процесният договор за заем и разписката към него били подписани като гаранция
за връщане на остатъка по договора между двете дружества, без ответникът да е
получавал лично 42 000 лева в заем. Ето защо договорът за заем и разписката били
привидни. Според ответникът посоченото прави иска недопустим и моли същият да не
бъде приет за разглеждане.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства.
Не е спорно и се установява от представения Договор за заем от 16.07.2020 г., че
между ищеца като заемодател и ответника като заемател, е било договорено ищецът да
предостави в заем на ответника сумата 42 000 лева за времето до 31.10.2020 г., на
която дата заемната сума е следвало да бъде върната. Съгласно т. 4 от договора
заемателят дължи възнаграждение на заемодателя под формата на месечна лихва в
размер на 1% или 12% годишно от заемната сума. Съгласно чл. 11 от договора
2
заемателят дължи неустойка в размер на 0.1% за всеки просрочен ден върху заетата
сума, но не повече от 2000 лв.
Видно от Разписка от 16.07.2020 г. на същата дата ищецът е предоставил на
ответника и последният е удостоверил, че е получил 42 000 лв.
Ответникът е представил Договор за заем от 16.04.2020 г., сключен между
„Дискавъри 2003“ ООД, представлявано от К. Х. – заемодател и „Съплайър“ ЕООД,
представлявано от А. Х. – заемател, според който заемодателят се е съгласил да
предостави на заемателя заем в размер на 60 000 щ.д. или левовата им равностойност.
Представено е банково бордеро от 21.05.2020 г. за сумата 106 007.35 единици,
без да е посочена валутата с основание „Фирмен заем“, без да е ясно кой е направил
превода и кой е получател.
Видно от представени преводни нареждания„Съплайър“ ЕООД е платило на
„Дискавъри 2003“ ООД сумата 20 000 лева като връщане на заемни средства на
26.05.2020 г. и сумата 32 500 лева за възстановяване на заемни средства на 01.06.2020
г. На 15.06.2020 г. „Съплайър“ ЕООД е платило на К. Х. 9 000 лева, на 30.06.2020 г. –
1000 лева, на 02.07.2020 г. – 1000 лева, а на 30.12.2020 г. – 10 000 лева, и четирите суми
за връщане на заемни средства
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав приема от
правна страна следното:
Пред първата инстанция са предявени кумулативно обективно съединени искове
по чл. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Договорът за заем е неформален, реален договор, при който едната страна –
заемодател, предоставя на другата страна – заемател, определена сума пари или
заместими вещи за временно ползване, която сума пари или вещи от същия вид,
количество и качество заемателят се задължава да върне в уговорения срок. Ако срок
на връщане не е уговорен, то приложима е диспозитивната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД,
според която в този случай заемателят дължи да върне сумата в 1-месечен срок от
поканата.
Предвид това, че договорът е реален, той се счита сключен не в момента на
постигане на съгласие на страните по него, а с предаването на заемната сума или
заместима вещ.
От горното следва, че във фактическия състав на договора за заем се включва не
само постигането на съгласие за сключването му, но и предаване на заемната сума. Ако
същата не е предадена, няма сключен договор за заем. В тежест на ищеца, който се
позовава на договор за заем, от какъвто извежда претенцията си за заплащане на
дадената заемна сума е да докаже, че между него и ответника е постигнато съгласие за
заема, заемната сума е предадена и е настъпил падежа на задължението за връщането й.
(така и в практиката на ВКС, напр. Решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г.
на ВКС, III г.о.)
В случая не е спорно, че между ищеца К. Х. и ответника А. Х. е подписан
Договор за заем от 16.07.2020 г., като е подписана и разписка от същата дата, че
уговорения заем в размер на 42 000 лева е предаден от заемодателя на заемателя.
Спорно е обаче дали двата документа са действителни или са нищожни поради
привидност, като целта им е била да прикрият обезпечение/гаранция по друг договор за
заем между представляваните от страните дружества „Дискавъри 2003“ ООД и
„Съплайър“ ЕООД, относно изплащане на остатък по него в размер на 42 000 лева.
Твърдението на ответника е за наличие на т.нар. относителна симулация, при
която страните не желаят да постигнат последиците на сключения договор, а други
3
последици, типични за друг договор, който желаят да скрият от околните. Привидният
договор е нищожен, като се прилагат правилата на прикрития, ако той е действителен
– чл. 17, ал. 1 ЗЗД.
Обикновено при сключването на привиден договор, прикриващ друг договор,
страните съставят т. нар. обратно писмо, в което сочат изрично симулацията и
действителното съглашение, което са постигнали. Такова писмо е годно пълно да
докаже симулацията.
Възможно е още по делото да бъде налице т.нар. начало на писмено
доказателство – чл. 165, ал. 2 ГПК, което представлява изявление на насрещната
страна или пък удостоверяващо нейни изявления пред държавен орган, които правят
вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. В този случай са допустими и
свидетелски показания за симулацията, за да бъде тя разкрита пълно.
Представените от ответника Договор за заем между дружествата „Дискавъри
2003“ ООД и „Съплайър“ ЕООД и преводни нареждания за връщане на заемни
средства не представляват нито обратно писмо, нито начало на писмено доказателство.
Същите установяват само, че страните по делото са имали заемни отношения не само
лично, но и чрез управляваните от тях дружества, като понякога са смесвали тези си
отношения – т.напр. дружеството „Съплайър“ ЕООД е връщало заемни средства лично
на К. Х., вместо на заемодателя си „Дискавъри 2003“ ООД. Това обстоятелство обаче
не е годно да докаже твърдяната симулация, което доказване следва да е пълно. Не е
такова доказателство и обстоятелството, че при извършване на елементарни
аритметични действия и ако се приеме, че сумата 106 007.35 лева е левовата
равностойност на 60 000 щ.д., а върнати към 16.07.2020 г. са общо 63 500 лева по
Договора за заем между „Дискавъри 2003“ ООД и „Съплайър“ ЕООД, остатъкът е
42 507 лева, която сума е твърде близка до 42 000 лева – заемната сума по процесния
договор. Не е такова доказателство и обстоятелството, че ищецът е признал връщането
на 10 000 лева на 30.12.2020 г., която дата съвпада с плащането на същата сума от
„Съплайър“ ЕООД на К. Х..
След като ответникът не е доказал пълно твърдяната симулация и предвид
липсата на посочени и доказани други пороци на процесния договор за заем, следва да
се приеме, че същият е действителен и с него ищецът е доказал постигнато с ответника
съгласие за предоставяне на сумата 42 000 лева за временно ползване до 30.10.2020 г. и
съобразно представената разписка сумата е реално предадена на 16.07.2020 г., с което
договорът е сключен. Възникнало е задължение на ответника да върне заемната сума
до 30.10.2020 г. Той не е доказал да е върнал сумата, но по признание на ищеца
невърнатата част от нея възлиза на 32 000 лева, които се дължат и към момента, на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Доколкото страните са уговорили в чл. 4 от Договора за заем задължение за
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 1% месечно върху заемната сума, за
периода 16.07.2020 г. до 30.10.2020 г. същата е в размер на 1470 лева и се дължи от
ответника, на основание чл.. 240, ал. 2 ЗЗД, доколкото същият не е доказал да я е
заплатил.
Налице е и действителна неустоечна клауза в договора за заем от 16.07.2020 г.,
според която при забава се дължи неустойка в размер на 0.1% на ден върху
просрочената сума, но не повече от 2000 лева. Предвид срока на забавата максимумът
от 2000 лева е достигнат и се дължи изцяло, на основание чл. 92 ЗЗД.
Предвид достигането от въззивната инстанция до краен извод, идентичен на
крайния извод на СГС, първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
4
По разноските: При този изход от спора право на разноски пред въззивната
инстанция има вззиваемия, който е доказал разноски за адвокат в размер на 2 650 лева,
които му се дължат от жалбоподателя.
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2102/01.08.2022 г. по гр.д. № 8317/2021 г. на СГС,
I -4 състав.
ОСЪЖДА А. Б. Х., ЕГН ********** да заплати на К. Н. Х., ЕГН **********,
сумата 2 650 лева – разноски за адвокатско възнаграждение пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на
решението, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5