Р Е Ш Е
Н И Е
№ …..
гр.
София, 26.04.2023 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в
открито заседание, проведено на тридесети ноември две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ
Членове: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.
съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова
разгледа докладваното от мл. съдия Теодора Иванова въззивно гражданско дело №
2578 по описа на съда за 2021 година.
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от ищеца С.М. Б.Р., чрез адв. Б.Л., срещу решение
№ 20251337 от 13.11.2020 г. по гр.д. № 63871/2019 г. на СРС, 32 състав, с
което е отхвърлен предявеният от същия против „А.з.с.н.в.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между
страните по делото, че дружеството няма подлежащо на принудително изпълнение вземане
към ищеца за сумата 2076,50 лв., за която са издадени заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 30036/2009 г. на СРС, 39 състав, и за чието принудително събиране са
образувани изп.д. № 756/2013 г. и изп.д. № 3152/2017 г. по описа на ЧСИ М.Б.,
тъй като вземането на дружеството е погасено по давност, изтекла след влизане в
сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК. Поддържа се неправилност на
първоинстанционното решение, поради постановяването му в противоречие със
задължителната съдебна практика – т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. Иска се отмяната му и
уважаване на предявения иск. Претендират се разноски за двете инстанции и
присъждане на възнаграждение за безплатно осъщественото процесуално
представителство на ищеца пред двете инстанции в полза на Адвокатско дружество
„В.и Л.“, с включен ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Подаден е отговор на
въззивната жалба от ответника „А.з.с.н.в.“ ЕАД, чрез юрк.Д.Г., с който се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че
цитираното тълкувателно решение следва да се прилага след постановяването му,
тъй като до този момент е съществувала друга задължителна практика в обратен
смисъл – ППВС № 3/1980 г., както и че влязлата в сила заповед за изпълнение е
приравнена на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски за въззивната
инстанция – юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 300
лв.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията
си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и
допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във
въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
По съществото на спора
настоящият състав намира следното:
Делото има за предмет
предявен от С.М. Бакар срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, индивидуализиран по-горе. Твърди се, че
вземането на дружеството е погасено по давност, изтекла след влизане в сила на
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което същото не подлежи на
принудително събиране. С протоколно определение от 31.07.2020 г. по гр.д. №
63871/2019 г. на СРС, 32 състав, е допуснато предприетото на основание чл. 214 ГПК
изменение на така предявения отрицателен установителен иск в осъдителен по чл.
55, ал. 1 ЗЗД - за осъждане на дружеството да върне на ищеца процесната сума,
тъй като е събрана принудително без основание. Изменението
на отрицателния установителен иск в осъдителен е било недопустимо, тъй като се
променя предметът на делото (предмет на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК е подлежи ли
на принудително изпълнение вземането на ответника към ищеца, а предмет на иска
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – вземането на ищеца към ответника, възникнало след
принудително събиране на сумата). Независимо, че изменението на иска е
допуснато, в самото решение първоинстанционният съд се е произнесъл по
първоначално предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК (видно от мотивите, в които
искът е квалифициран по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК, както и от
диспозитива, в който не е отхвърлен осъдителен иск).
Ответникът е изразил
становище за неоснователност на иска по съображения, че в случая е приложима
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и петгодишният погасителен давностен срок не
е бил изтекъл към предявяване на иска на 05.11.2019 г. и към принудителното
събиране на сумата.
От фактическа страна по
делото е установено следното:
Вземането на ответното
дружеството към ищеца се основава на запис на заповед от 28.08.2008 г., с който
наследодателката на ищеца Р.-К.Г.-К.се е задължила да изплати на 28.10.2008 г.,
на „Кредибул“ АД, сумата 953, 74 лв. За тази сума е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
29.06.2009 г. по гр.д. № 30036/2009 г. на СРС, 39 състав, влязла в сила на
28.06.2013 г. – датата на оттегляне от длъжницата Р.-К.Г.на възражението й по
чл. 414 ГПК, подадено на 25.03.2013 г. Не се спори между страните, че на
25.10.2012 г. вземането е цедирано на ответника по иска „А.з.с.н.в.“ ЕАД, з.
което длъжникът е бил уведомен от „Кредибул“ АД.
На 29.01.2013 г. е образувано
изп.д. № 756/2013 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 КЧСИ, за принудително
събиране на сумите, посочени в изпълнителния лист от 29.06.2009 г., издаден въз
основа на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, както и за сумата от 400 лв.
юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното дело. На 11.03.2013 г. са
изпратени запорни съобщения до банки и до работодателя на длъжницата Р.-К.Г.–Р..
На 04.04.2013 г. на длъжницата, чрез съпруга й С.М. Б.Р., е връчена покана за
доброволно изпълнение. Със съобщение от 30.10.2014 г., получено лично от Р.Г.-Р.на
01.11.2014 г., са посочени актуалните й задължения, и е уведомена, че се
пристъпва към принудително изпълнение чрез опис на движими вещи, намиращи се на
адрес: гр. София, ж.к. „********, ап. 10. На 30.03.2016 г. взискателят е
поискал налагане на запор върху банковите сметки на Р.Г.-Р.. На 16.07.2016 г. Р.Г.-Р.е
починала. С молба от 10.05.2017 г. „А.з.с.н.в.“ ЕАД е поискала връщане на
оригинала на изпълнителния лист, издаден по гр.д. № 30036/2009 г. на СРС, 39
състав и прекратяване на изпълнителното производство. С протокол от 10.05.2017
г. изпълнителният лист е върнат, а изпълнителното производство – прекратено. На
12.05.2017 г. са изпратени съобщения до банки за вдигане на наложените запори
на Р.Г.-Р..
На 10.05.2017 г. е образувано
изп.д. № 3152/2017 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 КЧСИ, за принудително
събиране на сумите, посочени в изпълнителния лист от 29.06.2009 г., издаден въз
основа на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК от 29.06.2009 г. по гр.д. №
30036/2009 г. на СРС, 39 състав – 953,74 лв. главница по запис на заповед от
28.08.2008 г., ведно със законната лихва от 08.06.2009 г., и 125 лв. разноски
по делото, както и за сумата от 150 лв. юрисконсултско възнаграждение по
изпълнителното дело. С молбата за образуване на изпълнителното дело от
10.05.2017 г. е поискано и налагане на запор на банковите сметки на длъжника. На
18.06.2017 г. на С.М. Б.Р., като наследник на Р.Г.-Р., е връчена покана за
доброволно изпълнение. На 01.07.2019 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на С.Р.. С молба от 10.12.2019 г., подадена от „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
поради удовлетворяване на вземането на дружеството, е поискано прекратяване на
изпълнителното производство.
От удостоверение изх. №
50160/27.08.2020 г. по описа на ЧСИ М.Б., се установява, че по изпълнително
дело № 3152/2017 г. по описа на ЧСИ М.Б., след месечни удръжки от трудовото
възнаграждение на С.М. Б.Р., е постъпила общо сумата 2500,77 лв., от която
сумата 458,57 лв. подлежи на връщане на длъжника.
При тези данни настоящият
състав приема следното от правна страна:
Погасителният давностен срок
за вземането, предмет на заповедта за изпълнение от 29.06.2009 г., влязла в
сила на 28.06.2013 г., е пет години, считано от 28.06.2013
г. Вярно е, че съгласно чл. 537, вр. чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете по запис на
заповед срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа, но съгласно
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага
и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е
така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и
размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на
възражението. При всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е
подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за
установяване на вземането) настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по
чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се
стабилизира окончателно. В този смисъл са решение № 118 от 7.07.2022 г. по гр.
д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., определение № 60818 от 15.12.2021 г. по
гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др.
Съгласно ППВС № 3/1980 г.
погасителният давностен срок спира да тече по време на висящността на
изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането, на
основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Същото е обявено за изгубило сила на
26.06.2015 т., с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, с
което се приема, че висящият изпълнителен процес не спира течението на
погасителната давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с
извършването на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Задължителното тълкуване,
дадено с ППВС № 3/1980 г., следва да бъде зачетено до обявяването му за
отпаднало с новоприетото ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК,
ВКС, с което се дава друго задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 115,
ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Това е така, защото постановлението и тълкувателното решение
дават различно тълкуване на една и съща правна норма, задължително за
съдилищата, съдебните изпълнители, страните в искови и изпълнителни
производства, с което правните субекти са длъжни да се съобразяват. Принципът
на обратно действие на тълкувателните актове на ВС и на ВКС не важи в
хипотезата, когато спрямо една и съща правна норма се дава различно
задължително тълкуване с ново тълкувателно решение. В тези случаи последващите
тълкувателни решения нямат обратно действие и тяхното прилагане започва от
момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Да се приеме
противното би означавало да се наруши правото на ефективен достъп до съд,
прокламирано в чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от
28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на
Европейския съд на правата на човека (решение от 19.02.2013 г. по делото П.П.
срещу България и решение от 10.01.2019 г. по делото В.срещу България).
По изложените съображения следва
да се приеме, че петгодишният погасителен давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
започнал да тече на 28.06.2013 г. (влизане в сила на заповедта за незабавно
изпълнение), не е текъл по време на висящността на изп.д. № 756/2013 г. на ЧСИ М.Б.
- до 26.06.2015 г. (когато задължителните указания по приложение на закона,
дадени с ППВС № 3/1980 г., са обявени за изгубили сила с ТР № 2 от 26.06.2015
г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въвеждащо различно задължително
тълкуване на разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). От 27.06.2015 г.
петгодишният погасителен давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е започнал да
тече, течението на срока е било прекъснато на 30.03.2016 г. – с искането за
налагане на запор върху банковите сметки на Р.Г.-Р., и на 10.05.2017 г. – с
искането за налагане на запор върху банковите сметки на С.Р.. От 10.05.2017 г. е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок. Този давностен срок не е бил изтекъл както към принудително
събиране на процесната сума през 2019 г., чрез удръжки от трудовото
възнаграждение на С.М. Б.Р. (към 10.12.2019 г. сумата е била окончателно
събрана и кредиторът е поискал прекратяване на изпълнителното дело поради
погасяване на дължимите суми) така и към предявяване на иска на 05.11.2019 г.
Поради съвпадение на извода на
настоящата инстанция за неоснователност на иска с този на районния съд,
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото
въззивникът С.М. Б.Р. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, да заплати на въззиваемия „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, определено по реда на чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
С оглед на горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20251337 от 13.11.2020 г. по гр.д. №
63871/2019 г. на СРС, 32 състав.
ОСЪЖДА С.М. Б.Р., ЛНЧ **********, на основание чл. 78, ал. 3
и ал. 8 ГПК, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.