Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 07.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и шести
април през две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря ВАЛЕНТИНА ИЛИЕВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ
гр. дело № 14 392 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
5120486 от 11.08.2017 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу Решение № 181118 от 26.07.2017 г. на СРС, I ГО, 49 състав по гр.д.
№ 48 716/2016 г., с
което са отхвърлени предявените от ищцовото дружество срещу Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М.
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. дължат на „Т.С.“ ЕАД в
условията на разделна отговорност при равни квоти сумите от по 597.83 лева, представляваща главници за доставена
топлинна енергия (ТЕ) за периода от м.11.2012 г. до м.10.2013 г.; сумите от по 149.70 лева за мораторна
лихва за забава върху главниците за периода от 01.01.2013 г. до 10.12.2015 г. и
сумите от по 12.24 лева за главници
за услугата дялово разпределение за периода от 01.01.2013 г. до 10.12.2015 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК от
15.01.2016 г. по ч.гр.д.№ 80553/2015 г. на СРС, I ГО, 49 състав.
С решението на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т.С.“
ЕАД е осъдена да заплати на ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. сумата от 482.00 лева, представляващи сторените в
производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Решение № 181118 от 26.07.2017 г. на
СРС, I ГО, 49 състав по гр.д. № 48 716/2016 г. е постановено при участието на
трето лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Във въззивната жалба на ищеца „Т.С.“
ЕАД се релевират подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваният съдебен акт, като постановен в нарушение на материалният закон и
събраните по делото доказателства. Счита се, че ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М.
имат качеството потребител на топлинна енергия на основание чл.153 от ЗЕ и §1,
т.2а от ЗЕ, според които клиент на топлинна енергия е всяко физическо лице –
собственик или ползвател на имота, което използва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител за гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоподаване за домакинството си. В тази насока, ищцовото дружество
изразява несъгласие с изводите на първоинстанционният съд за липсата на
качеството на потребител на ТЕ на ответниците, доколкото от събраните по делото
доказателства се установявало, че ответниците имат това качество и че са
ползвали топлинна енергия в топлоснабдения имот за исковият период. В жалбата
на „Т.С.“ ЕАД се инвокират доводи за наличие на предпоставките, обуславящи възникването
на спорното материално право, поради което се предявява искане за отмяна на
обжалваното първоинстанционно решение и за уважаване на предявените искови
претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответниците
Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. са депозирали отговор на постъпилата по делото въззивна
жалба с инвокирани в него доводи за неоснователността й, както и такива за
правилност и законосъобразност на постановеното от СРС решение. Претендират се
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК
третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не
изразява становище по жалбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима,
а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивната инстанция
намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо, а по съществото на спора – за правилно по
резултат, но при други мотиви, по следните съображения:
От фактическа и правна
страна:
За
уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответниците,
ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1). съществуването на договорни отношения между него и ответниците
за доставката на топлинна енергия, 2).
обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период
и 3). размерът на претендираното
вземане.
Настоящият
съдебен състав установява от т.12 на
входираното по ч.гр.д.48716/2016 г. на СРС, I ГО, 49 състав на 23.12.2015 г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от страна на
ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М., че заявеното
от заявителя по чл.410 от ГПК основание за претендирането на сумите за
главница за ТЕ и мораторна лихва спрямо длъжниците е изведено от твърдението на
ищцовото дружество, че тримата ответници притежават качеството на потребител
(клиент) на ТЕ на основание чл.153 от ЗЕ и и §1, т.2а от ЗЕ.
От
издадената по реда на чл.410 от ГПК заповед за изпълнение от 15.01.2016 г. е
видно, че на длъжниците от заповедното производство Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. е
разпоредено да заплатят на кредитора „Т.С.“ ЕАД в условията на разделна
отговорност при равни квоти общо сумата от 1830.21 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия (ТЕ)
за периода от м.11.2012 г. до м.10.2013г. и сумата от 459.59 лева за мораторна
лихва за забава върху главницата за периода от 01.01.2013 г. до 10.12.2015 г.
След
постъпили по реда на чл.414, ал.2 от ГПК възражения от длъжниците в заповедното
производство, ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил в срока по чл.415 от ГПК положителни
установителни искове по чл.422, ал. 1 от ГПК за установяване на дължимостта на
процесните суми с отделното им посочване по размер срещу всеки от тримата
ответници – за сумите от по 597.83 лева,
представляваща главници за доставена топлинна енергия (ТЕ) за периода от
м.11.2012 г. до м.10.2013 г.; за сумите
от по 149.70 лева за мораторна лихва за забава върху главниците за периода
от 01.01.2013 г. до 10.12.2015 г. и сумите
от по 12.24 лева за главници за услугата дялово разпределение за периода от
м.11.2012 г. до м.10.2013 г. и за сумите от
3.50 лева, представляващи мораторна лихва за забава върху главниците за
услугата дялово разпределение за периода от 01.01.2013 г. до 10.12.2015 г.
От
материалите по делото е видно, че на същите фактически твърдения (чл.153 от ЗЕ
и и §1,
т.2а от ЗЕ), както в заявлението по чл.410 от ГПК, ищцовото дружество „Т.С.“
ЕАД е основало исковите си претенции по реда на чл.422, ал.1 от ГПК и в
депозираната искова молба от 29.08.2016 г. срещу тримата ответници Г.Д.М., Д.Д.М.
и Ц.Д.М..
В
срока за отговор по чл.131 от ГПК ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. оспорват
исковите претенции на ищцовото дружество, инвокирайки доводите, че не дължат
процесните суми, тъй като нямат качеството на потребител на ТЕ, че партидата за
имота е била закрита и че имота е бил освободен.
От
удостоверение за наследници от 04.11.2013 г. на Столична Община „Район
възраждане“ е видно, че тримата ответници Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. са наследници
на своя възходящ – наследодателя им Д.А.М.–
починал на 29.10.2013 г.
Смъртта
на наследодателя на ищците от 29.10.2013 г. е в рамките на исковият период на
претенцията за главницата за ТЕ от м.11.2012 г. до м.10.2013 г.
От
заповед № РД-5827 от 10.06.1999 г. на Кмета на Столична Община, район
„Възраждане“ е видно, че наследодателят на тримата ответници – Д.А.М.е настанен
като наемател в общинско жилище – ап.161, находящ се в гр.София, бл.******, за
който не се спори, че е процесният топлоснабден имот.
В
заповедта от 10.06.1999 г. Кмета на Столична Община, район „Възраждане“ е
отразено, че в имота, освен посочения наемател, се настанява и ответницата Д.Д.М.,
като негова дъщеря и за което обстоятелство не се спори от страните.
От
декларация – заявление от 18.10.1999 г. подадена от настанения в имота наемател
Д.А.М.е поискано от топлопреносното предприятие откриване на партида за
доставка на топлинна енергия за жилищни нужди за един брой членове на
семейството му.
От
заявление от 21.11.2013 г., подадена от ответницата Г.Д.М., за което
обстоятелство не се спори от страните, е поискано от топлопреносното
предприятие закриването на партидата за имот ап.161, находящ се в гр.София, бл.******,
поради освобождаването на топлопреносния имот.
От
заповед от 11.12.2013 г. на кмета на
Столична Община, район „Възраждане“ е видно, че в процесният имот е настанено
след исковия период трето за спора лице.
Съдът
като изследва доводите и твърденията на страните, приложените по делото писмени
доказателства и съобрази приложението на закона, намира следното:
Исковите
претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу тримата ответници Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М.
се основават на заявеното в условията на диспозитивното начало основание, че
последните имат качеството на потребител (клиент) на ТЕ на основание чл.153 от
ЗЕ и и §1,
т.2а от ЗЕ. Посоченото качество, обаче, с оглед постановките на т.1 ТР 2/2017 г. от
17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС се извежда според съда само за наследодателя на
ответниците – Д.А.М.. За последният се установи възникнало облигационно
отношение по договор за наем за конкретният топлоснабден имот и наличие на
подадена от негово име декларация от 18.10.1999 г. за откриване на партида по
доставка на ТЕ. Само на базата на тези две предпоставки, в съответствие с т.1
от ТР на ВКС от 17.05.2018г. е достатъчно да се приеме изводът, че
облигационното отношение по доставка на ТЕ е възникнало именно с наследодателя
на ответниците - Д.А.М.. В случая,
обаче, след настъпването на смъртта на това лице на 29.10.2013г. в края на
исковия период от м.11.2012 г. до м.10.2013 г., за задълженията за осъществената доставка на ТЕ до топлопреносния имот
биха могли да отговарят неговите наследници (низходящи) – ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. при приемане на
наследството, доколкото същото като имущество представлява съвкупност от права
и задължения.
В
заявлението по чл.410 от ГПК и исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК, от страна
на ищеца „Т.С.“ ЕАД липсва посочване, че претенциите се предявяват срещу
ответниците в качеството им наследници на починалия им наследодател Д.А.М..
Единственото основание, заявено от ищцовото дружество, е твърдението на същото,
че ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. притежават качеството потребител
(клиент) на ТЕ на основание чл.153 от ЗЕ и и §1, т.2а от ЗЕ.
В
съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, според която всяка от
страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, от събраните по делото доказателства не се установи като доказано инвокираното
твърдение на ищеца „Т.С.“ ЕАД, че ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М.
притежават качеството потребител (клиент) на ТЕ на основание чл.153 от ЗЕ и и §1, т.2а от ЗЕ, дори и при
приложение на постановките т.1 ТР 2/2017 г. от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС. Липсват
доказателства ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. да са собственици или вещни
ползватели на топлоснабдения имот, включително и негови наематели, които да
имат сключен договор за наем за имота и да са подали декларация – заявление за
откриване на партида чрез топлопреносното предприятие в рамките на заявения от
ищеца „Т.С.“ ЕАД исков период от м.11.2012 г. до м.10.2013 г..
Доколкото
съдът е обвързан от заявеното от ищеца „Т.С.“ ЕАД основание за разглеждане на
претенциите, а именно че ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М. притежават
качеството потребител (клиент) на ТЕ на основание чл.153 от ЗЕ и и §1, т.2а от ЗЕ, то
предвид недоказаността му в настоящото производство, исковите претенции по
чл.422 от ГПК на ищцовото дружество правилно са отхвърлени от първоинстанционният
съд. Настоящият съдебен състав е обвързан от инвокираното от ищеца „Т.С.“ ЕАД
основание, заявено в заявлението по чл.410 от ГПК и исковата молба по чл.422 от ГПК, в съответствие с основополагащият принцип на гражданския процес –
диспозитивното начало. Произнасянето на съда на незаявено в исковата молба
основание, каквото в случая, е че ответниците Г.Д.М., Д.Д.М. и Ц.Д.М.
притежават качеството наследници спрямо наследодателя си Д.А.М.и в това си
качество следва да отговарят за задълженията на своя възходящ, то съдът би
постановил едно недопустимо решение.
При
това положение, исковите претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответниците Г.Д.М.,
Д.Д.М. и Ц.Д.М. се явяват неоснователни, и същите като такива са правилно
отхвърлени от първоинстанционният съд, но при други мотиви, приети от
въззивната инстанция в настоящото решение.
По
изложените съображения, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД – бъде
оставена без уважение като неоснователна и недоказана.
По разноските:
На ищеца „Т.С.“ ЕАД, предвид неоснователността на въззивната
жалба, не се следват разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
От страна на ответниците Г.Д.М.,
Д.Д.М. и Ц.Д.М. са претендирани разноски с отговора
на въззивната жалба за адвокатско възнаграждение. Съдът приема на отразената
разписка в пълномощното за въззивната инстанция на ответниците – на л.26 от
делото, че ответниците са заплатили в брой сумата от 535.00 лева за адвокатско
възнаграждение. При това положение,
претенцията за разноски на ответниците се явява основателна и доказана,
доколкото същата е в съответствие и минималните размери на адвокатските
възнаграждения на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата на ВАС за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Водим
от изложеното СГС,
РЕШИ
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 181118 от 26.07.2017 г. на СРС, I ГО, 49 състав по гр.д. № 48
716/2016 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД с ЕИК:******със седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Г.Д.М. с ЕГН: **********, Д.Д.М. с
ЕГН: ********** и Ц.Д.М. с ЕГН: ********** и трите с адрес *** на основание
чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 535.00 лева, представляваща сторените във въззивната инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.