№ 59
гр. Кюстендил, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, II СЪСТАВ, в публично заседание
на единадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Йоланда М. Цекова
Членове:Надя Сп. Георгиева
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
в присъствието на прокурора ИВАЙЛО ИЛИЕВ
като разгледа докладваното от Йоланда М. Цекова Въззивно
административно наказателно дело № 20211500600436 по описа за 2021
година
Въззивното производство по настоящото дело е по глава ХХІ във вр. с глава ХVІІІ НПК.
Образувано е по ПРОТЕСТ на РП – Кюстендил срещу оправдателно Решение №
260179/22.06.2021 г. на КнРС, постановено по АНД № 188/2021 г.по описа на съда, с което
обвиняемия СР. М., гражданин на Р С. и Р Б., ЕГН **********, е признат за невиновен в
извършването на ******** г. в гр. Кюстендил на престъпление по чл. 313 ал. 1 НК и е оправдан по
повдигнатото му обвинение за това престъпление.
В протеста и мотивите към него са релевирани оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на извода на районния съд за субективна несъставомерност на
престъплението, тъй като въпреки ***-те влизания –излизания на М. през ГКПП Олтоманци
личните му връзки са в С., където живеят съпругата и родителите му и където е настоящият
му адрес. Той упражнява трудова дейност като шофьор в Р Б. и доказателствата по делото не
подкрепят извода на съда, че пътуванията му са свързани с трудовата му дейност. Според
обвинителната власт е доказана субективната страна на престъплението по чл.313 ал.1 НК,
тъй като обвиняемият добре е знаел, че когато не е на работа, е пребивавал обичайно в Р С.
при семейството си. Моли се за отмяна на оправдателното решение и постановяване на ново
решение, с което подсъдимия да бъде признат за виновен в извършването на
престъплението, като бъде освободен от наказателна отговорност и му се наложи
административно наказание“глоба“ по чл.78 а НК. Доказателствени искания в протеста не са
1
направени.
Постъпил е писмен отговор на въззивната жалба от защитника на обвиняемия М. – адв.Д. З., с
който се излагат съображения за неоснователност на твърдените в протеста пороци на атакувания
съдебен акт. Обичайното пребиваване на обвиняемия по см.на подадената по чл.151 ал.5 ЗДвП
декларация е в Р Б., където той има тясна обвързаност поради трудовите си връзки в тази страна –
той работи като шофьор с работодател“*************“ АД като ***********************. В
с.з. се представи от защитата писмено доказателство, удостоверяващо придобито българска
гражданство от съпругата на подсъдимия с Указ № 85/10.06.2020 г. на Министерство на
правосъдието.
Становището на прокурора в о.с.з. е за уважаване на протеста, като се отмени
обжалваната присъда и се постанови нова присъда, с която подсъдимия СР. М. бъде признат
за виновен в извършването на престъпление по чл.313 ал.1 НК, както е според ОА и му е
наложи наказание по чл.78 а НК.
Защитникът на подсъдимия адв. Д. З. изрази становище за потвърждаване на І-
инстанционната присъда като правилна и законосъобразна поради липса на обективна и
субективна съставомерност на деянието. Подсъдимият не се явява и не изразява лично
становище по жалбата.
КнОС, след преценяване на доводите и възраженията на страните и след обсъждане на
събраните по делото доказателства, в рамките на предвидените му по чл. 313 и сл. НПК
правомощия, намери протеста за допустим като подаден в законовия срок и от надлежна
страна, но за неоснователен. Съображенията за това са следните:
С обжалваното решение подсъдимия СР. М., ЕГН ********** е признат за невиновен в
извършването на престъпление по чл.313 ал.1 НК – за това, че на ******** г. в гр.
Кюстендил, сектор“Пътна полиция“ при ОД МВР – Кюстендил, е потвърдил неистина – че е
установил обичайното си пребиваване в Република Б. в писмена декларация, която по
силата на чл.151 ал.5 ЗДвП се дава пред орган на властта – Министерство на вътрешните
работи на Р Б., за удостоверяване истинността на някои обстоятелства – че лице е
установило обичайното си пребиваване в Р Б., за да му бъде издадено българско СУМПС.
Районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, като е приел,че
от 12.01.2015 г.СР. М. има постоянен адрес в Р Б. – в гр.************** ***** *********,
който апартамент е собственост на неговата леля Г.С., която от повече от *********** е
омъжена и живее в ************ и тя му го предоставила, защото М. планирал да живее със
семейството си в Р Б.. На *** г. М. сключил трудов договор с“************“АД, със
седалище и адрес на управление в ************ по силата на който е назначен в
дружеството на длъжност“***********************“ за международни превози на товари,
с пълно работно време.
След като започнал да изпълнява задълженията си по трудовия договор, М. рядко
пребивавал в Р Б. между курсовете. Когато се прибирал в Б. между курсовете знай-много за
***, той преспивал при св. С. в нейното жилище, а пътувал и до Р С., където е семейството
му.
2
На ******** г. обв. М. отишъл в сектор“Пътна полиция“ при ОД МВР – Кюстендил, за да
му бъде издадено българско свидетелство за управление на МПС/СУМПС/. Той попълнил
дадените му от служителката св. Р.А. необходими за това документи, между които и
декларация по чл.151 ал.5 ЗДвП. Св.А. пред съда е заявила, че е разяснила на М., че за да му
бъде издадено българско СУМПС, следва да има повече от ****** дни за последните *****
месеца обичайно пребиваване на територията на Р Б. поради лични и трудови връзки, които
сочат на трайна обвързаност на лицето с мястото, където живее.
Обв.М. попълнил саморъчно споменатата декларация и заявление за издаване на
СУМПС, като декларирал, че обичайното му местопребиваване е на територията на Р Б.
поради факта, че работи в българска фирма и влиза и излиза от страната основно за
изпълнение на трудовите си задължения. Не се спори, че подписът на декларацията е
положен от обвиняемия М..
Видно от представената Справка за пътуване на лице - български гражданин, представена
в надлежния й вид пред въззивния съд, за процесния релевантен за декларацията по чл.151
ал.5 ЗДвП период от ********** г. до ******** г. М. има повече от *** влизания и
излизания от страната, с отразената в справката забележка, че след членството на Р Б. в ЕС
съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г.
относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и
пребивават свободно на територията на държавите-членки, българските граждани се
проверяват на ГКПП по метода“преценка на риска“, в резултат на което данните за
пътуванията им в АИФ“Граничен контрол“ са непълни след тази дата.
От представеното пред въззивния съд Удостоверение на МП с изх.№ 870/2017 г. от
23.06.2020 г. се установява, че съпругата на обв. М. Р.В. е придобила българско гражданство
с Указ № 85/10.06.2020 г.
Районният съд е посочил, че е установил фактическата обстановка от събраните в ДП и
присъединени в СП по чл.283 НПК доказателства, като е уточнил, че съседите на жилището,
на което е регистриран обвиняемия не са го виждали поради това, че работят и не се срещат
със съседите си. Този доказателствен анализ се споделя от настоящия състав, който счита, че
следва да се кредитират показанията на св.Г.С., въпреки родствената й връзка с обвиняемия,
която е заявила, че при идването си в Кюстендил между пътуванията обвиняемият е отсядал
при нея в нейното жилище в *********** и понякога е отивал и до Р С. при семейството си.
Като годно доказателство следва да се кредитират и Трудовия договор на обвиняемия,
Справката с данните в АИФ“Граничен контрол “ / на л. 23-24 от делото на КнОС/, с
отразеното в забележка на нея. Следва да се кредитира и писменото доказателство Справка
за командировка на М. с „************“ АД/ на л.49 от ДП/ за времето от *** г. до *** г., от
която е видно, че М. пътувал от Б. до Г., Г. Ш., Б., като са отразени датите на влизане и
излизане от всяка от посочените страни. Тези писмени доказателства отразяват пътуванията
по дати с отправна точка Р Б. до посочените страни и времето на пребиваване между
пътуванията в Р Б. на обвиняемия.
При така установеното от фактическа страна въз основа на събраните доказателства
3
правния извод на районния съд за несъставомерност на обвинението е правилен и
законосъобразен. КнРС е посочил, че по обичайното пребиваване на лицата се им издава
СУМПС от страна-членка на ЕС и това е уредено в чл.7 т.1 б.“д“ от Директива 2006/126/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., което е транспонирано в чл.151 ал.5
ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл.151 ал.5 ЗДвП СУМПС се издава на лица, установил
обичайното си пребиваване в Р Б., за което обстоятелство подписват декларация или
представят доказателство за обучение във висши учебни заведения на територията на
страната.
КнРС е посочил, че обичайното пребиваване е дефинирано в & 6 т.46 от ДР на ЗДвП.
Според дефиницията, приложима към настоящия казус, „това е мястото, където дадено лице
живее повече от ****** дни през последните ***** последователни месеца поради лични
или трудови връзки- поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с
мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на
различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава
на различни места в две или повече държави-членки, се смята мястото, където са личните му
връзки, при условие, че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не
е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с
определена продължителност.“
От тази дефиниция се извеждат следните правни изводи: Следва да се приеме, че
посочените в Справката за пътуване на лице – български гражданин с данните в
АИФ“Граничен контрол“ влизания-излизания от страната не са изчерпателни предвид
отразеното в забележката – че след членството на Р Б. в ЕС от 1.01.2007 г. съгласно
Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г. относно правото
на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават
свободно на територията на държавите-членки, българските граждани се проверяват на
ГКПП по метода“преценка на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им в
АИФ“Граничен контрол“ са непълни след тази дата. Това обстоятелство е взето предвид и от
районния съд, който е приел, че заради липса на пълнота в издаваните след 1.01.2007 г.
справки не може да се отчита единствено от тях времето на обичайно пребиваване на едно
лице в страна-членка на ЕС, каквато е Р Б.. Освен това, видно от Справката за командировки
на обвиняемия е, че след всяко влизане в страната следва излизане в същия или на
следващия ден в страни,различни от Р С. – Г., Б., Г., Н., О.К., Т. и че тези пътувания са
свързани с трудовата му дейност като международен *********************** с
работодател българска фирма.
Наличието на трудово правоотношение с българска фирма според въззивния съд означава
наличие на трудови връзки на обвиняемия на територията на Р Б.. Поради това според
въззивния съд в случая по отношение на обв. М. е приложимо изключението на & 6 т.46
изр.ІІ от ДР на ЗДвП – че спазването на последното условие - условието за обичайно
местопребиваване на лицето по мястото, където са личните му връзки - не е необходимо,
ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена
4
продължителност.
Следва да се посочи като релевантно за делото обстоятелство и факта на придобиване на
българско гражданство от съпругата на подсъдимия на 10.06.2020 г. Действително датата на
придобиването му е след периода на деянието, но това е факт, сочещ на индиция за
установяване и на лични връзки на семейството на обвиняемия на територията на Р Б..
Съпоставени тези изводи с повдигнатото обвинение на М. по чл.313 ал.1 НК – че е затаил
неистина –че е установил обичайното си пребиваване в Р Б. в писмена декларация,
изискваща се по чл.151 ал.5 ЗДвП пред орган на власт, да удостоверяване истинността на
някои обстоятелства – че е установил обичайното си пребиваване в Р Б., за да му бъде
издадено българско СУМПС, се явява несъставомерно от обективната и субективната му
страна.
От обективна страна е налице деклариране, че обв.М. е установил обичайното си
местопребиваване в Р Б.. Но, тъй като в декларацията не е изписано съдържанието на
нормата на & 6 т.46 от ДР на ЗДвП, за да знае лицето какво точно означава“обичайно
местопребиваване“, а е изписана само цифрово посочената нормана чл.151 ал.5 ЗдВП, не
може по несъмнен начин, както изисква разпоредбата на чл.303 НПК да се приеме, че
лицето е декларирало неистина относно обичайното си местопребиваване. Категорично
доказателство за това не могат да са показанията на св.Р.А. пред съда, че му е разяснила
какво означава“обичайно местопребиваване“, тъй като тя в разпита си на ДП не е заявила да
му е разяснила същността на понятието“обичайно местопребиваване“. Тя е заявила, че пред
нея е положил подписа си М., което обстоятелство не се оспорва по делото. А в показанията
си в СП е заявила, че по принцип се обяснява на всички граждани какво гласи текста на
чл.151 ал.5 и 7 ЗДвП. Но тези норми не дефинират понятието“обичайно местопребиваване“,
което е дефинирано в & 6 т.46 от ДР на ЗДвП. А никакви доказателства не са събрани по
делото, вкл. и от показанията на св.Р.А., да е разяснено на обвиняемия какво означава
обичайно местопребиваване. Не се установи и от други доказателства обвиняемият М. да е
бил запознат със съдържанието на понятието“обичайно местопребиваване“ по см.на & 6 т.46
от ДР на ЗДвП. Поради това не може по несъмнен начин да се приеме, че М. е декларирал
неистина, предвид българското му гражданство и наличието на трудови връзки с българска
фирма.
Но затова пък категорично недоказано е обвинението по чл.313 ал.1 НК от
субективната му страна. Тъй като обвиняемият има българско гражданство от началото
********* г. , а от м.****************** г. е и в трудово правоотношение с българска
фирма, както и има адресна регистрация в ********* в апартамент на леля си, при
попълването на декларацията той е имал ясното съзнание, че това, което декларира – че е
установил обичайното си пребиваване в Р Б. - е истина. От друга страна, неговата работа е
международен шофьор на товари и видно от справката за командировка от работодателя,той
е пътувал в различни държави в Европа като такъв, като началната и крайната точки на
всяко пътуване Р Б.. Като се вземе предвид работата на обвиняемия като международен
шофьор и данните за командировките му в Европа, следва да ес приеме , че той е пребивавал
5
предвид работата му на територията на Р Б. за изпълнение на задача с определена
продължителност по см. на в & 6 т.46 изречение ІІ-ор от ДР на ЗДвП и спазването на
последното условие - т.е. дефиницията за обичайно пребиваване в Р Б. за повече от ******
дни въз основа на лични или трудови връзки – не е необходимо. Защото за едно лице, дори и
да е български гражданин по рождение, ако е международен шофьор с графика, по който е
работил обвиняемият М., е практически невъзможно да пребивава ****** дни на
територията на Р Б. за 1 година. И като е подал заявление за издаване на българско СУМПС
заедно с процесната декларация по чл.151 ал.5 ЗДвП, понеже работи като международен
шофьор по трудово правоотношение с българска фирма от ********* г., подсъдимият е бил
с ясното съзнание, че обичайното му местопребиваване е именно в Р Б..
А изложеното обосновава единствено възможния правен извод за несъставомерност на
обвинението, до какъвто извод законосъобразно е стигнал и районният съд.
С горното изложение в голяма степен съдът даде отговор на пространната пледоария на
прокурора и на доводите в протеста и в пледоарията защо приема тезата за доказаност на
обвинението в тях за неоснователна и неподкрепена от доказателствата по делото. Изрично
следва да се посочи още, че преброеното от прокурора от Окръжна прокуратура съгласно
Справката на АИФ“Граничен контрол“ „за пълноценно прекарване на цяла нощ в Б. за една
година има 17 пъти“ е въз основа на справка, която не претендира за пълнота на
информацията предвид отразеното в забележката към справката. Що се отнася до
отбелязаното на призовката, че лицето не живее на адреса в ***********, на ул.“*********“
*** *********, на което акцентира прокурорът във въззивното производство, този факт е
отчетен от районния съд, че съседите не познават лицето, защото ходят на работа. А пък в
тази насока въззивният съд прие, че при престоя си в г. Кюстендил обвиняемият пребивава
при леля си св.Г.С., тъй като на адреса, на който той е регистриран, няма нужните удобства.
А св.С. от повече от *********** живее в ***********. Фактът на регистрация на
обвиняемия в Р Б. – ************ съпоставен с факта на приетото от съпругата му
българско гражданство, е индиция за намерението му той да установи и местоживеенето на
семейството си в Р Б.. Посоченото в справката влизане и излизане в Р С., където е живяло
семейството на подсъдимия, не променя правилността на извода,че по отношение на
обвиняемия предвид неговата работа е приложима разпоредбата-изключение от правилото
на изречение І-во от нея на & 6 т.46, а именно - изречение ІІ-ро от ДР на ЗДвП. Както се
посочи вече, тази разпоредба предвижда, че ако лицето пребивава в дадена държава-членка
за изпълнение на задача с определена продължителност, спазването на последното условия
на изр.І не е необходимо. Относно това какво е разяснено на обвиняемия от служителката на
„Пътна полиция“ въззивният съд изложи съображенията си по-горе в решението. А
влизането в Б. и излизането от нея в един и същи ден е в подкрепа на възприетото по-горе от
съда, че обвиняемият пребивава в Р Б. за изпълнение на задача с определена
продължителност.
Предвид изложеното и неоткриването на други пороци на решението извън сочените в
протеста на КнРП и в пледоарията на прокурора от КнОП при извършената служебна
6
проверка на решението последното като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Водим от изложеното и на основание чл.338 НПК, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260179/22.06.2021 г. на Кюстендилския районен съд,
постановено по АНД № 188/2021 г. по описа на съда.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7