Решение по дело №83/2023 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на глава ХІІ от АПК във вр. чл. 63в от ЗАНН.

Постъпила е касационна жалба от „Ипокредит“ ООД – гр. София, ЕИК *********, представлявано от управител А. П., действащ чрез упълномощен адв. В. Г.,***, против Решение № 123 от 27.07.2023г., постановено по АНД № 789/2022г. по описа на Районен съд-Разград в производство по чл. 59 и сл. ЗАНН, с което е потвърдено Наказателно постановление № В-001110/11.11.2022г. на Директора на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите. В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът погрешно и субективно е анализирал приетите доказателства, като е достигнал до изводи за извършеното нарушение без да са съобразени и обсъдени всички представени писмени и гласни доказателства. Неправилно е коментирано и твърдението за необходимостта от прилагане на института на маловажност на деянието. От касационния съд се иска да отмени изцяло въззивното решение и спорът да бъден решен по същество, като бъде отменено издаденото Наказателно постановление. Евентуално, делото да бъде върнато на Районен съд – Разград за ново разглеждане от друг състав. В съдебно заседание процесуалният представител поддържа същите съображения. Заявена е претенция за присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба Директор на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите, не ангажира становище по жалбата. В съдебно заседание не се явява представител.

Представителят на Окръжна прокуратура-Разград дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и решението на РС-Разград следва да бъде оставено в сила.

Административен съд-Разград, като обсъди посочените в жалбата касационни основания, доводите на страните и доказателствата по делото, и извърши проверка на обжалваното решение, съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, констатира следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, срещу съдебно решение, подлежащо на касационен контрол и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С обжалваното решение е потвърдено Наказателно постановление № В-001110/11.11.2022г. на Директора на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите, с което на основание чл. 53 от ЗАНН, чл. 55, ал. 2 и чл. 45, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) на „Ипокредит“ ООД – гр. София, ЕИК *********, е наложена имуществена санкция в размер 3000.00 лева за нарушение на чл. 34, ал. 1 от същия закон.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

На 08.09.2022г. инспектори при КЗП, РД-Разград извършили проверка в офис, находящ се в гр. Разград, бул. “България“ № 16, стопанисван от „Ипокредит“ ООД – гр. София във връзка с дейността му по отпускане на парични заеми под формата на потребителски кредити. Повод за проверката била потребителска жалба на А. Х., който изисквал екземпляр от договора си за потребителски кредит и проверка относно начисляване на незаконни лихви по него. По време на проверката обектът работел. На проверяващите служители били представени Договор за потребителски кредит № РЗКС450 от 06.04.2022г. и запис на заповед от същата дата за сумата от 1 135.14 лева, които документи били подписани от потребителя, сезирал проверката. Установено е, че в т. 8, стр. 2 от Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за обсъждания кредит, е посочено, че същият се обезпечава чрез запис на заповед и поръчителство. В раздел VІІ, чл. 22, ал. 1 от Договора за потребителски кредит също било уговорено, че същият се обезпечава със запис на заповед. При тези констатации контролните органи приели, че дружеството-Кредитор е нарушило разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗПК, като е задължило потребителя А. Х. да гарантира потребителския кредит по сключения с него Договор № РЗКС450 от 06.04.2022г. чрез издаване на запис на заповед от 06.04.2022г. на стойност 1 135.14 лева. Въз основа на тези констатации срещу „Ипокредит“ ООД – гр. София бил съставен АУАН № 001110 от 07.10.2022г. за извършено на 06.04.2022г. нарушение на чл. 34, ал. 1 от ЗПК, а въз основа на него е издадено и обжалваното Наказателно постановление.

При така установената фактическа обстановка, Районен съд-Разград е направил извод, че АНО правилно е ангажирал административнонаказателната отговорност на дружеството-Кредитор за извършеното от него нарушение, което е доказано по несъмнен начин. Анализирал в тази връзка събраните доказателства, като съобразно вписаните условия в Стандартния Европейски формуляр и Договора за кредит приел за установено, че Кредиторът фактически е задължил клиента-потребител да издаде гаранционен запис на заповед като обезпечение и задължително изискване за сключване на договора и отпускане на искания кредит. Не е кредитирал, като очевидно заинтересовани, показанията на свидетелката Ш. З. - мениджър в „Ипокредит“ ООД, която твърдяла обратното, а именно че потребителят сам решил да подпише запис на заповед и никой не го е задължавал. По отношение на показанията на самия потребител А. Х., съдът отчел, че след редица уточнения, в крайна сметка е заявил, че не помни дали някой го е карал да подпише записа на заповед, но в своята цялост показанията му установявали, че е бил подлаган на натиск и заплахи във връзка със задълженията му по договора, макар и да не помни конкретно за записа на заповед.

При постановяване на крайния си акт, районният съд приел, че в хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – актосъставителят и наказващият орган са действали в рамките на предоставената им компетентност и правомощия, като фактът, че са били сезирани по друг повод, не изключва компетентността им за всеобхватна проверка за законосъобразност на сключения Договор за потребителски кредит. Направен е извод, че издаденото Наказателно постановление е постановено в съответствие с материалния закон, като Кредиторът е нарушил задължението си по чл. 34, ал. 1 от ЗПК, поради което законосъобразно е санкциониран, на основание чл. 45, ал. 1 от ЗПК, с налагане на санкция в минималния законов размер. Отхвърлил е и възражението за маловажност на случая с мотива, че става въпрос за масови нарушения, свързани с директен стремеж за заобикалян на закона. По тези съображения, с оспореното по касационен ред решение въззивният съд е потвърдил Наказателното постановление.

Решението на РС-Разград е валидно, допустимо и правилно.

Постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол (арг. от чл. 59, ал.1 във вр. с чл. 58д, т. 1 от ЗАНН) и произнасянето е извършено от компетентния съд в рамките на неговите правомощия.

Във въззивното производство не са допуснати нарушения на процесуалните правила и норми. Правилна е преценката на районния съд, че при съставяне на АУАН и на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като административното производство е проведено в съответствие с изискванията в ЗАНН. В хода на съдебното производство са събрани относими гласни и писмени доказателства, които установяват фактите от значение за спора. Те са правилно преценени от районния съд и въз основа на тях той е достигнал до обосновани фактически и правни изводи при правилно приложение на материалния закон, които се споделят и от настоящата инстанция.

Безспорно е по делото, че „Ипокредит“ ООД - гр. София има качеството "кредитор" по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК - юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. Като такъв има задължението да прилага и спазва изискванията на Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗПК установява забрана за кредиторите да задължават потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница. От страна на санкционираното лице не се оспорва, че във връзка с процесния потребителски кредит по Договор № РЗКС450 от 06.04.2022г., потребителят-кредитополучател А. Х. е издал запис на заповед от същата дата за дължимата сума по кредита. Твърди се обаче, че това е станало по общо съгласие на страните, без принуда и като допустима според закона възможност – чл. 34, ал. 2 от ЗПК – да бъде договорено някакво обезпечение на задължението, което е отбелязано в част ІІ, т. 8 от Стандартния Европейски формуляр от 06.04.2022г. – запис на заповед и/или поръчителство, което не е задължително, а опция/възможност при взаимно съгласие и/или договаряне.

Тези твърдения, поддържани и в касационната жалба, не могат да бъдат възприети, тъй като не кореспондират с доказателствения материал по делото. Както правилно е приел и районният съд, още в преддоговорната информация на Стандартния Европейски формуляр, в част ІІ, т. 8 е поставено ясно и недвусмислено условие за предоставяне на обезпечение по договора за кредит посредством поръчителство и запис на заповед. Респ. и кредитополучателят е предоставил и двете, обсъдено във въззивното решение: подписал е Договор за поръчителство от 06.04.2022г. (л.30-32 от делото) и запис на заповед от същата дата, при това с падеж на плащане на точно определен ден – 06.05.2022г., несъобразен с условията за погасяване на кредита по каузалната сделка, която обезпечава. Самата формулировка на изискването за предоставяне на обезпечение не включва алтернативност и възможност за избор на потребителя да предостави едното или другото обезпечение, както некоректно е обсъдено в касационната жалба. В случая не става въпрос за упражнена принуда, а за поставяне на задължително и незаобиколимо изискване за сключването на договора, без изпълнението на което потребителят не би могъл да получи необходимия му кредит. С подписването на гаранционен запис на заповед, потребителят формално е обективирал собствено съгласие за издаването му по смисъла на чл. 22, ал. 1 от Договора за кредит, но в действителност, то е бил изразено в условията на задължителност - в изпълнение на условие по Стандартния Европейски формуляр, без което сключването на договора за потребителски кредит е било невъзможно. В подкрепа на горното са и свидетелските показания на самия потребител А. Х., който първоначално съвсем ясно и категорично заявява пред съда, че помни подписването на записа на заповед и че служителката Ш. го е накарала да го подпише. Категорично потвърждава този факт и при предявяването на записа на заповед като твърди, че не е принуждаван насила да подписва документа, но отново заявява, че служителката му е казала, че е задължително да подпише този (показания му) документ. Едва след това започват уклончиви отговори, че всъщност не помни точно обстоятелствата с подписването на записа на записа поради изминалата една година.

Дори и без кредитиране на тези показания, то от събраните писмени доказателства, се налага категоричния извод, че при възникналото договорно правоотношение по предоставяне на потребителския кредит в полза на А. Х., Кредиторът „Ипокредит“ ООД е поставил задължително изискване за гарантирането на кредита посредством запис на заповед, подписването на който е било условие за отпускането на заетата парична сума.

При това положение съдът приема, че Кредиторът действително е допуснал неизпълнение на задължение към държавата, установено в чл. 34, ал. 1 от ЗПК, за което правилно и законосъобразно е санкциониран с обжалваното Наказателно постановление. Наложеното наказание е в минималния размер, предвиден от закона – чл. 45, ал. 1 от ЗКП, поради което липсва възможност и основание то да бъде намалено предвид императивната забрана на чл. 27, ал. 4 и ал. 5 от ЗАНН.

Не са налице и условия за приложението на чл. 28 от ЗАНН. Мотивите на районния съд, в този смисъл, макар и лаконични, са правилни като краен резултат. Легално определение за „маловажен случай” се съдържа в разпоредбата на § 1, т. 4 от ДР на ЗАНН. Според нея „маловажен случай“ е този, при който извършеното нарушение от физическо лице или неизпълнение на задължение от едноличен търговец или юридическо лице към държавата или община, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение или на неизпълнение на задължение от съответния вид. Преценката за „маловажност“ на конкретното деяние следва да се прави въз основа на всички установени по делото факти, касаещи вида на нарушението, начина на извършване, вредните последици, продължителността на противоправното поведение и други, които от своя страна обуславят по-ниската степен на обществена опасност на това нарушение, в сравнение с обикновените случаи на нарушение от същия вид. В казуса, твърдението за маловажност е наведено едва в хода на съдебните прения пред районния съд, като не са ангажирани доказателства и не се изтъкват такива обстоятелства, които да обуславят значително по-ниска степен на обществена опасност на извършеното от жалбоподателя нарушение в сравнение с типичните, обичайни случаи. Ето защо съдът приема, че не са налице предпоставките на чл. 28, ал. 1 от ЗАНН за да бъде освободен от отговорност нарушителя.

Тъй като настоящата инстанция не стигна до по-различни изводи от въззивния съд, то постановеното от него решение като валидно, правилно и обосновано следва да се остави в сила.

С оглед изхода на делото, не се следват и претендираните от жалбоподателя разноски. Ответникът по жалбата не е заявил претенция за разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд-Разград

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 123/27.07.2023 г., постановено по АНД № 789/2022 година по описа на Районен съд – Разград.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: