№ 967
гр. Пловдив, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330100131 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
********* против И. Г. С., ЕГН ********** и Т. Г. С., ЕГН **********, с която са
предявени обективно и пасивно субективно съединени в условията на солидарност
установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 33 ЗПК.
Ищецът твърди сключен договор за револвиращ заем № ********** от
20.12.2011 г. с Г. И. С. и Т. Г. С. – солидарни длъжници, с отпусната сума от 600 лева,
платима ведно с договорна лихва и краен падеж 15.01.2015 г. Била погасена сумата от
346 лева.
Кредитополучателят Г. И. С. починал. Ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 6391/14.07.2021 г. по ч. гр. д. № 11647/2021 г. по описа
на ПРС, против наследниците – И. Г. С. и Т. Г. С., за неплатените суми при условията
на солидарност, доколкото ответницата Т. С. освен наследник била и солидарен
длъжник. В срок постъпили възражения за недължимост, при което възникнал правен
интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Моли за установяване дължимостта на следните суми спрямо всеки ответник
при условията на солидарна отговорност – спрямо И. Г. С., съобразно наследствените
права – 287,23 лева – главница и 460,82 лева – договорно възнаграждение за периода
15.08.2012 г. – 15.01.2015 г. /1/2 ч. от дълга/; спрямо Т. Г. С., в качеството й на
1
солидарен длъжник пълните неплатени суми – 574,46 лева – главница и 921,65 лева –
договорно възнаграждение за същия период. Моли за уважаване на исковете, ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 13.07.2021 г.
до погасяването. Претендира разноските в двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът И. Г. С. е подал отговор, с който оспорва
исковете по основание и размер. Релевира възражение за изтекла погасителна давност.
Моли за отхвърляне на исковете. Не претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата Т. Г. С. е подала отговор, с който оспорва
исковете по основание и размер. Релевира възражение за изтекла погасителна давност.
Моли за отхвърляне на исковете. Не претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възраженията за недължимост са
постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият
процес, са предявени в месечния срок по чл. 415 ГПК. Същите са допустими и
подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Договорът е сключен с Г. С. /клиент/, Т. С. /солидарен длъжник/, при дадена
сума от 600 лева, срок – 36 месеца, ГПР 146 %, ГЛП 93,22 %, общо задължение 1838,31
лева. Подписите в него не са оспорени откъм авторство, обвързват страните с
предвидените права и задължения.
Г. С. е починал преди процеса – негови наследници по закон са ответниците –
дъщеря и син /УН л. 8/ - принципно отговарят за задълженията на кредитополучателя,
съобразно насл. си права /1/2/, а Т. С. – като солидарен длъжник изцяло.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип
на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
2
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора, за които съдът, дори и без възражение по предявените искове, следи
служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Съдът приема, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
3
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР – в
значителни размери – 93,22 % и 146 %. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР,
неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената
на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици
от сключването му, поради което договорът е недействителен.
4
Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита.
За пълнота – търсеното договорно възнаграждение е недължимо, освен съгл. чл.
23 ЗПК и поради нищожност на клаузата за начисляването му.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 93,22 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 146 %, надхвърлят многократно законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно
възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера
на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и
такова задължение не е възникнало за ответниците.
Относно търсените суми – следва да се посочи, че евентуално дължима би била
единствено чистата остатъчна стойност на заема, но като се съобразят извършените
плащания. Въпреки изричните указания до ищеца по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, в
доклада, същият не ангажира доказателства за размерите на вземанията, поради което
исковете следва да бъдат отхвърлени като недоказани /а относно лихвата – принципно
неоснователни/.
Евентуално непогасена сума за главница обаче като цяло не подлежи на
установяване като дължима, тъй като е погасена по давност, в която връзка е
основателно своевременно въведеното възражение в ОИМ.
Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който тече от
крайния падеж - 15.01.2015 г. и до постъпване на заявлението в съда на 13.07.2021 г.
5
/от когато искът се счита предявен, съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и давността -
прекъсната на осн. чл. 116, б.”б” ЗЗД/, е изтекъл. Въпреки изричните указания до
ищеца по чл. 146, ал. 2 ГПК, не са ангажирани доказателства за спиране/прекъсване на
давностния срок.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ответниците. Няма направено искане, нито представени док. за сторени такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********
против И. Г. С., ЕГН ********** и Т. Г. С., ЕГН ********** установителни искове за
признаване дължимостта при условията на солидарност на сумите от: 287,23 лева –
главница и 460,82 лева – договорно възнаграждение за периода 15.08.2012 г. –
15.01.2015 г. /1/2 ч. от дълга/ спрямо И. Г. С. и 574,46 лева – главница и 921,65 лева –
договорно възнаграждение за периода 15.08.2012 г. – 15.01.2015 г. спрямо Т. Г. С.,
дължими по договор за револвиращ заем № ********** от 20.12.2011 г., сключен
между „Профи кредит България“ ЕООД и Г. И. С., ЕГН ********** /кредитополучател
- починал преди процеса, чиито наследници по закон са И. Г. С. и Т. Г. С./ и Т. Г. С. –
солидарен длъжник, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на
заявлението в съда – 13.07.2021 г. до погасяването, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 6391/14.07.2021 г. по ч. гр. д. № 11647/2021 г. по описа
на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6