Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № 64/21.01.2012г., постановено по гр.д. № 5698/2010г., Великотърновският районен съд е приел за установено, че “Х. С.” О. дължи на „А. Б. Д.” Е. сумата от 15478, 20 лв., представляваща неплатена наемна цена за периода юни, юли и август 2010г., дължима по договор за наем от 14.03.2007г., ведно със законната лихва, считано от 16.09.2010г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3968/2010г. на ВТРС, като е отхвърлил иска за разликата от 15478, 20 лв. до пълния предявен размер от 15617, 02 лв. Със същото решение са оставени без разглеждане като процесуално недопустими исковете за установяване по чл. 415 ГПК на вземането на „А. Б. Д.” Е. против “Х. С.” О. за сумата от 1849, 79 лв. – договорни неустойки, 1661, 82 лв. – лихви за забава, като процесуално недопустими. Присъдени са разноски и за двете страни, с оглед изхода на делото. Срещу това решение, в частта му, с която е уважен установителният иск по чл. 415 ГПК на „А.Б. Д.” Е. за сумата от 15478, 20 лв. и в частта за разноските, са постъпили въззивни жалби от “Х. С.” О., подадени чрез пълномощника му адв. Н. И. от ВТАК и лично от управителя на дружеството А. И.. В жалбите се излагат твърдения за неправилност на решението, пораõи необоснованост, нарушение на материалноправните норми и съществени процесуални нарушения. Сочи се, че извода на съда, наемодателят да е изразил категорично несъгласие с отправено предложение за прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие, е неправилен и непочиващ на доказателствата по делото. Твърди се, че съдът не е обсъдил точната воля на наемодателя, изразена в писмо с изх. № 044/05.05.2010г. Възразява се срещу извода на съда, че за ищецът е било възникнало правото да прекрати процесния договор на основание чл. 23.3 от същия. Сочи се, че след 31.05.2010г. наемателят е ползвал друго помещение за нуждите си различно от наетото по договора. Отправя се искане до съда за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на ново по същество на спора. Претендират се разноски в производството. В съдебно заседание жалбите се поддържат. Срещу решението, но в частта му, с която са оставени без разглеждане исковете за договорна неустойка и лихви за забава, е подадена въззивна жалба от „А. Б. Д.” Е. чрез пълномощника му адв. Ир. П. от САК. Сочат се основания за неправилност на решението на ВТРС да остави без разглеждане предявените осъдителни искове за неустойка и лихви за забава. Моли се ВТОС да измени решението на районния съд в тази му част и да осъди „Х. С.” О. да заплати дължимите суми. На подадената от „Х. С.” О. въззивна жалба, в срока по чл. 263 ал. 1 изр. 1 ГПК, „А Б. Д.” Е. е депозирала отговор, с който оспорва същата като се излагат аргументи срещу оплакванията за ответника по делото за неправилно тълкуване от страна на съда на правния характер на изпратеното писмо с изх. № 044/05.05.2010г. Моли окръжния съд да потвърди обжалваното решение. На подадената от „А. Б. Д.” Е., в срока по чл. 263 ал. 1 изр. 1 ГПК отговор от страна на „Х. С.” О. не е депозиран. С определение на ВТОС от 03.09.2012г., на основание чл. 227 ГПК, на мястото на престаналият да съществува ищец - „А. Б. Д.” Е. гр. С., като страна във въззивното производство е конституиран „Б. п. В. Т.” ЕАД. За да се произнесе, въззивният съд съобрази: Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок от легитимни страни, които има правен интерес от обжалване на решението в съответните части. Същите отговарят на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което съдът ги намира за допустими и следва да ги разгледа по същество. Решението на ВТРС, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът по чл. 415 ГПК предявен от „А. Б. Д.” Е. против “Х. С.” О. за разликата от 15478, 20 лв. до пълния предявен размер от 15617, 02 лв. не е предмет на настоящото въззивно обжалване. В тази част решението не се обжалва от страната имаща правен интерес от това, тъй като във въззивната жалба на „А. Б. Д.” Е. изрично е посочено, че се обжалва решението само в частта, с която са оставени без разглеждане исковете за договорна неустойка и лихви за забава и само в тази част се иска неговата отмяна. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, уточнена с молба от 25.01.2011г., на „А. Б. Д.” Е. против „Х. С.” О., с която са предявени в обективно кумулативно съединение искове по чл. 415 ГПК, по чл. 92 ЗЗД и по чл. 86 ал. 1 ЗЗД. С предявяване на претенцията си по чл. 415 ГПК въззивникът– ищец, иска да се приема за установено, че въззивникът – ответник му дължи главница от 15 617, 02 лв., представляваща дължим наем за месец март – частично и изцяло за месеците април, май, юни, юли и август 2010г., заедно с консумативните разноски за същите месеци, ведно със законната лихва от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до деня на плащане. С исковите претенции по чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД ищецът иска да се осъди ответника да му заплати сумата от 1849, 79 лв., след изменение на размера по чл. 214 ГПК, представляваща договорна неустойка и сумата по 1661, 82 лв., след изменение на размера по чл. 214 ГПК, представляваща лихви за забава. Ищцовото дружество е изложило твърдения, че между страните по делото на 14.03.2007г. е сключен договор за наем, по силата на който „А. Б. Д.” Е. като наемодател е предоставила на наемателя „Х. С.” О. за временно и възмездно ползване – част от склад за материали и навес с площ от 350 кв. м., находящ се в гр. В. Т., ул. „М.” № ... Договореният месечен наем бил в размер на 2730 лв. С анекс от 14.09.2007г. към договора за наем наемодателят отдал под наем на наемателя и останалата част от склада с площ от 376 кв. м. за сумата от 3158, 40 лв. месечно или за целият склад с площ от 726 кв. м. месечния наем бил в размер на 5888, 40 лв., считано от 14.09.2007г. Твърди се, че през 2009г. наемателят започнал да трупа задължения за неизплатен наем, поради което между страните по договора бил подписан Анекс № 2/16.03.2010г., по силата на който била намалена месечната наемна вноска на 5162, 40 лв. Месец по – късно на 29.04.2010г. наемателят „Х. С.” О. изпратил до наемателя предложение по чл. 23.1. от договора за прекратяване на същият по взаимно съгласие. На 05.05.2010г. „А Б Д.” Е. е изпратил на наемателя писмо, с което го уведомява, че неприема неговото волеизявление за прекратяване на договора и го кани да изпълни в дадения допълнителен срок просрочените си месечни задължения за плащане на наемните вноски, както и за консумативни разходи. Към 05.05.2010г. се сочи, че задълженията на „Х. С.” О. възлизали на 25 150, 64 лв. без да е начислявана договорната лихва за забава в размер на 12, 5 % годишно върху дължимата сума. Прави се признание, че на 12.05.2010г. са направени частни плащания като се сочи, че наемателят неоснователно е прихванал размерът на внесения депозит по чл. 13 от договора, тъй като бил неизправна страна. Твърди се, че поради неизпълнение на задължението за плащане на 31.05.2010г., на основание чл. 23.3. от договора за наем е отправил тримесечно предизвестие за прекратяване на същият, считано от 01.09.2010г. Сочи се, че за срока на предизвестието задълженията на наемателя възлизат на 15617, 02 лв. ведно с консумативните разходи. На основание договора за наем се твърди, че е налице неплащане на договорни неустойки по издадените фактури за плащания, в общ размер на 1134, 44 лв. и законни лихви за забава в общ размер на 931, 29 лв., отразени подробно в счетоводна справка, следваща исковата молба. Твърди се, че на 18.08.2010г. е връчена нотариална покана на наемателя, в която се определя краен срок за плащане на задълженията му за наем и консумативи до 07.09.2010г. До настоящият момент такива плащания не са извършени, което мотивирало „А. Б. Д.” Е. да инициира заповедно производство по чл. 410 ГПК с подаване на заявление на 16.09.2010г. По образуваното ч.гр.д. във ВТРС била издадена заповед за изпълнение срещу която в срок е постъпило възражение, което обосновава интереса на ищеца от предявяване на настоящите искови претенции като изрично подчертава, че вземанията му за договорна неустойка и лихва за забава не се претендирани по реда на заповедното производство. В отговора на исковата си, подаден в срока по чл. 131 ал. 1 ГПК, ответникът оспорва като неоснователен предявения иск. По същество сочи, че в дадения му допълнителен срок е изпълнил задълженията си към наемодателя, част от тях чрез прихващане на внесения депозит по чл. 13 от договора, поради което към 30.05.2010г. счита договора за прекратен по взаимно съгласие, на основание заявеното от ищеца в писмото му от 05.05.2010г. От фактическа страна между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата по делото, че между „А. Б. Д.” Е. като наемодател и „Х. С.” О. като наемател е сключен договор за наем от 14.03.2007г., изменен с два анекса от 14.09.2007г. и 16.03.2010г., с предмет на договора - склад за материали и навес с площ от 726 кв. м., находящ се в гр. В. Т., ул. „М.” № .. с размер на месечния наем след 16.03.2010г. от 5162, 40 лв. От т. 13 и 14 на договора за наем от 14.03.2007г. и от т. 6 на Анекса от 14.09.2007г. е видно, че наемателят следва да заплати депозит общо в размер на 11 348, 40 лв., както и че заплащането на месечния наем е до пето число на текущия месец, като в случай на забава на плащането за наем се дължи неустойка в размер на 12,5 % годишно върху дължимата сума. Не се спори по делото, че „Х. С.” О. е внесъл в полза на наемодателя така определения размер на депозита. От т. 23.1 и 23.3 от договора за наем е видно, че той може да бъде прекратен по взаимно съгласие на страните или с тримесечно предизвестие от всяка от страните, при условия, че е констатирано неизпълнение на задължение по договора, изправната страна е поканила неизправната да отстрани неизпълнението и въпреки изтичането на срока неизпълнението продължава. От писмо с изх. № 4/29.04.2010г. е видно, че наемателят „Х. С.” О., на основание чл. 23.1 от договора за наем, е отправил предложение на наемодателя за прекратява на същия по взаимно съгласие. От писмо с изх. № 044/05.05.2010г. отправено от „А. Б. Д.” Е. до „Х. С.” О. е видно, че наемодателят не е приел това предложение, тъй като наемателят е неизправна страна по договора и към 05.05.2010г. дължи наемни вноски и разходи за консумативи в размер на 25150, 64 лв., без да му е начислена договорна лихва за забава. Наемодателят е приканил наемателя до 14.05.2010г. да изплати дължимите суми като в случай, че не стори това, договорът за наем ще бъде прекратен с тримесечно предизвестие. От платежни нареждания за кредитен превод от дати 12.05.2010г. и от 13.05.2010г., осчетоводени със съответните референции се установява, че „Х. С.” О. е наредил в полза на „А. Б. Д.” Е. плащания общо за сумата от 13802, 30 лв. В платежното нареждане от 13.05.2010г. наредителят е пояснил, че по фактури № 17 и № 67 прави прехващане с аванси за 11348, 40 лв. От предизвестие с изх. № 047/31.05.2010г. се установява, че управителят на „Х. С.” О. е уведомен, че на основание чл. 23.3. от договора за наем с тримесечно предизвестие, считано от 01.09.2010г. се прекратява наемното му правоотношение с „А. Б. Д.” Е.. Посочено е още, че направените към 14.05.2010г. плащания са частични, тъй като наемателят е неизправна страна по договора и е нямал право да прави прихващане с внесения депозит от 11348, 40 лв. без съгласието на наемодателя. Изрично е подчертано, че в срока на предизвестието наемното правоотношение продължава да съществува. След този момент между страните по делото е разменена писмена кореспонденция, според която „Х. С.” О. счита договора за прекратен към 30.05.2010г., а „А Б. Д.” Е. заема обратното становище като в тази връзка на 13.08.2010г. отправя до наемателя нотариална покана да заплати дължимата по договора сума от 15 617, 02 лв. до 07.09.2010г. От приложените по делото фактури за дължим наем и консумативни разходи и кредитни известия /лист 47-54/ относими към ищцовия период и заключението изслушаната пред първата инстанция съдебно – икономическа експертиза се установява, че по счетоводните регистри на ищеца общото задължение на „Х. С.” О. към 01.09.2010г. е в размер на 15617, 02 лв. Неустойката за забава, съгласно чл. 14 от договора за наем и законната лихва и двете към дата 01.09.2010г. са в размер съответно на 1849, 79 лв. и 1661, 82 лв. По делото са приложени и други писмени доказателства неотносими към правния спор. За установяване на релевантни към спора факти по делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на четирима свидетели - М. Д.и С.С., посочени от ищеца, както и Д. Ц. и Ц. Ц., посочени от ответника. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: В производството по чл. 415 ГПК вр. чл. 232 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи дължимостта на претендираната сума т.е. да установи основание, размер и настъпила изискуемост на паричното задължение. В случая, за уважаването на предявения иск е необходимо провеждането на пълно и главно доказване от страна на ищеца, че между страните по делото е налице валидно наемно правоотношение, по което той е изпълнил основаното си задължение – да предостави на наемателя процесният недвижим имот за ползване, както и да докаже размер на месечната наемната вноска и размер на консумативните разходи и настъпил падеж на същите. В тежест на ответната страна е да докаже изпълнение на задълженията й за плащане на наемна вноска и консумативни разходи. Безспорно е установено по делото наличието на облигационна обвързаност между страните по договор за наем от 14.03.2007г., изменен с два анекса от 14.09.2007г. и 16.03.2010г., с предмет на договорÓ - склад за материали и навес с площ от 726 кв. м., находящ се в гр. В. Т., ул. „М.” № .. с размер на месечния наем след 16.03.2010г. от 5162, 40 лв. и срок на плащане до пето число на текущия месец. Не е спорно, че процесният недвижим имот е предоставен за ползване на наемателя. Основният спорен по делото въпрос е дали процесния договор за наем е прекратен по взаимно съгласие, след заплащане на дължимите от наемателя суми по него или е прекратен, считано от 01.09.2010г., на основание чл. 23.3 от него с тримесечно предизвестие. Няма спор, че ответника по делото е отправил до ищцовото дружество предложение за прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие. Това предложение е достигнало до наемодателя, но видно от водената след това писмена кореспонденция между страните, то категорично не е прието от „А Б Д.” Е.. В изходящо от него писмо от 05.05.2010г. се съдържат достатъчно ясни по своето значение словесни изрази, които навеждат настоящият състав на извода, че по въпроса за прекратяване на договора на основание чл. 23.1. от него, няма съвпадение на волите на страните, за да се приеме, че са постигнали взаимно съгласие за това. Наличието на взаимно съгласие не е изводимо и от дадения на наемателя срок за плащане на задълженията му по договора. Последното по никакъв начин не може да се разглежда като условие, при изпълнението на което наемодателя ще счита договора за прекратен по взаимно съгласие. Такава воля на последният не е изразявана в разглежданото писмо. Посочването на размера на дължимата от „Х. С.” О. сума по договора за наем и определяне на срок за плащане представлява покана за изпълнение на парично задължение по смисъла на чл. 23.3 от договора, поради което е скрепена и с предупреждението, че ако не се плати в срок, договорът ще бъде прекратен с тримесечно предизвестие. Извършеното от наемателя плащане на сумата от 25150, 64 лв. до 14.05.2010г. чрез внасяне на сумата от 13802, 30 лв. в полза на наемодателя и чрез прихващане на депозитите в размер на 11348, 40 лв. не е достатъчно да се приеме, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие. Както бе посочено, наемодателят не е обвързал заплащането на дължимите суми като предпоставка за приемане на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие, нито е посочил, че от определена дата след това плащане договора ще се счита за прекратен на това основание. Напротив изпратените от него писма и нотариална покана до наемателя недвусмислено говорят, че не е налице съгласие за прекратяване на договора, а едностранно волеизявление той да се прекрати с тримесечно предизвестие. Друг е въпросът, дали към 31.05.2010г. за наемодателят са били налице основанията по чл. 23.3. от договора, за да отправи до наемателя такова изявление за прекратяване на договора. Важното в случая е обаче, че той не е прекратен по взаимно съгласие на страните през месец май 2010г., поради което наемното правоотношение е продължило да съществува с непроменено съдържание до изтичането на тримесечния срок на 01.09.2010г. За този срок наемателят е останал задължен да заплаща месечен наем, независимо от твърдението му, че след май 2010г. е ползвал друго помещение, различно от процесното. Последното би било основание за отпадане на задължението на наемателя за плащане, само ако се дължи на виновно поведение на наемодателя т.е. когато той не изпълнява задължението си да предоставя наетото помещение за ползване на наемателя. Такива твърдения по делото не са навеждани и не са представени доказателства за това. При това положение настоящият въззивен състав се солидаризира с извода на районния съд, че доколкото след 16.03.2010г. размерът на месечния наем е възлизал на 5162, 40 лв., то за тримесечния срок на предизвестието /юни, юли и август 2010г./ дължимият размер на наема възлиза на 15487, 20 лв. Ответното дружество не само не представя доказателства за заплащането на тази сума, но и не навежда твърдения в тази насока. Ето защо до този размер предявеният иск се явява основателен и доказан, поради което решението на първоинстанционния съд, в тази му част, като правилно и обосновано следва да се потвърди. Въззвиният съд не е съгласен с извода на първата инстанция, че по делото не са представени доказателства за дължими от ответника консумативни разноски за ищцовия период, но доколкото решението му не се обжалва в отхвърлителната му част, окръжния съд не може да ревизира този негов извод. В тази връзка следва да се уточни, че предметът на въззивното производство се очертава от посоченото във въззивната жалба и съдържащото се там искане. Не е допустимо едва с писмената защита пред въззивния съд да се разширява отправеното до него искане, каквото се домогва да направи ищецът в производството. Настоящият състав на окръжния съд намира за незаконосъобразен начина по който районният съд е процедирал по отношение на предявените искове по чл. 92 ЗЗД – за договорна неустойка и по чл. 86 ал. 1 ЗЗД – за лихви за забава като е оставил същите без разглеждане като процесуално недопустими. В исковата молба, уточнена с друга от 25.01.2011г. са изложени ясни и недвусмислени твърдения, че процесните суми за неустойка и лихви за забава произтичат до договора за наем, но не са претендирани по реда на заповедното производство. На тези твърдения логически съответства петитума на исковата молба „Х. С.” О. да бъде осъден за заплащането на тези суми в полза на ищеца по делото. Очевидно е, че за тези суми срещу ответника са предявени осъдителни искове в обективно кумулативно съединение, не само по между си, но и с установителният иск по чл. 415 ГПК вр. чл. 232 ЗЗД. Претенциите за неустойка и лихви за забава не са предявени като част от предмета на специалният установителен иск по чл. 415 ГПК, както неправилно е приел районният съд. В тази част решението му, имащо характера на определение, като неправилно следва да бъде отменено, а делото върнато на първостепенния съд за произнасянето по предявените осъдителни искове. Въззивният съд намира, че при този изход на делото не следва да присъжда разноски за въззивното производство на никоя от страните по делото. Пълномощникът на „Б. п. В. Т.” ЕАД претендира пред въззивната инстанция единствено разноски за държавна такса по въззивната си жалба си, която по същество не е уважена от окръжия съд. Въззивната жалба на ответника в производството следва да се остави без уважение като неоснователна, поради което той също няма право на разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № 64/21.01.2012г., постановено по гр.д. № 5698/2010г. по описа на Великотърновския районен съд, в частта с която са оставени без разглеждане като процесуално недопустими исковете за установяване по чл. 415 ГПК на вземането на „А Б Д.” Е., ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. С., район „Л.”, ул. „Л. п.” № .против „Х. С.” О., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. В. Т., ул. „Р. В.” № .. за сумата от 1849, 79 лв. – договорни неустойки и сумата от 1661, 82лв. – лихви за забава и ВРЪЩА делото на Великотърновския районен съд за разглеждане по същество на предявените осъдителни искове по чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД. ПОТВЪРЖДАВА Решение № 64/21.01.2012г., постановено по гр.д. № 5698/2010г. по описа на Великотърновския районен съд, в останалата му обжалвана част. Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България, в месечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |