Р Е
Ш Е Н
И Е №
Гр. Велинград, 27.10.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, V-ти Граждански
състав, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: ЦВЕТАНА КОЦЕВА
като
разгледа докладваното от съдията гр. д. №
215 по описа за 2016 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявени искове по чл.422,ал.1 от ГПК във
вр.с чл.415,ал.1 от ГПК.
Производството е образувано по исковата
молба на ДЪРЖАВНО ГОРСКО СТОПАНСТВО „АЛАБАК”, ЕИК 2016195800160 - териториално
поделение на Държавно южноцентрално предприятие Смолян, седалище и адрес на
управление гр.Велинград, бул.”Съединение” № 125, чрез юрисконсулт Пейчинова,
срещу Н.Г.Т., ЕГН **********,***.
Предявен е установителен иск с правно основание член 422
от ГПК, вр. чл. 221, ал.2 КТ и чл.17, ал.2 от
Наредба № 3/15.02.2012г. за определяне на вида, отличителните знаци,
условията и реда за получаване, сроковете за износване на униформеното
представително и униформеното теренно облекло от служителите в ИАГ, нейните
структури, специализираните териториални звена и държавните предприятия по
смисъла на чл.163 от ЗГ, за признаване на установено в отношенията между ищец и
ответник, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от общо 1047.99
лева, в това число: сумата от 757.90 лева –обезщетение по чл.221, ал.2 КТ от
една брутна заплата след дисциплинарно уволнение и сумата от 290.09 лева-
остатъчна стойност от неизносено униформено облекло, ведно със законна лихва,
считано от 11.01.2016г.- датата на подаване на Заявление в съда.
Ищецът
твърди, че ответникът е работил в ТП ДГС” Алабак” по сключен трудов
договор на длъжност ”горски стражар” до прекратяване на трудовото му
правоотношение на осн.чл.190, ал.1,т.7
вр. с чл.188, ал.1,т.3 и чл.187, ал.1,т.3, предл.1 със Заповед на
директора - № 23/18.09.2015г. Тъй като уволнението било дисциплинарно, то и
работникът дължал на работодателя обезщетение на основание чл.221, ал.2 от КТ в
размер на едно БТВ, за заплащането на което била издадена Заповед на директора - № 508/28.09.2015г. Твърди
също, че на ответника, като работни била начислена и сумата от 290.09 лева за износено униформено
облекло със Заповед № 505/28.09.2015г. За
тези вземания било образувано ч.гр.дело № 25 по описа на РС Велинград за
2016г., и издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът одал в срок
възражение, което обосновавало и правния
интерес от водене на настоящето дело. Именно затова от търговското дружество е
предявен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, с който се иска
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
1047,99лв., представляваща сбор от следните суми: 757,90лв.- обезщетение по
чл.221, ал.2 от КТ за наложено дисциплинарно наказание „уволнение” със Заповед № 23/18.09.2015г. на работодателя
– директора на ДГС „Алабак”, и 290,09лв. – остатъчна стойност на неизносено
униформено облекло, ведно със законната лихва върху главницата от 11.01.2016г.
до окончателното плащане, за която сума е издадена ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
25/2016г. по описа на ВлРС. Претендира и разноски в заповедното и в настоящото
производство.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил
писмен отговор от ответника.
В съдебно заседание ответника, чрез пълномощника
си адв.М. навежда доводи за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес,
тъй като не бил налице
идентитет между заповедното и исковото производство. Оспорва иска, като
неоснователност и недоказаност по основание и размер. В тази връзка счита за недоказана
претенцията за обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ в размер на една брутна
работна заплата, както и за сумата от
290.09 лева – дължима като обезщетение за получено и неизносено униформено
облекло.
От събраните по делото доказателства,
които прецени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване разпоредбите на
чл.235 ГПК, Велинградският районен съд, V
гр.състав прие за установено следното:
Страните по делото не спорят, а и от
приложеното към настоящето дело ч.гр.дело № 26/2016г. на РС Велинград се установява, че в полза на ищеца да е
издадена Заповед № 6/12.01.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК срещу ответника за заплащане на следните суми: сумата от 1047.99 лева,
представляваща обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ и удръжки за неизносено
униформено облекло, след прекратяване на трудовото правоотношение между
страните на осн. чл190, ал.1,т.7 от КТ,
ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 11.01.2016г. и
разноски по делото.
Съобщението и издадената заповед е връчено на ответника на 31.01.2016г. На
03.02.2016г. и в срока по чл.414, ал.2 от ответника е подадено възражение срещу
заповедта, а настоящата искова молба е подадена в срока по чл.415, ал.1 от ГПК,
които обстоятелства обосновават и допустимостта на предявените искове.
В тази
връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост
на иска поради липса на идентитет между заповедното и исковото
производство. Съдът намира, че заявлението, въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК - № 6/12.01.2016г. съдържа изложение на
обстоятелствата, от които произтичат вземанията в настоящето производство, като
е посочено то да произтича от Заповед №23/18.09.2015г. за прекратяване на
трудово правоотношение на осн. чл.190, ал.1, т.7 КТ, поради което се дължи
обезщетение по чл.221, ал.2 КТ, като и не е изтекъл срока за износване на
зачислено униформено облекло. От така
изложените обстоятелства от които произтича вземането в достатъчна степен става
ясно, че се претендира сума, в която се включва обезщетение по чл.221, ал.2 КТ
и остатъчна стойност на неизносено униформено облекло. Точно такава по вид и
размер е претенцията на ищеца, предмет на настоящия установителен иск. При
което и съдът намира да е налице идентичност между предмета на заповедното
производство за което е
поискана и издадена заповедта по чл.410 от ГПК и на настоящия иск, според изложеното
в обстоятелствената част на исковата молба, предявена на основание чл.422 от ГПК, както и на основанията на
което се основава вземането.
Предвид
неоснователост на възражението за допустимост на иска, следва и спорът да се разгледа
по същество.
Няма спор по делото, а и от приетите
писмени доказателства и приобщени такива- гр.дело № 835/2015г., между които ЛТД
на ответника, се установява, че ответникът Н.Г.Т. е работил в ответното
предприятие ТП”ДГС” Алабак” по трудов
договор на длъжност „горски надзирател” , сключен за неопределено време на осн.
чл.67, ал.1,т.1 от КТ, до момента на
прекратяване на трудовото правоотношение въз основа на заповед на директора- №
23/18.09.2015г., с която заповед му е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на осн. чл.190, ал.1, т.7, вр. с
чл.188, ал.1,т.3 и чл.187, ал.1,т.3
предл.1 от КТ. Тази уволнителна заповед е оспорена от
ответника, като е предявил искове по чл.344, ал.1, т.1 и 2 КТ -за признаване на дисциплинарното уволнение за
незаконно и възстановяване на работника на заеманата от него преди уволнението
длъжност. По тецзи искове е образувано гр.дело
№ 835/2015г. по описа на ВлРС, като съдът се е произнесъл с Решение
12/19.01.2016г., с което е отхвърлил исковете по чл.344, ал.1, т.1 и 2 КТ, като
неоснователни. Решението на съда, като е потвърдено с решение на Окръжен съд
Пазарджик, е влязло в сила 24.11.2016г.
При което безспорно е налице влязла в
сила Заповедта на ищеца за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на
ответника Т..
При дисциплинарно уволнение, съобразно
разпоредбата на чл.221, ал.2 от КТ, в правната сфера на работника възниква
задължение да заплати на работодателя обезщетение поради прекратяване на
трудовоправната връзка без предизвестие в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, при безсрочно трудово
правоотношение. Тъй като Т. е работил в
предприятието по безсрочен трудов договор в полза на работодателя –ищец по
настоящото дело, на основание чл.221,ал.1 от КТ се дължи обезщетение за един
месец – като е уговорен срок на предизвестие от 30 дни на база последното
получено брутното трудово възнаграждение.
Действително
няма изричен документ, удостоверяващ размера на
дължимото брутно трудово възнаграждение, но същият, видно от приложените
доказателства във фирменото му досие, лесно може да бъде извлечен. От Заповед № 43
на директора, намираща се в ЛТД на ответника, се установява, че размерът на полученото
възнаграждение през м.02.2015г. е 750,75лв., а средно дневното възнаграждение
получавано от ответника към февруари месец 2015г. възлиза на 37.54 лева. Същите
данни за получено трудово възнаграждение от 750,75лв. през м.10.2014г. се
съдържат в Заповед № 226/05.11.2014г. за разрешаване ползване на отпуск. В ЛТД
на ищеца се съдържа и последното сключено на 04.04.2014г. ДС към ТД, в сила от
01.04.2014г. в което е уговорен размер на ОТВ на ответника Т. от 715лв. и ДТВ
/клас/ от 4% върху основното или 28,60лв. При което към 01.04.2014г. БТВ на
ответника е в размер на 743,60лв. В това ДС е посочено ответникът да има трудов
стаж 2г,11м. и 16дни по друга професия и 5г.и 16дни по специалността- тоест
общо 8г. и 2 дни. След като е договорено ДТВ /клас/ от 4,0% върху основното при
законово регламентирани 0,6% за година, то ДТВ е определено на база трудов стаж
от 6,67год. или 6г. и 7 месеца. От 01.04.2014г. до прекратяване на трудовия
договор на ответника на 18.09.2015г. е изминал период от 1 година 5 месеца и
17дни. Тоест при трудов стаж от 8 год, ДТВ клас на ищеца е 4,8% върху основното
или 34,32лв., а БТВ е следвало да е 749,32лв. =/715лв.+34,32лв./ .
Същевременно, както бе посочено по-горе още през м.02.2015г. е изчислявано
възнаграждение за отпуск на база БТВ от 750,75лв. Като при ОТВ от 715лв.
допълнителното ТВ е 35,75лв. или вече 5,0% върху основното. От тогава и до прекратяване
на трудовия договор на ответника на 18.09.2015г. е изминал период от 7 месеца.
При което и напълно възможно е му е начислено ДТВ/клас/ от още 0,6%. При което най малко размера на ДТВ да е
определен на база 5,6% върху основното или в размер на 40,94лв., а съответно
най-малкото по размер БТВ да е станало поне 755,04лв.
Следва
да де отбележи в случая, че по делото е представен от ищеца писмен документ
Доклад на гл.счетоводител С. в ДГС „Алабак“, неоспорен от ответника, видно от
който изрично е посочено, че размера на обезщетението по чл.221, ал.2 КТ от
едно БТВ е 757,90лв.
Ето
защо и при липса на други данни, до колкото е налице основание за присъждане на
от обезщетение по чл.221,ал.2 от КТ за един месец, то и съдът основа решението
си на данните от неоспорения от ответника документ - Доклад на гл.счетоводител С.,
според който размера на БТВ на ответника е сумата от 757.90 лева. Ето защо искът за установяване
на задължение на ответника е основателна
и доказана по размер и следва да бъде уважена от съда, като бъде признато за
установено, че ищецът има вземане в
размер на тази сума- 757.90 лева, дължима като обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ.
От представените
по делото доказателства – картон за
получаване на работно облекло се установява, че Т. е получил срещу подпис мембранна
шуба/канадка/, зимни представителни обувки, летни представителни обувки,
всесезонни зимни обувки, зимна шапка,
мембранна зимна шуба, поларен зимен панталон, мембранен зимен панталон, лятна
шапка, мембранно яке лятно, обувки летни теренни, панталон летен теренен-
неизносени към момента на уволнението и други- описани, за които е обозначено,
че са износени.
Представена е
и Заповед № 505/28.09.2015г. на директора на ДГС „Алабак“, в която в 12 точки
са описани конкретното вид облекло, предоставено на ответника Т., както и
сумата за остатъчната стойност на всяко, чийто общ сбор е 290,09лв.
От
назначената и приета от съда ССЕ се установява, че общата стойност на
недоизносеното работно и униформено облекло, получено от ответника, към датата
на неговото освобождаване възлиза на 290,09 лева, като вещото лице е почерпил
данни от личния картон на ответника, в който е отразен видът и броя на
полученото облекло, датата на неговото получаване, срокът за износване,
получаването на които артикули е удостоверено с подпис на ответника. При
съобразяване на експертното заключение с останалите доказателства по делото,
съдът отчита, че съгласно Наредбата № 3/15.02.2012г./ в редакцията й от
04.01.2013г./ са обособени няколко категории служители, имащи право на
униформено представително и теренно облекло
и за отделните категории е уреден различен срок/ конкретно за износване на
униформеното теренно облекло/, като чл.2 ,ал.2 урежда, че право на униформено
теренно облекло имат категориите служители- горски инспектори по трудово
правоотношение, горски инспектори по служебно правоотношение, служители от
специализирана администрация по смисъла на Закона за администрацията, заемащи
длъжности за които се изисква лесовъдско образование, служители, на които със
заповед на изпълнителния директор на ИАГ са възложени функции по чл.197 от ЗГ,
служители в териториалните поделения на държавни предприятия, назначени за
предотвратяване и установяване на нарушения в горските територии по реда на
чл.188 от ЗГ и служители в държавните предприятия по чл.163 ЗГ и териториалните им поделения, определени
от управителния съвет на съответното предприятие. В ал.4 на същия член урежда,
че работодателят, съответно органът по назначаване, със заповед определя
поименния списък на лицата по ал.2. В приложение № 3 към наредбата е посочен
срок за износване на униформеното теренно облекло, който срок е различен за
лицата по чл.2, ал.2, т.2, 3 и 4 и за лицата по чл.2, ал.2, т.1 от наредбата.
До колкото от приложените доказателства се установява, че на ответника е
предоставено теренно облекло и същият е от служителите, посочени в т.5 на чл.2,
ал.2 от Наредбата, които имат право на униформено теренно облекло и не е от лицата по чл.2, ал.2, т.1 от
наредбата, то за него приложение намират сроковете за износване, предвидени за
останалите. По делото липсва поименен списък на лицата по ал.2, за които
работодателят изготвя списък, но от приложения картон за получаване на облекло
е видно, че такова е предоставено на ответника
като служител, имащ право на униформено представително и униформено теренно облекло, със срок за
износване, предвиден за служители по чл.2, ал.2, т.2,3,4 – съгласно приложение
№ 3 към наредбата.
Предвид
горния анализ на приложимите разпоредби на Наредбата № 3/15.02.2012г./ в
редакцията й от 04.01.2013г./, относима към конкретния случай, съдът намира за неоснователни
са твърденията на ответника, изложени в писмените бележки, че за ответника е
предвиден друг срок за износване- една година и в този смисъл същият е изтекъл.
В тази връзка следва да се посочи само, че възражението на ответника е
направено на база редакцията на същата наредбата от 18.09.2015г., която е неотносима, тъй като
урежда отношения свързани със срокове за износване на униформено облекло, за
времето след 18.09.2015г., което се явява един последват момент, тъй като който ответникът вече към
тази дата е с прекратени трудови правоотношения с ищеца.
По
съображения, изложени по –горе, съдът приема, че предоставеното на ответника облекло е със
срок на износване, посочен в приложение 3 към наредбата за лица по чл.2, ал.2,
т.2,3 и 4 от нея и не е едногодишен, като на лицата по чл.2, ал.2, т.1 от
наредбата, поради което и съгласно чл.17, ал.2 от наредбата/ в редакцията й към
04.01.2013г./ ответникът, чието правоотношение е прекратено въз основа на
влязлата в сила заповед за уволнение, следва да заплати стойността на
униформеното облекло за срока на доизносване. От заключението на назначената за
изследването на този въпрос експертиза се установява, че стойността на това
задължение възлиза на 290.09 лева, поради което и тази претенция следва да бъде
уважена, като доказана по основание и размер.
Предвид
така установеното от правна и фактическа страна предявеният иск е основателен
и доказан по размер и следва да бъде уважен изцяло, като бъде признато
за установено, че ищецът има вземане спрямо ответника в следните размери: сумата от
1047.99 лева, от която 757.90
лева- обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ и 290.09 лева,
представляваща остатъчна стойност от неизносено униформено облекло.
Според
разпоредбата на чл.422,ал.1 от ГПК искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, в настоящия случай на 11.01.2016г., поради което и от тази дата
ответника дължи законна лихва върху горните сумите до окончателното им
изплащане.
При
този изход на делото ответникът дължи на ищеца направените разноски по
заповедното производство в размер на 25 лева, колкото са присъдени с издадената
ЗИ, която и сума ще се осъди да заплати. Неоснователно е претенцията на ищеца
за присъждане на 150лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, тъй като такива не са му присъждани, а и не обжалвана ЗИ в частта
за разноски.
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и разноски по настоящето
делото, като са претендирани такива от общо 570.00 лева в това число 450 лева –
юрисконсултско възнаграждение, и са
представени доказателства за направени разноски от 75лв. за ДТ и 70.0 лв. за
ССЕ.
Съдът
намира основателно възражението на ответника /изложено в писмени
бележки/ за намаляване поради прекомерност на разноските, които ищецът иска да бъдат присъдени в
настоящото производство в размер на 450 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Независимо възражението по чл.78, ал.5 ГПК да е несвоевременно направено, до
колкото липсва такова изявление до приключване на последното открито съдебно
заседание в настоящето производство, то в случая ищецът сам е посочил, че
претнидира юрисконсултско възнаграждение в минималните размер по НМРАВ,
съобразно чл.7, ал.2, т.2. Тази разпоредба на НМРАВ в редакцията й от
25.10.2016 г.предвижда възнаграждение при интерес от 1000 до 5000 лв. - 300 лв.
+ 7 % за горницата над 1000 лв. В случая цената на иска е 1047,99лв., тоест
минималния размер на възнаграждението е 303,36лв. Претендираното юрисконсултско
възнаграждение от 450лв. надхвърля с ½ размера на минималното
възнаграждение. Ето защо и подлежи на
намаляване до размера от 303,36лв.
По
горните съображения и основание чл.78, ал.1 и чл.78, ал.8 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски в размер на общо 448,36лв. от които 75 за ДТ, 303,36лв. – юриск.
възнаграждение и 70.00 лева за ССЕ
По изложените съображения Велинградският
районен съд, V гр. състав
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ДЪРЖАВНО ГОРСКО СТОПАНСТВО
„АЛАБАК”, ЕИК 2016195800160, като ТП на Държавно южноцентрално предприятие
Смолян, седалище и адрес на управление гр.Велинград, бул.”Съединение” № 125, че
Н.Г.Т., ЕГН ********** ***, му дължи СУМАТА от
обощ 1047.99 лева (хиляда
четиридесет и седем лева и 99ст.), представляваща сбор от 757.90 лева- обезщетение
по чл.221, ал.2 от КТ, дължимо след прекратяване на трудовия договор
чрез налагане на дисциплинарно наказание уволнение и 290.09 лева - остатъчна
стойност от неизносено предоставено униформено облекло, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 11.01.2016г. до окончателното им изплащане, за заплащането на които
суми е издадена Заповед № 6812.01.2016г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№25/216г. по описа на ВлРС.
ОСЪЖДА на Н.Г.Т., ЕГН ********** *** да заплати на Държавно горско стопанство „Алабак” ЕИК
2016195800160, седалище и адрес на управление гр.Велинград, бул.”Съединение” №
125, Сумата от 25,0лева /двадесет и пет
лева/, представляваща разноски направени в заповедното производство, както
и СУМАТА от 448,36
лева /четиристотин четиридесет и осем
лева и 36ст./, представляваща разноски по настоящото делото.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................
( Валентина Иванова)