№ 893
гр. Бургас, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Росица Ж. Темелкова Въззивно гражданско
дело № 20242100500883 по описа за 2024 година
С решение №62/23.02.2024г. по гр.д.№ 1067/2023г. на Районен съд
Несебър, е осъдено „Родонис“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в с.Равда, ул. Рибарска № 25, да заплати на И. М. К., с ЕГН
**********, с адрес в гр.***, ул. *** № *, ет.* ап.**, на основание чл. 213, ал.
2 КТ сумата от 206,45 лв., представляваща обезщетение за недопускане до
работа по трудов договор № 00000186 от 11.05.2023г. за периода 13.08.2023г. –
20.08.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на
исковата молба – 18.10.2023г., до окончателното изплащане, като исковата
претенция по чл. 213, ал. 2 от КТ е отхвърлена до пълния предявен размер от
800 лв. и за периода 21.08.2023г. –05.09.2023г.
С решението е отхвърлен предявения от И. М. К. срещу „Родонис“
ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за
присъждане на сумата от 20,17 лв. - парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск при прекратяването на трудов договор № 00000186 от
11.05.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на
исковата молба – 18.10.2023г.
На основание чл. 242, ал. 1 ГПК е допуснато предварително изпълнение
1
на решението в частта относно присъждане на сумата от 206,45 лв.,
представляваща обезщетение за недопускане до работа.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „ Родонис“ ЕООД, е осъдено да
заплати на И. М. К. сумата от 325,96 лв., представляваща направени по делото
разноски съразмерно на уважената част от иска по чл. 213, ал. 2 КТ, респ.
върху иска по чл. 224, ал. 1 КТ – за който ответникът е станал повод за
завеждане на делото, но е заплатил в хода на процеса.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК И. М. К. е осъден да заплати
„Родонис“ ЕООД, сумата от 296,77 лв., представляваща сторени по делото
разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска по чл. 213, ал. 2 КТ.
Ответното дружество „Родонис“ ЕООД, е осъдено да заплати по сметка
на Районен съд Несебър сумата от 50 лв., представляваща държавна такса
върху уважения иск по чл. 213, ал. 2 от КТ.
Против постановеното решение е постъпила въззивна жалба от И. М. К.,
чрез адв. Юлия Данова, съдебен адрес: гр. Варна, ул.“Добротица“№ 3, ет.2.С
жалбата се атакува решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от И.
К. иск по чл. 213, ал. 2 от КТ над присъдения размер до пълния предявен
такъв от 800 лв. и за периода 21.08.2023г. - 05.09.2023г., както и в частта, с
която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 296,77
лв. разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска по чл. 213, ал. 2 КТ.
Въззивникът счита решението в обжалваната част за неправилно,
постановено в противоречие с доказателствата по делото. Изразява се
несъгласие с извода на съда, че искът по чл.213,ал.2 КТ е основателен само за
периода от 13.08.2023г. до 20.08.2023г., тъй като считано от 21.08.2023г.
ищецът е сключил втори трудов договор, за който К. не е доказал да е такъв
по чл.111 КТ. Сочи, че обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ се дължи за
времето на незаконното недопускане на работа, т.е. правопораждащият
юридически факт е недопускане на работа, а не обстоятелството дали е
наличен втори трудов договор. Разпоредбата на чл.213, ал.2 КТ също така не
предвижда приспадане на разликата между обезщетението в така предвидения
размер и получен доход от друга осъществена от работника/служителя през
периода на недопускането дейност, цитира съдебна практика в този смисъл.
Изложено е становище, че с оглед специфичния характер на трудовия
договор, отговорността на работодателя е с фиксиран размер, а именно
2
брутното трудово възнаграждение за периода на недопускането, но не по-
малко от размера на установената в страната минимална работна заплата /в
този смисъл ТР № 2/2013г. на ОСГК на ВКС/, като е релевантен единствено
фактът на недопускане до работа.
Счита, че ищецът не е длъжен да доказва, че договорът от 21.08.2023г. е
сключен при условията на чл. 111 КТ, тъй като това не е част от фактическият
състав на чл.213, ал.2 от КТ. За да бъде уважена претенция с това основание е
необходимо ищецът да докаже съществуващо между страните трудово
правоотношение и незаконно недопускане на работника или служителя до
работа от страна на работодателя. Не е спорно по делото, че страните са били
в трудово правоотношение в периода от 11.05.2023г. до 05.09.2023г. Сочи, че
от свидетелските показания по делото се установява недопускането до работа
на ищеца на 13.08.2023г., на 14.08.2023г., както и на 16.08.2023г. От
декларацията на вторият работодател, представена по делото е видно, че
същият е имал готовност да съобрази графика на ищеца с този при основния
по това време работодател.
Въззивникът заявява, че според практиката на ВКС, за да се ангажира
отговорността на работодателя за незаконно недопускане на работа, е
достатъчно работникът/служителят да е посетил предприятието един
единствен път с готовност да престира своя труд, и няма изискване в този ден
да е трябвало да бъде на работа по график.
По отношение на втория трудов договор се твърди, че според
действащото законодателство няма пречка служителят да сключва втори
трудов договор, стига да не е уговорена забрана за това в индивидуалния
трудов договор по основното му трудово правоотношение. В процесния
трудов договор между страните по делото липсват подобни уговорки.
Изразява се несъгласие с извода на съда, че тъй като считано от
21.08.2023г. ищецът е започнал работа при друг работодател, то от тази дата
до 05.09.2023г. не му се дължи обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ поради липса
на вреди, които да се обезщетяват. Според нормата на чл. 228 ал. 1 КТ, базата
за определяне размера на обезщетенията е брутното трудово възнаграждение
за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за
съответното обезщетение, или последното получено от работника или
служителя месечно брутно трудово възнаграждение, като в процесния случай,
3
брутното трудово възнаграждение е в размер на 800 лева. Същевременно
правилата на КТ обвързват обезщетенията по трудовото правоотношение с
минималната работна заплата, като в настоящия казус за периода 01.01.2023 -
31.12.2023г. минималната работна заплата за страната е определена на 780
лева.
В обобщение посочва, че недопускането на работника на работа е
неизпълнение на основното задължение на работодателя по сключен помежду
им трудов договор - да осигури работата, определена при възникване на
трудовото правоотношение, заради което на работника се дължи обезщетение
в размер на брутното трудово възнаграждение за периода на недопускането,
но не по-малко от размера на установената в страната минимална работна
заплата, без значение периода на недопускане. Заявява, че ако се приеме, че
обезщетението може да бъде под минималната работна заплата за страната за
периода на недопускане, ще се получи несъответствие между неговия размер
и базата, на която работодателят внася осигуровките.
Иска от съда решението в обжалваната част да бъде отменено и да бъде
постановено ново, с което да бъде уважена в пълен размер исковата претенция
по чл.213, ал.2 КТ. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на жалбата от ответната
страна – „Родонис“ ЕООД, чрез адв. Румяна Цветкова, съдебен адрес: гр.
Бургас, ул. „ Шейново ” 50, ет.3, с който жалбата е оспорена като
неоснователна. Счита, че съдът е изпълнил всички процесуални изисквания,
визирани в чл. 9 и чл. 10 от ГПК, като е осигурил на страните равна
възможност да упражнят предоставените им права. Счита, че
първоинстанционният съд правилно е определил периода на съществуване на
трудовото правоотношение – от 11.05.2023г. до 05.09.2023 г., съгласно срочен
трудов договор между страните, както и че законовото основание за
прекратяване на това правоотношение, е изтичането на срока, съобразно
издадената заповед № 180 от 05.09.2023 г., на основание чл. 325 ал.1 т.3 от КТ.
Намира за неотносима към процесния казус цитираната във въззивната жалба
съдебна практика. Счита за несъстоятелно основанието, наведено за първи път
с въззивната жалба за претендиране на обезщетение и отговорност на
работодателя за неизпълнение по чл. 213 ал.1 и 2 от КТ. Намира за правилен
извода на съда, че щом ищецът е сключил нов основен трудов договор с друг
4
работодател, то не е налице основание за претендиране на обезщетение в
размер на едно брутно трудово възнаграждение от 800 лв. От събраните
доказателства безспорно се установява, че ищецът е изпълнявал трудови
функции по основен трудов договор при друг работодател, поради което не е
налице основание за заплащане на обезщетение по чл. 213 ал.2 от КТ за
времето, през което ищецът е бил в друго основно трудово правоотношение с
друг работодател, още повече, че той не е ангажирал доказателства за размера
на трудовото правоотношение при новия работодател.
Иска от съда жалбата да бъде оставена без уважение, а решението в
обжалваната част потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Предявеният иск е с правно основание чл.213, ал.2 КТ – за присъждане
на обезщетение на работник, когото работодателят незаконно не е допуснал
до работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото
правоотношение. Ал.1 на чл.213 КТ касае случай на незаконно недопускане на
работник да постъпи на работа, какъвто настоящия случай не е, видно от
твърденията в обстоятелствената част на исковата молба.
В исковата молба въззивникът- ищец твърди, че между него и ответното
дружеството е бил сключен срочен трудов договор на 11.05.2023г, със срок
до 05.09.2023г, на 8-часов работен ден, със основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 800лв. Твърди се, че след скандал между него и
друг работник на 12.08.2023г, му е заявено от управителя на дружеството, че
вече е освободен от работа, но без да е издадена заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение и след 12.08.2023г не е явявал на работа със
знанието и по повеля на работодателя. Счита, че е налице незаконно
недопускане до работа по време на съществуващото трудово правоотношение
от 13.08.2023г до момента на издаване на заповед за прекратяването му
поради изтичане на срока на договора: 05.09.2023г. Претендира обезщетение
за този период в размер на 800лв.
В отговора на исковата молба искът с правно основание чл.213,ал.2 КТ
е оспорен като неоснователен. Не се оспорва наличието на срочен трудов
договор, както и на конфликт между ищеца и друг работник на 12.08.2023г.
Оспорва се твърдението, че след тази дата е налице незаконно недопускане
до работа до края на срока на трудовия договор, като се твърди, че след
13.08.2023г ищецът нито веднъж не се е явявал на работа, нито е изявявал
5
желание и готовност да изпълнява трудовите си задължения като
сервитьор.Твърди се също, че от 23.08.2023г е в трудово правоотношение с
друг работодател и за този период не му се дължи обезщетение, поради липса
на настъпили вреди.
В обжалваното решение съдът е приел, че през периода от 13.08.2023г
до 20.08.2023г ищецът незаконно не е допускан до работа от дружеството –
работодател и поради това искът по чл.213, ал.2 КТ е основателен за сумата
206,45лв. Прието е също, че на 21.08.2023г е сключен друг трудов договор
между ищеца и „Феста Хотели“ АД , по който ищецът е работил на
длъжността „барман“.Съдът е приел, че когато работникът е работил при
друг работодател и е получавал трудово възнаграждение, за този период не
е претърпял вреди от недопускането до работа.Такова обезщетение се дължи,
само, ако е сключен договор по чл.111 КТ, но ищецът не е ангажирал
доказателства, че договорът, сключен на 21.08.2023г е именно втори трудов
договор – външно съвместителство. Поради това искът по чл.213, ал.2 КТ е
отхвърлен за периода от 21.08.2023г до 05.09.2023г и за разликата от 206,45лв
до предявения размер от 800лв.
Жалба против решението на първоинстанционния съд е подадена само
от ищеца в частта, в която е отхвърлен искът по чл.213, ал.2 КТ. Ответното
дружество не е подало въззивна жалба и решението, в частта, в която искът е
уважен частично е влязло в сила.
Спорен е въпросът, повдигнат във въззивната жалба, дали при
наличие на друго трудово правоотношение на ищеца с друг работодател се
дължи обезщетение за недопускане до работа и кой носи тежестта да
установи дали новото трудово правоотношение е основно или такова по
чл.111 КТ.Изрично в жалбата е оспорен изводът на районния съд, че ищецът
носи тежестта да установи, че вторият трудов договор, сключен в рамките на
действието на договора между страните е такъв по чл.111 КТ.
Защитното възражение, че е налице втори трудов договор, сключен
между ищеца и друг работодател и поради това не се дължи обезщетение за
незаконно недопускане до работа, е направено своевременно в отговора на
исковата молба. В доклада на съда доказателствената тежест е разпределена
както следва: ищецът да установи, че през исковия период се е явил на
работното си място и не е допуснат неправомерно на работа.Ответникът
6
следва да докаже фактите, на които основава възраженията си, т.е. ответникът
следва да установи, че работникът е сключил нов основен трудов договор
през периода, за който претендира заплащане на обезщетение по чл.213, ал.2
КТ. В изпълнение на указаната доказателствена тежест ответникът е поискал
да се извърши справка в НАП относно сключените от ищеца трудови
договори за периода от м.май 2023г до 1.10.2023г. Съдът е постановил да се
извърши служебна справка от регистрите на НАП чрез информационната
система на съда. От представената такава справка е видно, че действително
на 21.08.2023г ищецът е сключил с друг работодател – „Феста хотели“АД
срочен трудов договор със срок до 22.09.2023г. От нея обаче не може да се
направи извод дали се касае за трудов договор по чл.111 КТ, който факт би
могъл да се установи само от съдържанието на самия договор. При това
неправилно и в нарушение на процесуалните правила /чл.154,ал.1 ГПК/ съдът
е отхвърлил иска за периода 21.08.2023-05.09.2023г, тъй като ищецът не е
доказал, че вторият трудов договор е такъв на външно
съвместителство.Установяването на този факт е в тежест на работодателя,
както впрочем е указано от съда в предварителния му доклад, които
впоследствие е приет като окончателен. Ответникът трябва при условията на
пълно и главно доказване да установи фактите, на които основава защитните
си възражения, и които биха довели до отхвърляне на претенцията.Освен това
на ищеца не е възлагана доказателствена тежест да установи горепосочения
факт и не би могло да му се възлагат и неблагоприятните последици от
неговото неустановяване.
В цитираната и от районния съд практика на ВКС – Решение № 73 от
17.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2017 г., IV г. о., ГК е прието, че при
сключен трудов договор по чл.111 КТ не се намалява отговорността на
работодателя, изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението
в така предвидения размер и получен доход от друга осъществена от
работника/служителя през периода на недопускането дейност. Не се дължи
такова обезщетение само, ако е сключен друг основен трудов договор, което
изключва възможността да се полага труд по правоотношението с
работодателя- ответник. В този случай , когато работникът започне работа по
ново трудово правоотношение ще е налице също вреда от същото
противоправно поведение, но само ако полученото брутно трудово
възнаграждение по нововъзникналото правоотношение е по-ниско от това,
7
което получава по трудовото правоотношение с ответника-работодател.
Дали сключеният втори трудов договор е основен или такъв по чл.111 КТ и
дали възнаграждението по новото правоотношение е по-ниско от това, което е
получавал при ответника - работодател, следва да се установи от последния
и тъй като такива доказателства не са ангажирани, то искът за присъждане на
обезщетение за недопускане до работа е основателен за целия исков период.
Дължимото обезщетение за периода от 21.08.2023г до 05.09.2023г е в размер
на 382,58лв, до който размер следва да се уважи.
Атакуваното решение следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен
иска по чл.213,ал.2 КТ за периода от 21.08.2023г до 05.09.2023г и за сумата от
още 382,58лв, а за разликата до 800лв да се потвърди.
По разноските:
На въззивникът се дължат направените разноски, съобразно уважената
част от жалба. Решението се обжалва за разликата от 206,45 лв до
претендираната сума от 800 лв, т.е. обжалваемият интерес е 593,55лв.
Въззивната жалбата е уважена за сумата от 382,58лв. Направено е
възражение на осн.чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатения от ищеца
адв.хонорар от страна на ответното дружество.Уговореният и заплатен
хонорар е в размер на 1000лв.Съдът намира възражението за основателно –
делото пред въззивната инстанция не се отличава с фактическа и правна
сложност, не са ангажирани от страна на въззивника нови доказателства,
проведено е едно съдебно заседание. В тази връзка, настоящият състав
съобрази, че въведеното с чл.78, ал.5 ГПК правило за присъждане на
възнаграждение в размер не по-нисък от минимално определения в НМРАВ не
може да бъде приложено, предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по
дело С-438/22, че определените в наредбата минимални размери не са
обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. Поради това съдът намира, че с оглед на всички тези
обстоятелства възнаграждението е прекомерно и следва да бъде намалено до
500лв.Съобразно уважената част от жалбата се дължи сумата 322,28лв. На
въззиваемото дружество също се дължат разноски, съобразно отхвърлената
част от жалбата в размер на 177,72лв.Към делото са представени
8
доказателства за реално сторени разноски от въззиваемото дружество в
размер на 500лв – договор за правна защита и съдействие и фактура.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 62/23.02.2024г. по гр.д.№ 1067/2023г. на Районен
съд Несебър, в частта, в която е отхвърлен искът на И. М. К., с ЕГН
**********, с адрес в гр.***, ул. "***" против „Родонис“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в с.Равда, ул. Рибарска № 25
за заплащане на обезщетение по чл.213,ал.2 КТ в размер над 206,45лв до
589,03 лв и за периода от 21.08.2023г до 05.09.2023г и вместо него
постановява:
ОСЪЖДА „Родонис“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в с.Равда, ул. Рибарска № 25 да заплати на И. М. К., с ЕГН
**********, с адрес в гр.***, ул. "***" сумата от още 382,58лв.
представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа по
чл.213,ал.2 КТ за периода от 21.08.2023г до 05.09.2023г, ведно със законната
лихва, начиная от 18.10.2023г до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Родонис“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в с.Равда, ул. Рибарска № 25 да заплати на И. М. К., с ЕГН
**********, с адрес в гр.***, ул. "***" сумата 322,28лв, разноски пред
въззивната инстанция, съобразно уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА И. М. К., с ЕГН **********, с адрес в гр.***, ул. "***" да
заплати на „Родонис“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в с.Равда, ул. Рибарска № 25 сумата 177,72лв, разноски пред
въззивната инстанция, съобразно отхвърлената част от жалбата.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9