РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 19.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. И. СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета Петрова, като
разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 14025 по описа за 2019
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 182595 от 01.08.2019 г., постановено по гр.д. № 65341 по описа за 2017 г. на СРС, III ГО, 81-ви състав, е признато за установено по предявените на основание чл. 422 от ГПК искове, че ответницата Е.К.К. дължи на ищеца „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата в размер на 2648,66 лева, представляваща редовно падежирана главница за вноски с падеж от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2014 г. до окончателното погасяване на задължението, сумата в размер на 1111,25 лева, представляваща изискуема редовна (възнаградителна) лихва от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г., сумата в размер на 505,52 лева, представляваща изискуема наказателна лихва за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г., като са отхвърлени исковете в останалата част до пълните предявени размери. С постановеното решение по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове ответницата е осъдена да заплати на ищцовото дружество и сумата в размер на 6088,48 лева, представляваща остатък от главницата по договор за банков кредит от 19.05.2006 г. за периода от 03.01.2014 г. до 02.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (15.09.2017 г.), сумата в размер на 100,00 лева, представляваща редовна просрочена лихва за периода от 15.09.2014 г. до 02.12.2016 г., сумата в размер на 221,48 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 15.09.2017 г. С оглед изхода на делото ответницата е осъдена да заплати на ищоцовото дружество сумата от 937,16 лева и сумата в размер на 312,33 лева, представляващи разноски по делото, както и по сметка на СРС - сумата в размер на 213,06 лева, представляваща дължима държавна такса.
Срещу решението в установителната и осъдителната част е подадена въззивна жалба от ответницата. Във нея се излагат доводи за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърди се, че уважавайки частично главния иск, съдът се е произнесъл със свръхпетитум. Посочва се, че по делото не са събрани доказателства, че предсрочната изискуемост е била съобщена на ответницата. Поддържа се, че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск е недопустим с оглед ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Излагат се съображения, че със сключването на договора от 26.06.2007 г. задължението на ответницата по договора за банков кредит от 19.05.2006 г. е погасено, а за ищеца не съществува възможност за плащане по него. Поддържа се, че процесният договор за банков кредит е бланков/типов и клаузите в него не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до неравнопоставеност между страните по него. Сочи се, че поради липсата на посочена в договора за банков кредит и анексите към него методика за изчисляване на стойността на банковия ресурс, тези клаузи са неравноправни. Твърди се, че уговорките досежно наказателната лихва, предвидени в договора и анексите, са нищожни, тъй като наказателната лихва като обезщетение има характера на неустойка, уговорена в противоречие с добрите нрави. Поддържа се, че в договора и анексите към него са закрепни неравноправни уговорки по смисъла на ЗЗП. Претендира се, че вземанията за лихви с настъпил падеж до 06.04.2011 г. и вземанията за главница с настъпил падеж до 06.04.2009 г. по главните установителни искове, вземанията за лихви с настъпил падеж до 14.09.2014 г. и вземанията за главница с настъпил падеж дo 14.09.2012 г. по евентуалните осъдителни искове са погасени по давност. Моли се за отмяна на решението на СРС и отхвърляне на исковите претенции. Търсят се разноски.
В законоустановения срок ищецът е депозирал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Поддържа се, че оспорените от въззивницата клаузи нямат характера на неравноправни по смисъла на ЗЗП. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение. Търсят се разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Със заявление от 04.04.2014 г. ищецът е поискал издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу Е.К.К., Е.Т.К.и П.Д.Н.при условията на солидарна отговорност за сумите в размер на 8737,14 лева – изискуема главница, редовна изискуема лихва в размер на 1151,84 лева, начислена за периода от 02.06.2012 г. до 26.01.2014 г. включително, изискуема наказателна лихва в размер на 727,34 лева, начислена за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г. включително, законната лихва за забава за периода от 04.04.2014 г. до изплащане на вземането. На 29.04.2014 г. е била издадена заповед по чл. 417 от ГПК за сумите в размер на 8737,14 лева – незаплатена парична сума по Договор за банков кредит от 19.05.2006 г., Анекс № 2 от 29,10.2009 г. и Анекс № 3 от 01.04.2011 г., заедно със законната лихва от 04.04.2014 г., договорна лихва в размер на 1151,84 лева, начислена за периода от 20.06.2012 г. до 26.01.2014 г. включително, наказателна лихва в размер на 727,34 лева, начислена за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г. включително и за разноски в заповедното производство. В законоустановения срок срещу заповедта било подадено възражение по чл. 414 от ГПК само от Е.К.К.. В едномесечния срок била подадена процесната искова молба.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД главни положителни установителни искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД при условията на обективно кумулативно съединяване за признаване за установено по отношение на ответницата Е.К.К., че дължи главница по Договор за банков кредит от 19.05.2006 г., и анексите към него (Анекс № 1 от 26.06.2007 г., Анекс № 2 от 29.10.2009 г., Анекс № 3 от 01.04.2011 г.) в размер на 8737,14 лева - главница, редовна лихва в размер на 1151,84 лева, начислена за периода от 02.06.2012 г. до 26.05.2014 г. включително, наказателна лихва в размер на 727,34 лева, начислена за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г. включително, законната лихва за забава за периода от 24.04.2014 г. до изплащане на вземането. При условията на евентуалност, в хипотезата на частично или изцяло отхвърляне на установителните искове, са предявени обективно съединени осъдителни искове за сумата от 8351,57 лева, представляваща главница за месечни вноски с настъпили падежи от 02.10.2012 г. до 02.12.2016 г., сумата в размер на 100,00 лева, представляваща редовна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 02.12.2016 г. включително, сумата в размер на 727,00 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 15.09.2017 г. включително, както и за законната лихва от депозиране на исковата молба (15.09.2017 г.) до изплащане на вземането.
Видно от представените по делото Договор за банков кредит от 19.05.2006 г. на въззивницата-ответник е бил отпуснал кредит в размер на 13000,00 лева. Уговорките между страните са били изменяни с три последователни анекса, като според последния сключен такъв от 2011 г. страни по него, освен банката и въззивницата-ответник, са били и лицата Е.Т.К.и П.Д.Н.. В последния анекс е бил уговорен крайният срок за погасяване на кредита да бъде удължен до 02.12.2016 г. Били са посочени размерите на задълженията по кредита към момента на сключване на анекса, а именно: 8903,03 лева - редовна главница, 209,79 лева - просрочена главница, 78,58 лева - просрочена лихва, 54,27 лева - текуща редовна лихва и 1,60 лева - лихва и наказателна надбавка върху просрочената главница. Били уговорени възнаградителна лихва в размер на СБР (който бил 7,5 % към момента на сключване на анекса) плюс 2,95 пункта надбавка и наказателна надбавка при забава на плащането в размер на плюс 10 пункта към лихвата годишно. В чл. 8 и 10 от анекса било предвидено в периода от 02.04.2011 г. до 02.03.2012 г. кредитополучателят да заплаща само възнаградителна лихва, като за целта заплати 12 месечни равни вноски в размер по 86,04 лева всяка, дължими на всяко 2-ро число на месеца, като със сумата по първата месечна вноска следвало да бъде погасено задължението в размер на 54,27 лева – текуща редовна лихва. Страните по анекса уговорили за периода от 02.04.2012 г. до 02.12.2016 г. да бъде погасена останалата част от задължението в размер на 9112,82 лева с приложима годишна лихва, като се заплащат 57 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер по 203,50 лева и платими на всяко 2-ро число от месеца. В чл. 15 от анекса било уговорено при неплащане изцяло или частично на което и да е парично задължение по анекса в продължение на 60 дни от падежа на това задължение, считано от 61-вия ден кредитът да стане автоматично и незабавно предсрочно изискуем, като банката-кредитор да има правото да пристъпи към събиране на всички задължения и без да уведоми за това кредитополучателя.
По делото са представени и Анекс № 1 от 26.06.2007 г., според който лихвата по кредита е размер на 7,45 % (представляваща СБР за лева) плюс 2,95 пункта, а годишният процент на разходите е в размер на 7,73 %. По делото е представен и Анекс № 2, в който е посочено, че същият се сключва между банката-ищец и Е.К.К., Е.Т.К.и П.Д.Н., но е подписан само от представител на банката-ищец и ответницата Е.К.К.. По делото са приложени погасителните планове към всеки един от анексите и договора от 2006 г., обективиращи уговорките за разсрочено погасяване на кредита.
От заключението по назначената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза става ясно, че към 27.01.2014 г. (датата на обявената предсрочна изискуемост на кредита) не са били заплатени общо 19 погасителни вноски, като срокът на просрочие е бил 575 дни. Според експертното заключение усвоената и непогасена главница от получената по договора за кредит сума е в размер на 8737,14 лева към 04.04.2017 (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК). След издаване на изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № 20178590400153 по описа на ЧСИ Стилияна Стефанова, като вследствие на направени плащания са постъпили сумите в общ размер от 4818,03 лева. От заключението по назначената във въззивното производство съдебно-икономическа експертиза се установява, че факторите, отразяващи се върху стойността на банковия ресурс (СБР), имат обективен характер и не са под контрола на банката. Уговорената в договора надбавка в размер на 2,95 % не е променяна, а промените в лихвения процент по кредита са обусловени от промени в СБР. В открито съдебно заседание вещото лице е посочило, че сумата от 13000,00 лева, отпусната по кредита на ответницата, е била усвоена наведнъж след сключване на договора от 2006 г. Съдът кредитира и двете заключения като компетентно изготвени от експерти в съответната сфера, след запознаване с данните по делото.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, намира следното от правна страна:
Въззивната жалба се явява допустима – същата е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявените като главни положителни установителни
искове имат за предмет установяване на съществуването и дължимостта на сумите,
за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. По този иск
ищецът, твърдящ съществуване на вземането си, следва с пълно доказване да
установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост
спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи тежестта да докаже съществуването на
фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно
твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват
вземането.
В случая предмет на предявения иск са вземания,
произтичащи от сключен между страните по производството договор за
банков кредит, изменян с три последователни анекса. Въззивният съд отбелязва,
че неоснователно се явява възражението на въззивницата, че със сключването на
анекса от 26.06.2007 г. задължението ѝ по договора за банков кредит от
19.05.2006 г. е погасено, а за ищеца не съществува възможност за плащане по
него. Видно от съдържанието на анекса, с него са били предоговарени условията
по погасяване на вече отпуснатия с договора от 2006 г. кредит в размер от
13000,00 лева.
Що се отнася до допустимостта на решението в
обжалваната част, въззивният съд намира, че предявеният осъдителен иск за
главницата в размер на 8351,57 лева при условията на евентуалност, че съдът изцяло
или частично не уважи главните установителни искове, е недопустим с оглед
задължителното тълкуване, дадено в мотивите на т. 11б от ТР № 4/2013 г. от
18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В посоченото тълкувателно
решение е прието, че въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за
изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията
на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.
210, ал. 1 от ГПК също може да се предяви осъдителен иск в това
производство. В случая основанието на предявените установителен и осъдителен
иск за главницата е едно и също – неизпълнение по договора за банков кредит и
анексите към него, като пълният размер на вземането по предявения под
евентуалност осъдителен иск е част от размера на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение. Поради изложеното, въззивният съд приема, че
предявеният евентуален осъдителенн иск е недопустим и решението на СРС е
недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд е разгледал иска и се е
произнесъл по него, осъждайки въззивницата – ответник да заплати сумата в
размер на 6088,48 лева, главница за периода от 03.01.2014 г. до 02.12.2016 г.
Що се отнася до вземанията, предмет на установителните искове, предявени като главни, и осъдителните искове за възнаградителна лихва и наказателна лихва, въззивният съд следва да се позове на тълкуването, дадено в т. 1 от ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С цитираното тълкувателно решение е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. По делото се установява, че ответницата не е била уведомена за настъпила предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Нещо повече - в исковата молба ищецът изрично посочва, че осчетоводената на 27.01.2014 г. предсрочна изискуемост не е била съобщена на ответницата с оглед уговорките между страните в сключените помежду им договор и анекси към него.
С оглед установеното по делото, хипотезата е именно такава, поради което може да се приеме, че исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата на ответната по спора страна на 28.10.2017 г., предсрочната изискуемост е обявена на кредитополучателя. Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски. Следователно съгласно даденото задължително тълкуване на ОСГТК на ВКС, тъй като предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът следва да уважи установителния иск по чл. 422 от ГПК за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. В случая това е датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд - 21.07.2020 г. Видно от Анекс № 3 към договора за банков кредит страните са уговорили падежът на последната вноска да бъде на 02.12.2016 г. Следователно към момента на формиране на силата на пресъдено нещо всички дължими вноски са с настъпил падеж. С оглед т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 2013 г. на ОСГТК, ВКС не следва да се съобрази в настоящия случай фактът на частично удовлетворяване на вземанията чрез постъпили суми в рамките на образуваното изпълнително производство по издадения изпълнителен лист.
В настоящия случая ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по договор за банков кредит, по който на ответницата е била предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Установената съдебна практика приема категорично, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно
чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит е недействителен,
когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8,
ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от ЗПК (отм.). Съгласно чл. 22 от ЗПК, влязъл
в сила от 05.03.2010 г., договорът за потребителски кредит е недействителен,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 – 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. Съгласно чл. 7, т. 6 от ЗПК (отм.), действал към момента на подписване на Анекс № 1 и Анекс № 2,
договорът следва да съдържа на ясен и разбираем език уговорката за „годишен
процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да
издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно - годишен лихвен
процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за
кредит”, а съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, действал към момента на
сключване на Анекс № 3, договорът следва да съдържа „годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин”. Видно от договора за банков кредит и
анексите към него годишен процент на разходите е бил предвиден единствено в чл.
4, изр. последно от Анекс № 1 от 26.06.2007 г. Уговорка, предвиждаща размера на
годишния процент на разходите липсва както в самия договор за банков кредит,
така и в Анекс № 2 и Анекс № 3 към договора. В края на Анекс № 3 било
предвидено, че същият съставлява неразделна част от Договора за банков кредит
от 19.05.2006 г., Анекс № 1 от 26.06.2007 г. и Анекс № 2 от 29.10.2009 г.
Въпреки това, настоящият въззивен състав не може да приеме, че това е
достатъчно, за да се изпълни императивното изискване на закона за предвиждане в
конкретния договор (или анекс за изменението му) на годишния процент на
разходите, още повече, че се забелязват промени, направени с анексите, в
съществените уговорки между страните по други компоненти по кредита - уговорките
за размера на годишния лихвен процент са различни в Анекс № 1 (7,45 % СБР плюс
2,95 пункта) и Анекс № 3 (7,5 % СБР плюс 2,95 пункта). Законът изрично поставя
изискването годишният процент на разходите да бъде изчислен към момента на сключване
на договора за кредит, а това следва да важи и за анекса, с който се изменя
вече сключен такъв, което не е било изпълнено нито с договора за банков кредит,
нито с Анекс № 2 и 3 към него. Това обстоятелство би могло да попречи на
ответницата-длъжник да прецени икономическите последици от сключването на
договора и анексите към него (чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП).
С оглед на изложеното, в настоящия случай е приложима
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК (чл. 14 от ЗПК (отм.)), посочваща, че при
неспазването на изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът
за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (респ. чл. 7, т. 6 от ЗПК
(отм.)). Предвид това, процесният договор за предоставяне на банков
кредит, заедно с анексите към него, се явява недействителен. Редакцията на нормата,
доколкото не предвижда специално недействителността да се отнася до отделни
разпоредби на договора, следва да се разбира, че предвижда нищожност за целия
договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК (чл. 14, ал. 2 от ЗПК (отм.)),
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Законодателят е счел, че в тази хипотеза на
недействителност на договора отговорността на кредитополучателя не следва да
отпадне изцяло, като доколкото разпоредбата на закона не предвижда нищо в
противния смисъл, тази отговорност може да бъде ангажирана в настоящото
производство.
В настоящия случай чистата сума, подлежаща на връщане, възлиза в размер на усвоената и непогасена главница от получената по договора за кредит сума в размер на 13000,00 лева, а именно – 8737,14 лева, съобразно заключението на вещото лице. С оглед на обжалваната част от решението – предмет на въззивен контрол, и правилото за неутежняване положението на жалбоподателя, закрепен в чл. 271, ал. 1, изр. 1 от ГПК, основателна се явява претенцията за сумата от 2648,66 лева, поради което решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи тази сума. Досежно законната лихва върху тази сума, съдът счита, че СРС е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, а именно присъждайки законна лихва от 04.04.2014 г. до окончателното погасяване на вземането, а не съгласно поисканото в исковата молба от 24.04.2014 г. Законната лихва е последица от уважаване на исковите претенции, при изрично направено искане за присъждането ѝ. Видно от заявлението и заповедта по чл. 417 от ГПК заявителят – ищец е поискал присъждането ѝ, считано от 04.04.2014 г., но това не е пречка впоследствие в исковата молба ищецът да заяви, че иска за по-малък период. Следователно в тази решението е недопустимо, поради което следва да бъде частично обезсилено, като следва да бъде присъдена законната лихва от поискания в исковата молба момент – 24.04.2014 г.
Що се отнася до направеното възражение за погасяване по давност на част от претендираните суми, съдът счита същото за неоснователно. От заключението от съдебно-счетоводната експертиза се установява, че последното плащане на ответницата е било на вноската с падеж 02.06.2012 г., като именно от следващата вноска с падеж 02.07.2012 г. същата е преустановила плащанията. Следователно към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК (04.04.2014 г.) не е изтекла погасителната давност.
Поради частичното съвпадение на крайните изводи на
настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода на
спора, решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, в която е признато
за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество вземането за главница
в размер на 2648,66 лева, представляваща редовно падежирала главница за вноски с
падеж от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г., и да бъде отменено в частта, в която е
признато за установено, че ответницата дължи сумата в размер на 1111,25 лева,
представляваща изискуема редовна (възнаградителна) лихва от 02.07.2012 г. до
02.01.2014 г., сумата в размер на 505,52 лева, представляваща изискуема
наказателна лихва за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г., и в частта, с
която е осъдена да плати на ищеца сумата
в размер на 100,00 лева, представляваща редовна просрочена лихва за периода от
15.09.2014 г. до 02.12.2016 г., сумата в размер на 221,48 лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 15.09.2017 г., като тези
искове бъдат отхвърлени. Предвид изложеното, въззивният съд счита за
безпредметно да обсъжда останалите оплаквания, направени във въззивната жалба.
При този изход на спора първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която на ищеца са присъдени разноски за
сумата над 145,46 лева за исковото производство и за сумата над 90,27 лева за
заповедното производство, а на ответницата следва да се присъдят 718,94 лева за
разноски в исковото производство за процесуално представителство от адвокат.
Също така решението следва да се отмени и в частта за размера на държавната
такса, за заплащането на която е осъдена ответницата по сметка на СРС, за
сумата над 58,08 лева. За въззивното производство на въззивницата следва да се
присъдят разноски в размер на 319,36 лева, съобразно уважената част от
въззивната жалба, а на въззиваемата страна – 161,27 лева, за представителство
от юрисконсулт и депозит за назначена експертиза.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 182595 от 01.08.2019 г., постановено по гр.д. № 65341 по описа за 2017 г. на СРС, III ГО, 81-ви състав в частта, с която Е.К.К. е осъдена да плати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата в 6088,48 лева, представляваща остатък главница по договор за банков кредит от 19.05.2006 г. за периода от 03.01.2014 г. до 02.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба (15.09.2017 г.), и в частта, с която е признато за установено, че Е.К.К. дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД законната лихва, считано от 04.04.2014 г. до 23.04.2014 г.(включително), върху сумата 2648,66 лева, представляваща редовно падежирала главница за вноски с падеж от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 182595 от 01.08.2019 г., постановено по гр.д. № 65341 по описа за 2017 г. на СРС, III ГО, 81-ви състав в частта, с която е признато за установено, че Е.К.К. дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата в размер на 2648,66 лева, представляваща редовно падежирала главница за вноски с падеж от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г., ведно със законна лихва, считано от 24.04.2014 г. до окончателно погасяване на задължението.
ОТМЕНЯ Решение № 182595 от 01.08.2019 г., постановено по гр.д. № 65341 по описа за 2017 г. на СРС, III ГО, 81-ви състав в частта, с която е признато за установено, че Е.К.К. дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата в размер на 1111,25 лева, представляваща изискуема редовна (възнаградителна) лихва от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г. и сумата в размер на 505,52 лева, представляваща изискуема наказателна лихва за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г., в частта, с която Е.К.К. е осъдена да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата в размер на 100,00 лева, представляваща редовна просрочена лихва за периода от 15.09.2014 г. до 02.12.2016 г. и сумата в размер на 221,48 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 15.09.2017 г., и в частта, с която Е.К.К. е осъдена да заплати по сметка на СРС сумата над 58,08 лева до 213,06 лева – държавна такса, и на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата над 145,46 лева до 937,16 лева – разноски в исковото производство, сумата над 90,27 лева до 312,33 лева – разноски в заповедното производство,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявенте по реда на чл. 422 от ГПК искове за признаване за установено, че Е.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 1111,25 лева, представляваща изискуема редовна (възнаградителна) лихва от 02.07.2012 г. до 02.01.2014 г. и сумата в размер на 505,52 лева, представляваща изискуема наказателна лихва за периода от 02.07.2012 г. до 03.04.2014 г., и предявените искове за осъждане на Е.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 100,00 лева, представляваща редовна просрочена лихва за периода от 15.09.2014 г. до 02.12.2016 г. и сумата в размер на 221,48 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 15.09.2017 г.
ОСЪЖДА „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 718,94 лева (седемстотин и осемнадесет лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата в размер на 319,36 лева (триста и деветнадесет лева и тридесет и шест стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Е.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 161,27 лева (сто шестдесет и един лева и двадесет и седем стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението на СРС в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.