№ 50
гр. Бургас , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и трети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Румяна Ст. Калошева Манкова
Членове:Събина Н. Христова
Диамандиева
Калина Ст. Пенева
при участието на секретаря МАРИНА Д. ДИМОВА
като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно
гражданско дело № 20212000500205 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе пред вид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ЗК „Лев инс“ АД, гр.София против
решение №118 от 14.01.2021г. по гр.д. №254/2020г. на Бургаския окръжен съд
в частта, с която застрахователят е осъден да заплати на Л. П. А. от гр.С.
законната лихва за забава върху изплатеното на 01.07.2020г. обезщетение в
размер на 70 000 лв., неимуществени вреди, считано от 12.03.2020г. до
29.06.2020г. и на П. Д. П. от гр.К.-сумата от 30 000 лв., частична претенция от
пълния размер от 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на неговия дядо П. К. А., настъпила в резултат на ПТП на
02.12.2019г., в едно със законната лихва, такси и разноски.
В жалбата се твърди, че решението в обжалваната му част е необосновано и
незаконосъобразно, като се претендира неговата отмяна и постановяване на
ново, с което искът в тази част да бъде отхвърлен, с присъждане на съдебните
разноски. Посочено е, че при присъждане на лихвата, решаващият съд не се е
1
съобразил с чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г., според
който до два месеца след отмяната на извънредното положение, не се
начисляват лихви за забава. По отношение на уважения иск на П.П. се
оспорва изводът на първата инстанция за силна емоционална привързаност и
уважение между ищеца и неговия дядо. Наведени са доводи за това, че П. от
дълги години живее в чужбина, живял е в семейството на дядо си в ранна
детска възраст на 2-3 години, а в съзнателния си живот има свое семейство,
което живее в гр.К.. Заявена е липса на доказателства за търпени болка и
страдания от смъртта на дядото, сравними по интензитет и продължителност
с тези на най-близките. Изтъква си, че не са установени обстоятелства,
представляващи конкретни житейски факти и събития, които да сочат на
конкретно съдържание на родствената връзка. Според въззивника, искът на П.
е недоказан при условията на пълно и главно доказване, той не попада в кръга
на лицата, които са правоимащи според ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.
№1/2016г. и искът му следва да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор от П. Д. П., с който въззивната
жалба се оспорва, като неоснователна. Изложено е становище в подкрепа
изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск за
присъдения размер. Твърди се, че в случая са налице основанията, визирани в
задължителната съдебна практика и ищецът попада в кръга на родствениците,
които имат право на обезщетение. Развити са съображения, че дядото е
отглеждал и възпитавал своя внук в първите му 7-8 години, за него е бил
авторитет, наставник, пример, ментор в житейския му и професионален път
като военен. Двамата са поддържали непрекъснати контакти, внукът винаги
посещавал дядо си, когато си идвал в България, а през останалото време
контактували по телефон, скайп и др. По отношение търпените болки и
страдания се сочи, че по делото са събрани гласни доказателства за
психологичните проблеми на ищеца, вследствие загубата на неговия дядо.
Подадена е и частна жалба от адв. Н.Д., пълномощник на ищците Л.А.,
против постановеното по делото определение №260222 от 01.12.2020г., с
което е оставена без уважение молбата му за изменение на протоколно
определение от с.з. на 15.10.2020г., с което е оставено без уважение искането
за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, след като
2
първоинстанционното производство е прекратено в частта по иска на Л.А. за
размера над 130 000 лв. до предявените 200 000 лв., или за сумата от 70 000
лв., поради оттегляне на иска. Оспорен е изводът на първата инстанция, че
ответникът не е дал повод за завеждане на делото в тази му част, тъй като е
заплатил на ищцата сумата от 70 000 лв. преди получаване на исковата молба.
Наведени са доводи за липса на подписано споразумение със застраховатеря
за размера на обезщетението. Въпреки предоставените на дружеството данни
за банковата сметка на ищцата, обезщетение не е изплатено до датата на
предявяване на иска- 04.06.2020г., плащането е извършено едва на
29.06.2020г., поради което ответникът е станал причина за завеждане на
делото. Цитирана е съдебна практика в подкрепа на така изложените доводи.
В отговор на частната жалба, застрахователят оспорва същата като
неоснователна. Твърди, че не е дал повод за завеждане на иска в прекратената
част за посочения размер, тъй като е уведомил ищцата за определеното
обезщетение от 70 000 лв. преди подаване на исковата и молба. Освен това,
извършеното плащане е равнозначно на извънсъдебно признаване на
задължението за посочената сума, което покрива изискванията на чл.78, ал.2
ГПК.
Частна жалба е депозирана от адв. Д., като процесуален представител на
П.П., против определение №260189 от 12.04.2021 г., с което е оставено без
уважение искането за изменение на постановеното по делото допълнетилно
решение № 260094 от 12.03.2021 г., не уважаващо искането по чл.38 ЗА за
присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство на ищеца П.П.. Заявено е, че определението е неправилно,
тъй като коткретното основание за оказване на безплатна адвокатска помощ
не подлежи на проверка от съда. Достатъчно е защитата да е осъществена без
данни за договорен хонорар, волеизявление за договорена безвъзмездна
правна помощ, при липса на данни, които да го опровергават и отговорност на
насрещната страна за разноски.
ЗК «Лев инс» АД оспорва горната частна жалба като несъстоятелна.
Твърди, че П. не попада в кръга на лицата, които са материално затруднени по
смисъла на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, тъй като по делото са налице данни, че той от
години живее и работи в чужбина като военен служител и не е бил освободен
3
от заплащане на държавна такса и разноски по реда на чл.83, ал.2 ГПК.
Действително, съдът не дължи проверка на основанието за договорена
безплатна правна помощ, но след като от данните по делото е видно, че
такова не е налице, присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 АЗ не се
следва.
Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирана страна против
подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.
По съществото на спора, след преценка на възраженията и доводите на
страните, събраните по делото доказателства и с оглед предвиденото в закона,
съдът намира следното:
Обжалваното решение, преценено служебно съобразно изискванията на
чл.269 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и допустимо, като
постановено от законен състав на компетентния съд, при изискуемите от
закона форма и съдържание и при редовно развило се исково производство по
допустима искова претенция.
По правилността на обжалваното решение:
Искът е за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
непозволено увреждане вследствие на пътно-транспортно произшествие,
предявен против застрахователя по задължителната застраховка „гражданска
отговорност”, сключена за участвалия в процесното ПТП автомобил и има
правното си основание в чл. 432, ал.1 КЗ, вр чл.45 ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че с влязла в сила на 26.06.2020г.
присъда по НОХД № 144/2020 г. на Сливенския окръжен съд, Т. Д. Д. е
признат за виновен и е осъден за това, че на 02.12.2019 г. в гр.С. по бул.„Х.
Д.“, при управление на МПС-лек автомобил „Рено-Медан 2“, с рег. № СН
**** АМ, нарушил правилата за движение по ЗДвП в чл.119, ал.1, като
приближавайки към пешеходна пътека не намалил скоростта и не спрял, за да
пропусне пресичащия пешеходец и по непредпазливост причинил смъртта на
П. К. А., на 88 години, б. ж. на гр. С., престъпление по чл. 343, ал.3, предл.
последно б. „б“, предл. 1, вр. ал.1, бц „в“, вр. чл.342, ал.1 НК.
При посочения по-горе резултат от наказателното производство против
4
деликвента и безспорната застраховка „гражданска отговорност“ при ЗК „Лев
инс“ АД за управлявания от Д. автомобил, отговорността на застрахователя
по прекия иск по чл. 432 КЗ на Л.А., дъщеря на загиналия П. А., се явява
доказана по основание. В тази насока, както и досежно размера на
присъденото на ищцата обезщетение, липсват оплаквания във въззивната
жалба.
Въззивникът оспорва присъдената законна лихва върху изплатеното на
01.03.2020 г. обезщетение на А. в размер на 70 000 лв., считано от
12.03.2020г. до 29.06.2020г., с оглед разпоредбата на чл.6 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13.03.2020г., и за преодоляване на
последиците /загл. доп.-ДВ, бр. 44 от 13.03.2020 г., в сила от 14.05.2020 г./,
съгласно която до два месеца след отмяната на извънредното положение, при
забава за заплащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по
договори за кредит и други форми на финансиране, предоставени от
финансови институции по чл.3 от Закона за кредитните институции, с
изключение на дъщерните дружества на банките, включително когато
вземанията са придобити от банки, финансови институции или трети лица, не
се начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде
обявено за предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален
поради неизпълнение.
Възражението в горния смисъл е неоснователно. Цитираната разпоредба е
неприложима в случая. Паричното задължение на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не попада в нито
една от хипотезите на законовия текст, тъй като не касае задължение по
договор за кредит или други форми на финансиране от финансови
институции. Оспорваната от застрахователя лихва е дължима и следва да бъде
присъдена. В тази обжалвана част решението на първата инстанция е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Вторият спорен въпрос, предявен с въззивната жалба е за това, дали П.П.,
внук на загиналия П. А., е от кръга на лицата, които са материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
непозволено увреждане, изразяващо се в причинената смърт на неговия дядо.
5
Липсата на изрична уредба в законодателството ни е наложило лицата с
право на обезщетение да бъдат определяни през годините чрез тълкувателна
дейност на ВС и ВКС, изхождайки от принципа за справедливост по чл.52
ЗЗД. Съгласно актуалната съдебна практика в ТР №1 от 21.06.2018г. на ВКС
по тълк.д.№1/2016г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5
от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. В тълкувателното решение изрично е
посочено, че особено близка привързаност може да съществува между
починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна,
че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки
и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези
случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формална
връзка на родство, а ще е необходимо установяване на понесени болки и
страдания, които да обосновават изключение от разрешението, залегнало в
постановленията №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Съобразно цитираната задължителна съдебна практика, следва да се
установи емоционалната връзка на въззиваемия ищец с неговия дядо и
последвалите търпени болки и страдания от загубата на последния.
За установяване на горното, по делото са разпитани свидетелите Н. С., А.
К. и Д. П., баща на ищеца. От показанията им се установява, че отношенията
на П. с дядо му били за образец, при взаимна обич и почитание. Внукът бил
кръстен на дядо си. Като дете живял три години при баба си и дядо си и те се
грижили за него, тъй като майка му била студентка в гр. П.. Не ходел на
детска градина. Баща му работел на рудник. Като се преместил при
6
родителите си, ходел постоянно при баба и дядо. Имал силна връзка с дядо си,
който формирал характера му, насочил го към професията на военен,
възпитавал го в патриотизъм, учил го на патриотични песни. Понастоящем
ищецът е семеен с две деца, живее в гр. К., като продължително пребивава на
военни мисии в чужбина. Бил е в И., А., а от 3-4 години е в К.. Обаждал се
редовно на дядо си по телефона, по скайп, посещавал го, когато се връщал в
България, носел му подаръци. Прибрал се за погребението и няколко дни
след това се върнал в К.. Преживял много тежко загубата на дядо си, който
бил здрав и енергичен за възрастта си. П. трудно превъзмогнал внезапната му
смърт, плачел, тъгувал, не можел да повярва, че се е случило, бил по-унил.
Съдът не кредитира заявеното от свидетеля С., че ищецът станал по-затворен,
по-интровертен, тъй като това не е пряко възприятие, а било споделено от
съпругата на П.. В показанията на този свидетел е налице и противоречие,
като веднъж заявява, че сега животът на П. продължава нормално, а по-
нататък, че той вече не е същият, спрял да излиза и не отишъл да празнува
Коледа у тях, както през последните години. Констатираното противоречие
изключва съобразяване на последното изявление.
При така изложените свидетелски показания, настоящата инстанция
намира, че в случая не се доказва толкова трайна и дълбока емоционална
връзка на ищеца с починалия му дядо, с толкова силна привързаност, която да
е довела до продължителни морални болки и страдания от неговата смърт,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за загуба на
дядо.
Налице е формалната родствена връзка дядо-внук, която действително сочи
на близкия родствен и семеен кръг, включен в обхвата на лицата, които по
изключение са материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в причинена
смърт на родственик, но само при посочените в цитираното тълкувателно
решение условия.
В разглеждания казус не се установяват тези условия. Обстоятелствата, че в
ранните си детски години ищицът е живял при дядото си и бабата си, те са се
грижили и са го възпитавали, докато майка му била студентка, по-късно
продължил да ги посещава, обаждал им се по телефон и скайп, когато бил
7
продължително в чужбина по служба, носел им подаръци, съставляват
нормални и обичайно добри отношения дядо-внук, но не могат да обосноват
изключителност в емоционалната им връзка към актуалния момент на
увреждането. Традиционна за месните нрави е грижата на баба и дядо за
техния внук за времето, през което майката е студентка в друг град. В тази
връзка следва да се отчете, че този период от 3 години е бил в
предучилищната възраст на ищеца, като оттогава са изминали близо 40
години. Това, а и последващите постоянни контакти между дядото и внука,
несъмнено сочат на голяма обич и привързаност между тях, но не
обосновават изключителност на емоционалната им връзка към момента на
деликта, като се съобрази възрастта на двамата, отделното им местоживеене,
дългогодишната работата на ищеца в чужбина и ограничените срещи с дядо
му при отпуск в България. В съответствие с тези обективни обстоятелства са
и конкретно доказаните от свидетелските показания изживявания на ищеца
от смъртта на неговия дядо – плачел като съобщил на приятел за загубата, бил
скръбен, изпитвал тъга при спомени с дядо си, говорел с мъка за нещо отишло
си и от него след смъртта на дядо му. Тези фактически обстоятелства
категорично не сочат на интензитет, още по-малко на продължителност
/впечатленията на свидетелите са ограничени във времето, предвид
заминаването на П. на военна служба в К. няколко дни след погребението/ на
изживяваните от въззиваемият ищец болка и страдания, надхвърлящи
нормалните, присъщи при загубата на дядо.
Предпоставките за прилагане на изключението за обезщетение за
неимуществени вреди при смърт на близки на лица, извън кръга на най-
близките, очертани с постановления №4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС,
според ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК, са разяснени и в решение
№ 92 от 17.11.2020г. на ВКС, ТК, II т.о. При преценка за наличието им, както
се посочи по-горе, следва да се отчита обстоятелството, че традиционно за
българския бит отношенията между баба/дядо и внук се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради
това, за да се приеме, че между тези роднини е налице особено близка връзка,
необходимо е освен формалното родство с произтичащата от него близост, да
са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването
на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена
8
връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между
бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от
баба/дядо поради заболяване или смърт на родителя/родителите, работа в
чужбина, дезинтересиране на родителите и др., /така и в решение № 372 от
14.01.2019г. по т.д. № 1199/2015г. на ВКС, II т.о./. В случая, житейски
обстоятелства от такъв характер не се установяват за времето на съжителство
на ищеца с неговите баба и дядо. Още повече, както се посочи по-горе, това
съжителство е с голяма отдалеченост във времето назад в ранните детски
години на внука, който понастоящем е зрял мъж, загубил своя дядо при
процесното ПТП в неговата преклонна възраст.
При горните съображения, настоящата инстанция счита, че в разглеждания
случай предявеният иск за обезщетение на внук, който е извън най-близкия
родствен кръг-съпруга и деца на починалия, е неоснователен.Като е стигнал
до обратния извод и е уважил предявения иск с присъждане в полза на П.П.
обезщетение в размер на 30 000 лв., първоинстанционният съд е постановил
неправилно решение в тази част, което е необосновано и несъобразено с
приложимия закон и задължителната съдебна практика. Същото следва да
бъде отменено и искът в тази част – отхвърлен.
По частната жалба против определение от 01.12.2020 г.:
С протоколно определение от 15.10.2020г. по първоинстанционното дело,
съдът е прекратил производството по предявения от Л.А. иск против „Лев
Инс“ АД в частта за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от
процесния деликт за размера над 130 000 лв. до предявените 200 000 лв., т.е.
за сумата от 70 000 лв., поради оттегляне на иска, с оглед заплащането на тази
сума от застрахователя извънсъдебно, като е оставено без уважение искането
на А. за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвоката и по реда на
чл.38, ал.2 ЗА, съобразно прекратената част от исковата претенция. Посочено
е, че ищцата е била уведомена за определения размер на обезщетението от 70
000 лв. преди подаване на исковата молба, поради което ответникът с
поведението си не е дал повод за завеждане на иска в тази част. Последвало е
искане по чл.248, ал.1 ГПК, по което е произнесено обжалваното с
разглежданата частна жалба определение № 260222 от 01.12.2020г., с което
съдът е оставил без уважение молбата. Изложени са отново съображения, че
9
ответникът не е дал повод за завеждане на иска в съответната част, тъй като
ищцата е уведомена на 31.03.2020г. за определеното обезщетение, с
отправена покана за сключване на споразумение. Последвало е предявяване
на исковата молба на 05.06.2020 г., връчена на застрахователя на 07.08.2020г.,
при междувременно проведени преговори и превеждане по сметката на А. на
определената сума от 70 000 лв.
Обжалваното определение е велидно и допустимо. По същество, същото е
неправилно.
От фактическа страна се установява, че с писмо от 31.03.2020 г. А. е
уведомена от застрахователя, че по искането за обезщетение е взето
решение и е определена сумата от 70 000 лв. за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на нейния баща П. А. при ПТП на 02.12.3019г. Посочено е,
че за подписване на споразумение и изплащане на обезщетението е
необходимо да се обади на съответния телефон. Писмото е предшествано от
неоспорена кореспонденция по имейл между ответното дружество и
пълномощника на ищцата, в която е обсъждан размерът на следващото се
обезщетение. На 27.03.2020 г. от „Лев Инс“ АД е изпратено писмо за
потвърждаване на сумата от 70 000 лв., на което е последвал отговор за
несъгласие на увредената за подписване на споразумение в този смисъл. На
03.04.2020г. на застрахователя е предоставена банковата сметка на ищцата, по
която да се извърши превода на определената от дружеството сума в размер
на 70 000 лв., като е заявено очакване на отговор за извършване на превода, с
оглед своевременно уведомяване на А.. Отговор не е последвал, както и
превод на сумата.
На 05.06.2020г. е подадена исковата молба по разглеждания спор. Същата е
получена от застрахователя на 07.08.2020г. Подаден е на 03.09.2010г. отговор
на исковата молба, в който е налице позоваване на извършено плащане на
определената сума от 70 000 лв. в полза на А. по предоставената от нея
банкова сметка, за което е приложено преводно нареждане от 29.06.2020 г.
В съдебно заседание на 15.10.2020г., по постъпила молба на ищцата на
31.08.2020г., с която е заявено оттегляне на иска по реда на чл.232 ГПК,
поради извършеното от ответника извънсъдебно плащане на застрахователно
обезщетение по отношение на ищцата, първоинстанционният съд е прекратил
10
производството в частта за сумата в размер на 70 000 лв. и не е уважил
искането за присъждане на съдебни разноски, представляващи адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗА на адвокат Н.Д. за
осъществената от него безплатна правна помощ за прекратената част от иска.
При горните безспорни фактически обстоятелства, настоящата инстанция
намира, че са налице основанията на чл.78, ал.2 ГПК за уважаване на
искането. Съгласно посочения текст, ако ответникът с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат
върху ищеца. В случая, ответното дружество, макар да е определило размер
на обезщетението и да му е била предоставена банкова сметка на ищцата, в
продължение на месеци не е извършило плащане и това именно поведение е
станало причина за включване на въпросната сума в размера на
обезщетението по предявения иск. Плащане на сумата е последвало едва след
предявяване на иска, което обосновава дължимост на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Неоснователен е доводът на застрахователя, че направеното плащане след
депозиране на исковата молба следва да се приеме за признание на иска по
отношение на платената сума, което изключва възлагане в негова тежест на
въпросното адвокатско възнаграждение. Това е така, тъй като текстът на
чл.78, ал.2 ГПК включва кумулативно предвидени две условия-да не е даден
повод за завеждане на иска и да е направено признание на иска. След като в
разглеждания казус липсва първото условие, то ответникът носи отговорност
за разноските. Постановеното в обратния смисъл определение на
първоинстанционния съд е неправилно и следва да бъде отменено, като се
постанови ново, с което в полза на адвокат Н.Д., на основание чл.38, ал.2 ЗА,
бъде присъдено адв. възнаграждение в размер на 2 630 лв, определено по
реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
По частната жалба против определение №260189 от 12.04.2021 г.:
С посоченото определение е оставено без уважение искането на адвокат
Н.Д. по чл.248 ГПК за изменение на постановеното първоинстанционно
решение в частта за разноските, като на основание чл.38, ал. 2 ЗА в негова
полза бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 716 лв. за
11
осъщественото от него процесуално представителство на ищеца П.П..
Съгласно чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
помощ и съдействие се дължи, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски. В случая, с оглед на резултата от настоящото
производство, с отмяна на уважителното решение по отношение на П.П. и
отхвърляне на иска му против ответното застрахователно дружество,
последното не дължи разноски, което изключва и присъждане на търсеното
адвокатско възнаграждение. Съобразно изхода на спора във въззивната
инстанция, отговорност за разноски носи ищеца по отношение на ответника.
При горните съображения, като краен резултат обжалваното определение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от посоченото, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 118 от 14.01.2021г., постановено по гр.д.№
254/2010г. на Окръжен съд-Сливен в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД,
гр.София е осъдена да заплати на П. Д. П. от гр.К. сумата от 30 000 лв.,
представляваща частична претенция от пълния размер от 50 000 лв.,
обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие
смъртта на неговия дядо П. К. А., настъпила в резултат на ПТП на
02.12.2019г. , в едно със законната лихва, считано от 30.12.2019г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 1 200 лв.-
заплатена държавна такса, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на П. Д. П. от гр.К. против ЗК „Лев Инс“ АД, гр. София
за сумата от 30 000 лв., частична претенция от пълния размер от 50 000 лв.,
обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие
смъртта на неговия дядо П. К. А., настъпила в резултат на ПТП на
02.12.2019г., в едно със законната лихва, считано от 30.12.2019г. до
окончателното изплащане на сумата и съдебните разноски.
12
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА П. Д. П. да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 2 232 лв.,
съдебни разноски, от които 337 лв.-пред първата и 1 895 лв.-пред въззивната
инстанция, съразмерно с отхвърления иск.
ОТМЕНЯ определение №260222 от 01.12.2020г., постановено по гр.д.№
254/2019г. на Окръжен съд-Сливен, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, гр.София да заплати на адвокат Н.Н. Д. от
гр.София сумата от 2 630 лв., адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за
оказаната от него адвокатска помощ и съдействие на ищцата Л. П. А. от гр.С.,
досежно прекратената част от иска за сумата от 70 000 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адвокат Н.Н. Д. против
определение №260189 от 12.04.2021г., постановено по гр.д. № 254/2019г. на
Окръжен съд – Сливен.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13