№ 12596
гр. София, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря НИЯ ИВ. РАЙЧИНОВА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20221110125112 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск от А. Н. Н., ЕГН ********** срещу
„(ФИРМА)“ ООД, ЕИК ********* в правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за сумата в размер на 1217,90 лв., представляваща платена от ищеца на
ответника без основание. Ищецът основава исковата си претенция с
твърденията, че между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит № 000-КН37645805/28122017 на 28.12.2017 г., по
силата на който ищецът е получил от ответника сумата в размер на 1050 лв. в
заем. Уговорен бил лихвен процент от 40% и ГПР – 49%. Посочва, че
съгласно договорът е следвало да представи обезпечение на ответника до
следващия ден. Излага становище, че още същия ден – 28.12.2017 г. е
сключил договор за поръчителство с „(ФИРМА)“ ООД, на който се е
задължил да заплати възнаграждение. Релевира доводи, че е изплатил на
ответника сумата в размер на 2267,90 лв. в изпълнение на договора.
Обосновава недействителност на договора за потребителски кредит и
договорът за поръчителство, поради противоречие с императивни норми на
ЗПК. Аргументира нарушения на ЗЗП. Обръща внимание, че
възнаграждението за поръчителство е заплатено на кредитора. Твърди, че
ГПР е над законоустановения размер. Под евентуалност, претендира, че
отделни клаузи от договора са нищожни като неравноправни.
1
В законоустановения срок за отговор е депозиран такъв от ответника,
който признава факта на сключване на договора и на заплащане на сумата от
ищеца. Оспорва договорите или клаузи от същите да са нищожни. Твърди, че
съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство е овластен
да приема вместо дружеството-поръчител изпълнение на задължението за
плащане на възнаграждение. Обръща внимание, че само държи сумите и е
длъжен да ги прехвърли на поръчителя, което твърди, че е сторено с
прихващане на насрещни вземания.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства намира следното от фактическа
страна:
С траните не спорят и с доклада по чл. 140 ГПК съдът е отделил като
безспорни и ненуждаещи се от доказване, с оглед заявеното от страните
становище в исковата молба и отговора на исковата молба следните
обстоятелства по делото, че между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит № 000-КН-37645805/28122017 на 28.12.2017 г., по
силата на който ищецът е получил от ответника сумата в размер на 1050 лв. в
заем. Уговорен бил лихвен процент от 40% и ГПР – 49%. Съгласно договорът
е следвало ищецът да представи обезпечение на ответника до следващия ден.
В същия ден, на 28.12.2017 г., ищецът е сключил договор за поръчителство с
„(ФИРМА)“ ООД, по силата на който се е задължил да заплати
възнаграждение. Ищецът е изплатил на ответника сумата в размер на 2267,90
лв. в изпълнение на договора.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът
достигна до следните правни изводи:
Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 55
ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца е при условията на пълно и главно
доказване да установи, че е заплатил процесната сума на ответника, а в
тежест на ответника е да докаже, че сумата е била дължима и е платена на
правно основание.
Страните не спорят, че ищецът е заплатил на ответника процесната сума.
СПорно по делото е дали сумата е заплатена на валидно правно основание.
2
Софийски районен съд намира, че клаузата, касаеща годишния лихвен
процент е недействителна поради противоречие с добрите нрави. В договора е
уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в
размер на 40%. Така уговорения размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговарянето на
размера на възнаградителната лихва по кредита няма императивни
разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено размера на
ГПР), които да определят максималния размер на възнаградителната лихва,
но това не означава, че свободата на волята на страните по никакъв начин не е
ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при
който едната страна-потребителят е по-слабата икономически страна, поради
което и се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Ограничителят на
свободата на волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но
трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения. В
правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. За преценка противоречие на лихвата с добрите нрави следва да
бъде отчетена и трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение
906/2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/2006 г. по гр. д.
315/2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/2015 г. по ч. гр. д. 6295/2014 г. на
ВКС, IV ГО, съгласно която е прието, противоречие с добрите нрави на
уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва по необезпечени задължения, какъвто е настощият случай.
След справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата
на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната
лихва е бил 10,20 %. Следователно уговореният в договора за кредит годишен
лихвен процент надвишава повече от три пъти законната лихва.
Съобразявайки горното и предвид това, че заемател е финансова институция,
а заемателят, в качеството на потребител е в икономически по-неизгодна
позиция, съдът намира възнаградителната лихва действително да е уговорена
3
в противоречие с добрите нрави, поради което и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна и не поражда задължения за заемателя.
Доколкото страните по делото не спорят, че ищецът е заплатил на
ответника възнаградителна лихва, то съдът намира, че същото е извършено
без правно основание, доколкото клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна и следва да се върне на основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД.
Относно сключения между ищеца и трето за спора лице договор за
поръчителство, съдът намира, че доколкото безспорно възнаграждението за
поръчителство е заплатено на ответника по делото, то със същия се цели
заобикаляне на закона. В случая се касае за уговорки по сключения договор
за потребителски кредит, още повече, че същите са платеми на кредитодателя,
а не на поръчителя, и месечната погасителната вноска включва освен
главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по този допълнителен
договор за поръчителство, поради което следва да се включат в годишния
процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за
потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този смисъл, съдът
намира, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им
в договор за поръчителство с трето лице представлява заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на
възнаграждения за поръчителство от кредитодателя всъщност представлява
прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне ограниченията
на закона за максимален размер на ГПР. Това води до нищожност на договора
за поръчителство на основание чл. 19, ал. 5 и чл. 21 ЗПК. Страните не спорят,
че възнаграждението за поръчителство е заплатено от ищеца на ответника,
поради което съдът намира, че същото следва да се върне като платено без
основание – на нищожно правно основание.
Поради изложеното, съдът намира искът за изцяло основателен и като
такъв следва да го уважи.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски има ищецът в размер
на 50 лв. за платена държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва
да се присъди сумата в размер на 315,25 лв. на адв. Г. Ч. като възнаграждение
за осъществена безплатна правна помощ и съдействие.
4
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД „(ФИРМА)“ ООД, ЕИК
*********да заплати на А. Н. Н., ЕГН ********** сумата в размер на 1217,90
лв., представляваща платена от ищеца на ответника без основание по договор
за потребителски кредит № 000-КН37645805/28122017 от 28.12.2017 г. и
договор за поръчителство с „(ФИРМА)“ ООД от 28.12.2017 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „(ФИРМА)“ ООД, ЕИК
*********да заплати на А. Н. Н., ЕГН ********** сумата в размер на 50 лв.,
представляваща разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. ал. 38, ал. 2 ЗАдв.
„(ФИРМА)“ ООД, ЕИК *********да заплати на на адв. Г. Г. Ч., ЕГН
********** сумата в размер на 315,25 лв., представляваща възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ и съдействие.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5