Р Е Ш Е Н И Е
Номер 1690 03 декември 2020 година град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД БУРГАС,
четиринадесети състав, в открито заседание на деветнадесети ноември, две хиляди
и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Галина Радикова
ЧЛЕНОВЕ:
1.Златина Бъчварова
2.Атанаска
Атанасова
Секретар К. Л.
Прокурор
Андрей Червеняков
като разгледа докладваното от съдия Златина Бъчварова
административно дело номер 850 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл.285, ал.1, изр. второ от Закон за изпълнение на наказанията и задържането
под стража/ ЗИНЗС/, вр. чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/.
Образувано е по две касационни
жалби, подадени от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”/ГД „ИН“/ към
министъра на правосъдието, и И.Н.Р., ЕГН **********,
понастоящем в затвора Бургас, срещу неблагоприятните за всеки от касационните жалбоподатели
части на решение № 116 от 28.01.2020 г., постановено по адм.дело №
2028/2019 г. по описа на Административен съд Бургас.
Касационният
жалбоподател ГД „ИН“, редовно уведомен, не се представлява. В
жалбата твърди, че решението на административния съд е неправилно в
осъдителната му част, поради нарушение на материалния закон и е необосновано.
Изложени са доводи, че първоинстанционният съд не е извършил правилна преценка
на събраните по делото доказателства, което е довело до формулирането на
необоснован и неправилен извод, че е осъществен фактическия състав по чл.284,
ал.1 ЗИНЗС за ангажиране на отговорността на ГД „ИН“. Сочи, че ищецът не
доказал твърдените от него факти и не е ангажирал доказателства, с които да
бъдат установени действия и бездействия от страна на ГД „ИН“ и нейни
служители, нито е доказал настъпването на неимуществените вреди, както и
причинно-следствената им връзка с твърдяното незаконосъобразно
действие/бездействие. Оспорва изводът на съда за допуснати нарушения на чл.3,
ал.2 ЗИНЗС и на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи/ЕКПЧ/. Сочи, че размерът на присъденото обезщетение на ищеца
е завишен, несправедлив и необоснован, тъй като съдът не е изложил мотиви за
начина, по който е определен. Иска отмяна на решението, в обжалваната част,
алтернативно да бъде намален размера на присъденото обезщетение до минимален
размер. Не е взел становище по касационната жалба на И.Р.. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Касационният
жалбоподател И.Н.Р.,
редовно уведомен, се явява
лично и поддържа сезиращата съда жалба. Оспорва
решението, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу ГД „ИН“ иск за
сумата над 3000.00 лева. Счита, че определеното му обезщетение е прекалено
занижено, несправедливо и несъобразено с действително претърпените от него
неимуществени вреди, предвид продължителността на периода и условията, при
които е изтърпявал наказанието, както и с постановени от ЕСПЧ решения по същите
въпроси. Иска отмяна на обжалваното
решение в посочената част и уважаване на иска за обезщетение в целия му
предявен размер от 9 500.00 лева, тъй като същият е напълно доказан по
основание и размер, както и за законна лихва, считано от началото на
увреждането до окончателното изплащане на сумата.
Оспорва като неоснователна касационната жалба на ГД „ИН“. Претендира присъждане
на разноски за двете инстанции. Не ангажира допълнителни доказателства.
Представителят на Окръжна
прокуратура Бургас дава заключение за неоснователност на
касационните жалби.
Касационните жалби са
подадени в срока по чл. 211, ал.1 АПК и от надлежни страни по смисъла на чл.
210, ал.1 АПК, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество,
касационната жалба на И.Р. е неоснователна, а тази на ГД „ИН“ е частично
основателна, при следните съображения:
С обжалваното решение
Административен съд Бургас е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
да заплати на И.Н.Р. обезщетение в размер 3000.00 лева за претърпени
неимуществени вреди, в резултат на лоши битови условия, при които е изтърпявал
наказанието си в периода 21.04.2015 г. - 13.11.2017 г., причинени от
незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на затвора Бургас
и е отхвърлил иска за размера над 3000.00 лева до пълния предявен размер от 9 500.00
лева за периода.
За да постанови
оспореното решение, административният съд е приел за безспорно доказано от
събраните доказателства, че Р. е бил поставен в неблагоприятни и унижаващи човешкото достойнство условия на
живот, тъй като през целия исков период не му е бил осигурен постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода и до поддържани в хигиенично
отношение бани и тоалетни, а в периода от 21.04.2015 г. до 15.12.2016 г. и
достатъчно жилищна площ в помещенията, в които е бил настанен, поради което е
понесъл неимуществени вреди и са налице предпоставките на чл.284, ал.1 ЗИНЗС за
присъждане на обезщетение. Съдът е приел за недоказани твърденията на Р. за
пренаселеност на помещенията, в които е изтърпявал наказанието си
„доживотен затвор без замяна“ през периода 15.12.2016 г. - 13.11.2017 г.,
поради което е счел за неоснователни и доводите му за претърпени вреди от
пренаселеност на помещенията, в които е изтърпявал наказанието си
„доживотен затвор без замяна“ в този период.
На основание чл.52 ЗЗД и
с оглед характера на увреждането, степента и продължителността на причинените
страдания и техния интензитет, съдът е уважил иска за сумата от 3 000.00 лева.
Решението е валидно,
допустимо, но частично неправилно, в частта за присъденото обезщетение, при
следните съображения:
Административинят съд е
установил всички релевантни за спора факти въз основа на редовно събрани
доказателства, обсъдени в цялост. Възприемайки фактическа обстановка, която
изцяло се подкрепя от събрания доказателствен материал, съдът е формирал
обосновани правни изводи в съответствие с материалния закон, които изцяло се
споделят от настоящата инстанция.
Установено е по делото
въз основа на представената справка от началника на затвора Бургас, че всеки от
лишените от свобода през периода 21.04.2015 г. - 15.12.2016 г. в групата на
ищеца /съответно ІІІ, ІV и VІ/, в това число и Р., е разполагал с площ от 1.06
кв. м. до максимум 3.33 кв. м. Във всички спални помещения в ІІІ, ІV и VІ
затворнически групи - за описаните периоди - не е имало непрекъснат достъп до
течаща вода и тоалетна, като такива е имало на съответния етаж или в
съответното отделение. Физиологичните нужди на лишените от свобода за времето
от вечерна проверка до сутрешното ставане от сън са били удовлетворявани в
пластмасови кофи с капак. През периода 15.12.2016 г.- 15.11.2017 г. Р. е бил настанен в І група за осъдени на
доживотен затвор, където е обитавал самостоятелно спално помещение с
приблизителна площ от 5.36 кв.м. През деня му е бил осигурен шест пъти достъп
до тоалетна и течаща вода - общо 3 часа на ден. За удовлетворяване на
физиологичните нужди на ищеца, във времето от вечерна проверка до сутрешното
ставане от сън, му е била предоставена пластмасова кофа с капак. Като е взел
предвид и показанията на разпитаните свидетели, административният съд е приел
за доказани твърденията на Р., че през целия исков период е бил препятстван
достъпа му до санитарен възел и течаща вода в продължение на част от всяко
денонощие и той, заедно с останалите лишени от свобода е бил принуден, в разрез
с всички нормални етични стандарти и човешко отнасяне да облекчава физиологичните
си нужди в кофи, които се намират в същото помещение. Въз основа на събраните писмени
и гласни доказателства съдът обосновано е приел също, че през времето, когато
ищецът е имал достъп до санитарен възел и течаща вода, този достъп също е бил
ограничен поради обстоятелството, че се осъществява само за кратки периоди от
деня, през които малкото на брой санитарни помещения не могат да обслужат
всички лишени от свобода, обитаващи етажа, в неподдържани в хигиенно отношение
тоалетни и бани, където топлата вода се пуска два пъти седмично в кратък
времеви отрязък. Въз основа на изложените данни в справката на началника на
затвора Бургас, свидетелските показания, констатациите относно пренаселеността
в затвора, съдържащи се докладите до българското правителство на Европейския
комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне
или наказание, съдът е достигнал до правилния извод, че за периода от 21.04.2015
г. - 15.12.2016 г. ответникът, чрез неговите служители, не е осигурил на лишените
от свобода и в частност на ищеца -
минимално изискуемата жилищна площ, съответстваща на човешките представи за
свободно пространство, необходимо на едно лице, което да обитава, извършвайки
своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън,
хигиена, преобличане и хранене. Изводът на съда, че в периода от 15.12.2016 г.
до 13.11.2017 г. Р. не е търпял
неимуществени вреди вседствие на пренаселеност на помещението, в което е бил
настанен също е съобразен с наличните по делото доказателства.
При установените факти,
обосновано е прието, че са налице всички елементи от състава на отговорността
по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, респективно за частична основателност на
предявената от Р. искова претенция във връзка с битовите условия в затвора
Бургас.
Държавата е отговорна за
условията, при които осъдените и задържаните под стража изтърпяват
наказанието, респективно мярката. Тя има задължението да спазва забраната по
чл.3, ал.1 ЗИНЗС, тези лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение, която е в синхрон с тази по чл.3 ЕКПЧ, че
никой не може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание.
Съгласно чл.3, ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Основателността на иск с
правно основание чл.284, ал.1 ЗИНЗС предполага установяване наличие, в
кумулативност, на следните материалноправни предпоставки: 1/ акт, действие
и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с
което се нарушава чл.3 ЗИНЗС и 2/ настъпила неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца в резултат на нарушението, която се предполага до доказване на
противното по силата на оборима презумпция, въведена с чл.284, ал.5 ЗИНЗС.
Поставянето на лишения
от свобода в неблагоприятни условия по смисъла на чл.3 ЗИНЗС само по себе си
представлява третиране, способно да породи у него физическо и емоционално
страдание в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването от
свобода. Поради това в чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е въведена оборимата презумпция, по
силата на която настъпването на неимуществени вреди в правната сфера на лишения
от свобода в резултат на нарушение по чл.3 ЗИНЗС, се
предполага до доказване на противното. Успешно проведеното по делото
доказване на презумптивната предпоставка по чл.284, ал.5 във вр. ал.1 ЗИНЗС, а
именно нарушение на чл.3, ал.1 във вр.ал.2 ЗИНЗС, налага извод, че за лишения
от свобода са настъпили неимуществени вреди за времето, през което е бил
принуден да пребивава в постоянно унизително положение поради хигиенно -
битовите условия и недостатъчната жилищна площ. ГД „ИН“ е следвало да обори
законоустановената презупцията за настъпването на неимуществени вреди, като
ангажира доказателства, че са осигурени благоприятни и приемливи условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, но това не е сторено. Ето защо,
съдът намира за неоснователни възраженията на ГД „ИН“, че лишеният от свобода
не е конкретизирал неимуществените вреди, които е претърпял, че не е ангажирал
никакви доказателства за реално претърпени и установени вреди и за причинно
следствена връзка между тях и твърдяното бездействие.
При съвкупната преценка на всички
приобщени по делото доказателства по безспорен начин е установено наличието на
незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД „ИН“
относно привеждане на затворническите помещения съобразно изискванията на ЗИНЗС
и ЕКПЧ.
Независимо, че
разпоредбата на чл.43, ал.4 ЗИНЗС е в сила от 07.02.2017 г. и за част от
исковия период не е било налице конкретно правило от вътрешното законодателство
на Република България за определяне на минимално жизнено пространство,
полагаемо за всеки лишен от свобода или задържан в спалното помещение, където
той е настанен, то е налице общото правило на чл.3 ЕКПЧ, забраняващо
нечовешкото и унизително отношение, каквото безспорно представлява държането на
човек в килия, в която му се полага по-малко от 3 кв.м. В този смисъл е
практиката на ЕСПЧ и установените от съда стандарти. В пилотното решение на
ЕСПЧ по делото Нешков и други срещу България се сочи, че крайната липса на
място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на това дали
условията на задържане са в нарушение на чл. 3 ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от
пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане. В
пилотното решение се сочи, че ако затворниците имат на разположение по-малко от
три квадратни метра жилищна площ, какъвто е случаят на Р. за част от исковия
период, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само
по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Фактът, че в периода от 21.04.2015 г. -
15.12.2016 г. Р. е бил настанен в пренаселено
помещение, в което е разполагал с по-малко от 4 кв.м площ, заедно с другите аспекти на условията, в които е бил държан
в затвора Бургас в процесния период, като неосигуряване на достъп през част от
денонощието до санитарен възел и принуждаването му да ползва кофа в общото
помещение вместо тоалетна, а оттам и липса на основна хигиена - всичко това
е унизило достойнството и довело ищеца
до ниво на страдание, което надвишава това, присъщо на задържането и в този
смисъл представлява нечовешко и унизително отношение спрямо него в нарушение на
чл.3 от конвенцията.
В съответствие с нормата
на чл. 52 ЗЗД и съобразно критерия за справедливост,
съдът е взел предвид конкретно установените по делото обстоятелства във връзка
с условията, при които е пребивавал Р. в затвора и кумулативния им ефект върху
него, степента и интензитета на причините неимуществени вреди и
продължителността от време, през който са претърпени, и е осъдил ГД „ИН“ да му
заплати 3000.00/три хиляди/ лева обезщетение за неимуществени вреди за целия
претендиран период 21.04.2015 г.-13.11.2017 г., като е съобразил, че за периода
15.12.2016 г. - 13.11.2017 г. ищецът е бил сам в спално помещение с
приблизителни размери 5.36 квадратни метра, и факторът „пренаселеност“ не е бил
налице.
Съдът намира, че
съобразно установените по делото обстоятелства, присъденото обезщетение е
завишено. Същото в така определения размер не е съобразено с характера,
степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни
вредите. Размерът на обезщетението следва да се определи при отчитане на всички
установени по делото относими факти. Справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД, и с
оглед установените по делото обстоятелства, както и съобразно съществуващата
съдебна практика, е обезщетение в размер на 2000.00/две хиляди/ лева, който
съответства, както на периода на търпене на вредите, така и на техния
интензитет.
Затова решението в
частта за присъденото обезщетение следва да се отмени над сумата от 2000.00/две
хиляди/ лева и оставено в сила в останалата част.
Предвид определеното
по-ниско обезщетение, следва да се отмени и решението в частта за присъдените
разноски, като същите бъдат намалени от 210.00/двеста и десет/ лева,
представляващи 10.00/десет/ лева дължима за производството пред първата
инстанция държавна такса и 200.00/двеста/ лева адвокатско възнаграждение,
съобразно уважената част от иска пред първата инстанция, на 136.00/сто тридесет
и шест/ лева, представляващи 10.00/десет/ лева дължима за производството
държавна такса пред първата инстанция и 126.00/сто двадесет и шест/ лева,
съобразно уважената част от иска от настоящата инстанция.
Искането за присъждане на законна
лихва, считано от началото на увреждането до окончателното изплащане на сумата е направено от И.Р. за първи път пред касационната
инстанция. По това искане съдът не дължи произнасяне, доколкото на касационен
контрол подлежи първоинстанционното
съдебно решение.
При този резултат,
разноски на страните пред касационната инстанция не се следват.
Мотивиран така и на
основание и на основание чл.221, ал.2 АПК, Административен съд Бургас,
четиринадесети състав,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №116 от 28.01.2020 г.,
постановено по административно дело №2028/2019 г. по описа на Административен
съд Бургас, в осъдителната му част- за разликата над 2000 лева до присъдения
размер от 3000 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на И.Н.Р. с ЕГН **********
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието- София, за сумата над 2000 лева до размера от 3000 лева.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №116 от 28.01.2020 г.,
постановено по административно дело №2028/2019 г. по описа на Административен
съд Бургас в останалата му част.
ОТМЕНЯ решение №116 от 28.01.2020 г.,
постановено по административно дело №2028/2019 г. по описа на Административен
съд Бургас, в частта, с която е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ към министъра на правосъдието, да заплати на И.Н.Р., ЕГН **********,
понастоящем в затвора Бургас, разноски в размер на 210.00 /двеста и десет/ лева
и вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, към министъра на правосъдието, да заплати на И.Н.Р., ЕГН **********,
разноски в размер на 136.00 /сто тридесет и шест/ лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: