№ 15331
гр. С., 08.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110131884 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК от Н. К.
В., ЕГН **********, срещу „Т.С.“ АД, ЕИК *****, с искане да се признае за установено
спрямо ответника, че ищцата не му дължи сумата от 173,53 лв., предявен като частичен иск
от сума в общ размер от 2673,53 лв., представляваща главница за потребена топлинна
енергия за периода от м. 10.2006 г. до м. 04.2008 г., за която е издаден изпълнителен лист от
10.08.2009 г. по гр. д. № 37609/2008 г. по описа на СРС, 41 състав, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 5004/2009 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ.
Ищцата твърди, че спрямо нея е образувано изпълнително дело № 5004/2009 г. по
описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, по което взискател е ответникът, като
изпълнителното производство е образувано за събиране на вземания за стойност на
доставена топлинна енергия в размер на 2673,53 лв. за периода от м. 10.2006 г. до м. 04.2008
г. по изпълнителен лист по гр. д. № 37609/2008 г. по описа на СРС, 41 състав. Твърди, че
процесната сума е погасена по давност, тъй като след образуване на изпълнителното дело на
19.11.2009 г. и последното изпълнително действие от 18.02.2011 г. по същото в период
повече от две години не са искани и извършвани изпълнителни действия, съответно
изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона на 18.02.2013 г. – чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК и всички изпълнителни действия след тази дата не са годни такива да
прекъснат погасителната давност за принудително събиране на вземането. Сочи, че с влязло
в сила решение № 1114 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 53458/2021 г. по описа на СРС, 26 състав,
е признато за установено недължимостта на вземането от 1250 лв., частично предявено от
сумата от 2673,53 лв., представляваща главница за топлинна енергия за периода от м.
10.2006 г. до м. 04.2008 г. по изпълнителния лист от 10.08.2009 г., като предмет на
1
настоящото производство е друга част от главницата в общ размер на 2673,53 лв. Прави
искане за постановяване на съдебно решение за установяване на недължимостта на
процесната сума като погасена по давност и присъждане на разноски в производството.
Ответникът „Т.С.” ЕАД е депозирал в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата
молба, в който оспорва исковата претенция. Поддържа, че за ищцата не е налице правен
интерес от предявяване на иска, тъй като изпълнителното производство е прекратено и към
момента на сезиране на съда не е налице висящо изпълнително дело за събиране на
вземането. Счита, че процесната сума не е погасена по давност (с приложение на
петгодишната погасителна давност) по подробно изложени съображения, че по
изпълнителното дело са извършвани множество действия, прекъсващи давността. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори, че с влезли в сила: решение № 20105648 от 26.04.2021 г. по гр.
д. № 17656/2020 г. по описа на СРС, 118 състав и решение № 1114 от 25.01.2023 г. по гр. д. №
53458/2021 г. по описа на СРС, 26 състав, са уважени предходни искове с правно основание
чл. 439 ГПК между същите страни, с които е признато за установено, че Н. К. В. не дължи на
„Т.С.” ЕАД сумата от общо 2500 лв. (по 1250 лв. по всяко от решенията), представляваща
част от сумата от 2673,53 лв. – главница, представляваща стойност на потребена топлинна
енергия за имот с адрес: гр. С................, аб. № 344433 за периода от октомври 2006 г. до
април 2008 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 10.08.2009 г. по гр. д. №
37609/2008 г. по описа на СРС, 41 състав, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 03.12.2008 г., поради погасяване на вземането по давност.
Предмет на настоящото производство е установяване недължимост на разликата над
2500 лв. до 2673,53 лв. Съдът приема, че искът е допустим като съобразява практиката,
обективирана в определение № 60521 от 28.09.2021 г. по т. д. № 1532/2020 г. по описа на
ВКС, І т. о., в която е застъпено становище, че предявяването на частичен отрицателен
установителен иск е допустимо, както и че при решение, с което се уважава частичен
отрицателен установителен иск, диспозитивът не разпростира действие за непредявената
част, защото отричането на част от задължението не налага извод за съществуването или за
несъществуването на останалата част от него.
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от 10.08.2009 г. по гр. д.
№ 37609/2008 г. по описа на СРС, 41 състав, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.12.2008 г. за сумата от 2673,53 лв. за потребена топлинна
енергия в периода октомври 2006 г. – април 2008 г., сумата от 278,89 лв. – лихва за периода
от 01.12.2006 г. до 23.10.2008 г. и законна лихва от 20.11.2008 г. до изплащане на вземането и
сумата от 109,05 лв. – разноски по делото.
За събиране на посочените вземания по молба на кредитора „Т.С.“ ЕАД от 19.11.2009
2
г. е образувано изпълнително дело № 20098380405004 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на
КЧСИ. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от ЧСИ
предприемане на изпълнителни действия и му е възложил на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ
да проучи имущественото състояние на длъжника, да извършва справки и др., както и да
определя начина на изпълнение.
Въз основа извършеното възлагане от взискателя ЧСИ е предприел действия по
проучване имуществото на длъжника чрез извършване на справки за декларирани имоти и
МПС.
На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена на 25.11.2009 г.
На 14.12.2009 г. длъжникът Н. В. е депозирала молба до ЧСИ, с която е поискала
разрешение да погаси задължението си чрез разсрочено плащане, като се е задължила да
внася всеки месец минимум по 100 лв.
Съгласно платежни нареждания на 27.01.2010 г. и 19.11.2010 г. от длъжника са
постъпили две плащания от по 100 лв., преведени по сметка на ЧСИ М.Б. по посоченото
изпълнително дело.
На 07.02.2011 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запор на банковите
сметки на длъжника при търговски банки в страната, които са получени от представители на
същите на 08.02.2011 г. и 09.02.2011 г. Открита е сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД,
по която наличността е в рамките на минималния задължителен остатък по разплащателни
сметки на клиенти и сумата по запорното съобщение е блокирана за евентуални бъдещи
постъпления.
На 06.11.2013 г. длъжникът е депозирал молба за прекратяване на изпълнителното
дело поради изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Върху молбата ръкописно е
записано „Отказвам да прекратя“, положен е подпис, без дата и издател на акта.
На 13.09.2014 г. е постъпила молба от „Т.С.“ ЕАД за внасяне на авансово дължима
такса по чл. 9 ТТР към ЗЧСИ, без искане за предприемане на изпълнителни действия.
На 21.06.2016 г. ЧСИ е предприел действия по проучване на имуществото на
длъжника чрез извършване на справки в Служба по вписванията за отбелязвания по
партидата на длъжника и отправяне на искания до банки за наличие на открити при тях
банкови сметки на длъжника.
На 10.09.2016 г. е изпратено запорно съобщение до „Б.Д.“ ЕАД за налагане на запор
върху вземанията на длъжника по открити банкови сметки, получено от служител на
банката на 15.09.2016 г. По изпълнителното дело е постъпил отговор, че запорът е наложен
по наличната спестовна сметка, както и за наличие и на друг запор върху вземанията по
сметката.
На 21.09.2016 г. е постъпила молба от „Т.С.“ ЕАД за внасяне на авансово дължима
такса по чл. 9 ТТР към ЗЧСИ, без искане за предприемане на изпълнителни действия.
На 28.11.2016 г. е наложена възбрана върху недвижими имоти на длъжника –
3
апартамент № 51, находящ се в гр. С................., заедно с избено помещение № 11, и ½
идеални части от апартамент № 26, находящ се в гр. С................., заедно със зимнично
помещение (мазе) № 26 и с 2,139 % идеални части от общите части на сградата и от правото
на строеж върху мястото, в което е построена сградата.
На 08.08.2017 г. са изпратени запорни съобщения до „Б.Д.“ ЕАД и до „Първа
инвестиционна банка“ АД за налагане на запори върху вземания по сметки на длъжника,
получени от служители на банките на 11.08.2017 г. По изпълнителното дело е постъпил
отговор от „Б.Д.“ ЕАД, че запорът е наложен по наличната спестовна сметка, както и за
наличие и на друг запор върху вземанията по сметката, а от „Първа инвестиционна банка“
АД, че има наложени предходни запори и няма достатъчен авоар.
На 11.06.2019 г. е изпратено запорно съобщение до „Б.Д.“ ЕАД за налагане на запор
върху вземанията на длъжника по открити банкови сметки, получено от служител на
банката на 11.06.2019 г. По изпълнителното дело е постъпил отговор за наличие и на друг
запор върху вземанията по сметката.
На 14.06.2019 г. е постъпила молба от „Т.С.“ ЕАД за внасяне на авансово дължима
такса по чл. 9 ТТР към ЗЧСИ, без искане за предприемане на изпълнителни действия.
На 11.10.2021 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433,
ал. 1, т. 7 ГПК, с оглед представеното влязло в сила решение № 20105648 от 26.04.2021 г. по
гр. д. № 17656/2020 г. по описа на СРС, 118 състав.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за
установяване в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника исковата
сума поради погасяване по давност на вземането.
Искът е допустим, въпреки прекратяване на изпълнителното дело, като в тази връзка
съдът споделя мотивите на решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. по
описа на ВКС, III г. о. В същото се приема, че длъжникът има правен интерес от
установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице
изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от
това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза
на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително
производство, обуславя интереса на длъжника да иска установяване, че вземането е погасено
по давност. Това е така, защото само давността може да изключи принудителното
изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете.
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от иска, както и че след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са
настъпили факти (с оглед на наведените в исковата молба твърдения - изтекъл давностен
4
срок), които водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или
прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД.
След предприемането от страна на кредитора на действия по привеждане в
изпълнение на издаден в негова полза изпълнителен лист с разпоредбата на чл. 439 ГПК е
предвидена защита на длъжника по исков ред. Тази защита на длъжника следва да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая изпълнителният
лист е издаден в рамките на заповедно производство въз основа на заповед за изпълнение,
поради което разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага за фактите, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, тъй като заповедното производство е
приключило, независимо че съдебно дирене не е провеждано.
Безспорно е обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение, в хипотезата на чл. 410 ГПК. На основание последната норма,
във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение е основание за
издаването на изпълнителен лист. Според ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че
разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо, че съдебно дирене не се провежда. С влизане в сила на заповедта за изпълнение
се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424
ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани. Влязлата в сила заповед за
изпълнение се ползва със стабилитет и спор между същите страни на същото основание за
това вземане е недопустим. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези
на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице
влязло в сила решение за установяване на вземането), настъпва стабилитет на заповедта за
изпълнение и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудират. Изброените правни последици приравняват
влязлата в сила заповед за изпълнение на силата на пресъдено нещо, с изключение на
правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна последица, характерна за
влязлото в сила решение. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно
решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните й предели
факти, стабилитет и изпълнителна сила, то спрямо същата не може да се отрече
приложимостта на общата петгодишна погасителна давност (в този смисъл определение №
480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС, ІV г. о., определение № 318
от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение № 443 от
5
30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 37 от 24.02.2021
г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д.
№ 4063/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 50295 от 23.01.2023 г. по гр. д. №
1030/2022 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Поради това съдът приема, че приложим в
случая е петгодишният давностен срок за процесното вземане.
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение - в случая най - късно на 27.01.2009 г. (с изтичането на
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК - видно от приложената по ч. гр. д. № 37609/2008 г. по описа на
СРС, 41 състав разписка заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 10.01.2009 г.), е
започнала да тече нова петгодишна давност, тъй като не са релевирани твърдения, нито са
ангажирани данни за различен момент на влизането на заповедта в сила.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), като примерно
и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч.
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н., до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността: образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др.
В тълкувателното решение е посочено още, че относно давността в принудителното
изпълнение са неприложими правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в
исковия процес, тъй като ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес,
но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася
съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
6
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Прието е също така, че в гражданското право давността е правна
последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да
действа, давност не тече. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът
може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В
доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти.
Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като актът има само декларативен,
а не конститутивен характер.
Видно от представения препис на изпълнителното дело след образуването му на
19.11.2009 г. съдебният изпълнител по възлагане от взискателя е наложил запор върху
вземания по банкови сметки на длъжника, като последният запор е наложен на 09.02.2011 г.,
което е и действие, прекъсващо давността. След тази дата до 15.09.2016 г. (датата на
налагане на следващ запор върху вземания по банкови сметки на длъжника) по
изпълнителното дело не са извършвани каквито и да било действия, годни да прекъснат
срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и погасителната давност за вземанията по изпълнителния
лист. Следователно за период от повече от две години (от 09.02.2011 г. до 09.02.2013 г.) в
хода на принудителното изпълнение не са извършвани изпълнителни действия, поради което
изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона на 09.02.2013 г.
Независимо, че съдебният изпълнител не е издал постановление за прекратяване на делото
поради настъпила перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то правните последици на
прекратяването са настъпили, считано от 09.02.2013 г.
С ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС се прие,
че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по
изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК, ВКС. Посоченото разрешение обаче не е
приложимо в случая, тъй като към 2013 г. процесното изпълнително дело вече е било
прекратено по силата на закона, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С оглед на
прекратяването на изпълнителното производство, считано от 09.02.2013 г. и предвид липсата
на активност от страна на взискателя, който съобразно възприетото с решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., не е поискал от съдебния
изпълнител след настъпилата перемпция да извърши изпълнителни действия, то и следва да
се приеме, че давността за вземанията по процесния изпълнителен лист е изтекла на
09.02.2018 г.
7
Следва да се посочи, че настоящият състав съобразява актуалната съдебна практика
по приложението на чл. 439 ГПК и конкретно разрешенията по въпросите за значението на
перемпцията и давността в изпълнителното производство (напр. ТР № 2 от 04.07.2024 г. по
тълк. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. №
1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 93 от 17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г.
по описа на ВКС, IV г. о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. по описа на
ВКС, IV г. о., решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г. по описа на ВКС, III г.
о. и др.). С тях е възприето схващането, че когато по изпълнителното дело е направено
искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да
откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ
се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече
перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново - отделно
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред
прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново
дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания
изпълнителен способ.
В разглежданата хипотеза обаче взискателят - ответник не е поискал от съдебния
изпълнител прилагане на нов способ за изпълнение до изтичане на давността за вземанията
по процесния изпълнителен лист. Ето защо и извършените от съдебния изпълнител действия
по прекратеното вече по право изпълнително дело (запор, възбрана) не са валидно
извършени, доколкото от една страна производството вече е било прекратено, а от друга
страна е липсвало искане на взискателя за предприемане на действия, които съдебният
изпълнител да е бил длъжен да извърши, за да се приеме, че действията са валидно
извършени в рамките на висящо изпълнително производство, дори същото да не е било
образувано под нов номер. Посочената практика акцентира именно върху активното
поведение на взискателя, насочено към събиране на вземанията си – прието е, че за
давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора, каквото в
случая не е налице – липсват конкретни искания от взискателя за предприемане на
изпълнителни действия срещу длъжника (единствено внасянето на такси по разпореждане
на ЧСИ не може да се приравни на искане за предприемане на изпълнителни действия).
В процесния случай нов изпълнителен способ след настъпване на перемпцията не е
поискан от взискателя, а наложените запор на банкови сметки на длъжника и възбрана върху
недвижими имоти са предприети по инициатива на съдебния изпълнител. С прекратяването
на изпълнителното дело по право следва да се считат прекратени и дадените с молбата за
образуване на изпълнително дело правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ на съдебния
изпълнител, както и самото процесуално правоотношение. Предвид това съдебният
изпълнител няма материална компетентност да предприема каквито и да било действия по
изпълнение върху имуществото на длъжника без да са поискани от взискателя, респ.
предприети такива действия не представляват валидно изпълнително действие, годно да
прекъсне погасителната давност. От друга страна, с бездействието си взискателят е
8
десезирал съдебния изпълнител, израз на което е и законодателното разрешение за
прекратяване на изпълнителното дело по право при непоискване извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години. Ето защо, съдът намира, че в случая
за съдебния изпълнител не е съществувала фактическа и правна възможност да образува
ново изпълнително дело, по което да бъде наложен нов изпълнителен способ, предвид
липсата на изрично искане в тази насока (вкл. липсата на искане за прилагане на
изпълнителен способ). Поради това и извършените след м. 02.2013 г. изпълнителни действия
нямат за последица прекъсване на погасителната давност (така и решение № 6042 от
24.11.2023 г. по в. гр. д. № 2285/2023 г. по описа на СГС, II-Д въззивен състав).
От датата на прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона е
започнала да тече нова давност, тъй като към момента на изтичане на двугодишния срок по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (09.02.2013 г.) ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС не е било постановено и следователно от образуването до
прекратяването на изпълнителното производство давността следва да се счита спряна
съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26
юни 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на
прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото
изпълнително действие – така и т. 3 от ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. по
описа на ОСГТК на ВКС. Следователно давността е изтекла на 09.02.2018 г., т. е. с изтичане
на 5 години от прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство (при
съобразяване на изложеното по-горе, че действията след 2013 г. не са годни да прекъснат
давността, в който смисъл са и вече постановените и влезли в сила съдебни решения между
същите страни, с които е отречена дължимостта поради погасяване на правото на
принудително изпълнение на друга част от вземането за главница за топлинна енергия, както
и че Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр.
28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) не намира приложение, тъй като давността е изтекла
преди приемането му), поради което искът по чл. 439 ГПК е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
Отговорността на страните за разноски в исковия процес е обусловена от изхода на
спора и се разпределя по правилата на чл. 78 ГПК. По правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК,
заплатените от ищеца държавни такси, разноски и адвокатско възнаграждение следва да се
заплатят от ответника съразмерно с уважените искове. От ищцата се претендират разноски в
размер на 51,41 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение за безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. (за което са представени пълномощно и договор за
правна помощ и съдействие от 02.06.2023 г.). От страна на ответника своевременно е
направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. За определяне размера на адвокатското
възнаграждение за безплатна правна помощ съдът съобразява разрешенията, дадени с
Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и с Решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C-427/16 и C-428/16, задължителни за прилагане от националните съдилища, като
9
приема, че в случая липсва фактическа и правна сложност на делото, същото е протекло в
рамките на две открити съдебни заседания, в които процесуален представител на ищцата не
се е явил. При отчитане на посочените обстоятелства, цената на иска, наличието на вече
уважени частични искове (за които в полза на процесуалните представители на ищцата са
присъдени адвокатски възнаграждения) и релевантната съдебна практика (напр.
определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о.), че
разписаното в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения не е задължително за прилагане от съда при произнасянето по
отговорността за разноските, настоящият съдебен състав приема, че в полза на ищцата
следва да се присъди сумата от 51,41 лв. - държавна такса, а в полза на процесуалния й
представител - сумата от 50 лв. - адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ.
Следва да се посочи, че неупражняването на всички права в рамките на едно производство е
изцяло по волята на ищеца, а и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се
утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в
прекомерен размер. В случая, присъждането на възнаграждение в по-висок размер не би
преследвало легитимни цели съгласно разясненията на посочената по-горе практика на СЕС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК, че Н. К. В., ЕГН ********** и адрес: гр. С................ не дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: гр. С............. сумата от 173,53 лв.,
представляваща част от сумата от 2673,53 лв. (горницата над уважения размер от общо 2500
лв. - 1250 лв., частичен от 2673,53 лв., с влязлото в сила решение № 20105648 от 26.04.2021
г. по гр. д. № 17656/2020 г. по описа на СРС, 118 състав и 1250 лв., частичен от 2673,53 лв., с
влязлото в сила решение № 1114 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 53458/2021 г. по описа на СРС,
26 състав) – главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия в периода от
октомври 2006 г. до април 2008 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 10.08.2009 г.
по гр. д. № 37609/2008 г. по описа на СРС, 41 състав, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.12.2008 г., поради погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.
С............., да заплати на Н. К. В., ЕГН ********** и адрес: гр. С., ж. к. „Л.“, бл. 13, ех. 3, ап.
44, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 51,41 лв., представляваща сторени по делото
разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.
С............., да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, с адрес на кантората: гр. С., ул. „Г.“
№ 31, офис-партер, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 50 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ и съдействие на ищцата Н. К. В., ЕГН **********, в хода на настоящото гр. д. №
10
31884/2023 г. по описа на СРС, 48 състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11