Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 41
20.03.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, втори граждански състав
На двадесет и четвърти февруари през две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА ДАНДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИСЛАВ ГЕОРГИЕВ
МАРИЯ ПЕТРОВА
Секретар: АННА СТОЯНОВА
Като разгледа докладваното от съдия М.Петрова в.гр.дело №27 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №1199 от 23.10.2019г., постановено по гр.дело №2131/2018г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е признато за установено по отношение на „Б.“ЕООД с ЕИК .., седалище *** и адрес на управление ***, че в полза на П.С.К. с ЕГН:********** и адрес: ***, не съществува вземане спрямо З.к. „П.“***, представляващо неустойка по чл.31 от сключен между тях анекс от 01.06.2012г. към договор за аренда на земеделска земя от 27.05.2012г., дължима в случай, че правата на арендатора по сключения договор за аренда бъдат оспорени от трето лице по вина на арендодателя и му бъде отказано да получи помощ по програма СЕПП, обективирано в заповед за изпълнение №3522/17.04.2018г., издадена по гр.дело №5797/2018г. на РС-Пловдив, за сумите съответно 25000лв. от 90000лв. – неустойка, уговорена с анекс от 01.06.2012г. към договор за аренда на земеделска земя от 27.05.2012г., ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 10.04.2018г., до окончателното плащане, както и сумата 1000лв. – разноски, както и в заповед за изпълнение №3700/25.04.2018г., издадена по гр.дело №6437/2018г. на РС-Пловдив, за сумите съответно 24000лв. – главница, представляваща частичен иск от общо дължимата сума от 90000лв. – неустойка по чл.31 от анекс от 01.06.2012г. към договор за аренда на земеделска земя от 27.05.2012г., ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 24.04.2018г., до окончателното плащане, както и сумата от 480лв. – държавна такса, и 500лв. – адвокатско възнаграждение, като П.С.К. с ЕГН:********** и адрес: ***, и З.к. „П.“***, са осъдени да заплатят на „Б.“ЕООД с ЕИК.., седалище *** и адрес на управление ***, сумата от 2190лв. – разноски по делото.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят П.С.К., който чрез пълномощника си адв.Д.Х. го обжалва с конкретни доводи за неправилност, според които между ответниците има сключени два договора за аренда от 27.05.2012г., но само единият касае земеделски имоти, а предмет на втория са парцели, ведно със сгради, находящи се в Стопански двор на с.П, и, съгласно приетото заключение на ССчЕ и представената по делото справка от ДФЗ, не са му изплатени субсидии върху пълния размер на декларираната площ, поради застъпване с друг бенефициент, който също е посочил пред фонда като правно основание за ползването на земята сключен договор за аренда със ЗК“П“, при което, декларирайки неверни обстоятелства при сключване на анекса към договора за аренда от 27.05.2012г., а именно, че няма сключени договори за наем или аренда с трети лица, арендодателят е нарушил условията на договора и анексите към него и е станал причина арендаторът да не получи субсидия по програма СЕПП, с което за него е възникнало правото да получи предвидената в анекса неустойка. По така изложените съображения жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното решение.
Въззиваемата страна „Б.“ЕООД е депозирала чрез пълномощника си адв.Л.М. писмен отговор на същата, според изложеното в който по делото са представени два договора за аренда на земеделски земи между ответниците, при което не е ясно сключеният анекс към кой от двата договора се отнася, като при подаване на заявлението си за подпомагане К. е представил освен договорите за аренда със ЗК“П“ и други договори за аренда на земеделска земя, при което и при липса на съответни доказателства, не е установено, че застъпванията касаят само имотите, предмет на договора за аренда със ЗК“П“, нито с кой са тези застъпвания и, че те са в резултат на едно и също декларирано правно основание – договор за аренда със ЗК“П“, за да се приеме и тя да е декларирала неверни обстоятелства при сключването на анекса, а и К. е получил субсидия за 2012г. и 2013г., макар и не в размер, какъвто е очаквал. С оглед на тези доводи, въззиваемото дружество претендира за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.
Въззиваемата страна ЗК“П“ не е подала отговор на въззивната жалба и не е взела становище по нея.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК; изхожда от легитимирано лице – ответник; касае изцяло неблагоприятното за него първоинстанционно решение, и откъм съдържание и приложения е редовна, поради което се явява допустима.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
С исковата молба и уточняващата я молба ищецът „Б.“ЕООД твърди да е взискател по изп.дело №253/2015г. по описа на ЧСИ Д. М., по което се присъединил като взискател ответникът П.С.К. с изпълнителни листове, издадени въз основа на заповеди за изпълнение по гр.дело №5797/2018г. и гр.дело №6437/2018г., двете на Районен съд-Пловдив, за парични вземания спрямо длъжника и ответник ЗК“П“, за сумите съответно от 25000лв. и от 24000лв., представляващи част от дължима неустойка от 90000лв., уговорена в чл.31 от анекс от 01.06.2012г. към договор за аренда на земеделска земя от 27.05.2012г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявленията и разноските по заповедното производство, като по изпълнителното дело били изнесени на публична продан недвижими имоти, за чието възлагане ищецът заявил претенция и във връзка с това било изготвено разпределение от 15.08.2018г., предявено на 23.08.2018г., с което била определена за внасяне от него сума от 30341,98лв. за частично погасяване на вземанията на ответника К.. Ищецът поддържа, че такива вземания не съществуват, тъй като: анексът от 01.06.2012г. е нищожен поради абсолютна симулация, поради липса на предписаната от закона форма и поради сключването му без решение на общото събрание или на управителния съвет на ответната кооперация; вземане за неустойка не е възникнало, тъй като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, и тъй като предвидените в анекса предпоставки за дължимост на неустойката не са настъпили; по отношение на вземанията е изтекла погасителна давност. Петитумът е да бъде признато за установено, че вземанията на К. *** по двете заповеди за изпълнение не съществуват.
Предявените отрицателни установителни искове са с правно основание чл.124,ал.1 във връзка с чл.464 от ГПК.
С отговора на исковата молба ответникът П.С.К. е възразил по допустимостта на исковете, поради това, че ищецът не е страна по договора и анекса и не може да упражнява чужди права. Признал е, че ищецът е взискател по изп.дело №253/2015г. на ЧСИ М., по което той се е присъединил с изпълнителни листове, издадени въз основа на заповеди за изпълнение по ч.гр.дело №5797/2018г. и ч.гр.дело №6437/2018г. на РС-Пловдив за главниците съответно от 25000лв. и от 24000лв. като част от дължима неустойка от 90000лв. по анекс от 01.06.2012г. към договор за аренда от 27.05.2012г., както и, че по изпълнителното дело е проведена публична продан на два имота на ответната кооперация, за купувач на които е обявен ищеца, и е изготвен протокол за разпределение, сумата по който не е внесена. Оспорва доводите за нищожност на анекса и клаузата за неустойка. Твърди за стопанските 2012/2013г. и 2013/2014г. да му е отказана в пълен размер помощ по програма СЕПП, поради застъпване с други бенефициенти, единият от които „Е. С.“ООД – праводател на ищеца, посочил при кандидатстване по програмата СЕПП същото правно основание за ползване на земите – договор за аренда с ответната кооперация за същите години, като спрямо Н. Д. – управител на „Е. С.“ЕООД и баща на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество, било образувано наказателно производство за подаване на некоректна информация относно обработваеми площи при кандидатстване за субсидии с единствената цел да ползва подпомагане от ДФЗ, от където идва и застъпването с него.
Възражението за недопустимост на исковете не се поддържа от ответника К. в подадената от него въззивна жалба. С оглед правомощията си по чл.269 от ГПК служебно да следи за допустимостта на обжалваното решение настоящата въззивна инстанция намира същото за допустимо. Безспорно е, че ищецът „Б.“ЕООД е взискател по изп.дело №253/2015г. по описа на ЧСИ Д. М., по което като взискател се е присъединил и ответникът П.К. за парични вземания спрямо същия длъжник - ответника ЗК“П“, по изпълнителни листове, издадени въз основа на заповед за изпълнение №3522/17.04.2018г. по ч.гр.дело №5797/2018г. и заповед за изпълнение №3700/25.04.2018г. по ч.гр.дело №6437/2018г., двете на Районен съд-Пловдив, за сумите съответно от 25000лв. и от 24000лв., представляващи част от дължима неустойка от 90000лв. по чл.31 от анекс от 01.06.2012г. към договор за аренда на земеделска земя от 27.05.2012г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на всяко от заявленията – 10.04.2018г. и 24.04.2018г., и разноските по заповедното производство от 1000лв. и 980лв., както и, че за купувач на два имота на длъжника е обявен взискателят „Б.“ЕООД за предложената от него цена от общо 106748лв., по отношение на която е изготвено постановление за разпределение от 15.08.2018г., с което са отредени за погасяване вземания на ответника К. като присъединен взискател за разноски по изпълнението и за частично погасяване на вземанията му по изпълнителните листове до размер на сумата от 30341,98лв., определена по съразмерност заедно с вземанията на взискателя „Б.“ЕООД от същия ред като хирографарни. Видно е при тези обстоятелства, че исковете са предявени в защита не на чуждо, както е поддържал ответникът К. с отговора на исковата молба, а на личното право на ищеца да удовлетвори вземанията си по изпълнителното дело от имуществото на ответната кооперация като длъжник. Същият разполага и с правен интерес от предявяване на тези искове, тъй като реализирането на правото му на удовлетворяване от конкретното имущество на длъжника е застрашено и ограничено от конкуриращите вземания на ответника К. като присъединил се взискател. В тази връзка законодателят изрично с разпоредбата на чл.464 от ГПК е предвидил защитата на това право посредством предоставения на взискателя специален иск за оспорване съществуването на правоотношение между длъжника и привидния кредитор и отричане на произтичащото от такова притезание по изпълнителното основание, въз основа на което то е предявено в изпълнителното производство.
По същество по делото са представени три договора за аренда от 27.05.2012г., сключени между ЗК“П“ като арендодател и П.К. като арендатор за срок от две години. Първият е приложен на листове 16-62 и касае земеделски имоти в с.П, в местностите ……………“. Видно е, че и трите договора за аренда между ответниците имат за предмет земеделски земи, противно на доводите във въззивната жалба помежду им да са сключени два договора за аренда от 27.05.2012г., само единият от които да касае земеделски имоти. В този смисъл и с оглед съдържанието му, процесният анекс от 01.06.2012г., с който в договора за аренда се добавя чл.31, предвиждащ, че в случай, че правата на арендаторът бъдат оспорени от трето лице по вина на арендодателя и му бъде отказано да получи помощ по програма СЕПП, то арендодателят дължи на арендатора неустойка в размер на 90000лв., не може да бъде отнесен към конкретен договор сред сключените на 27.05.2012г.
За да е налице абсолютно симулативна сделка, е необходимо и двете страни към момента на сключването й да са се съгласили, че изразената от тях с нея воля е привидна, без намерение да бъдат обвързани от юридическите й последици, в който случай сделката е нищожна като привидна, съгласно чл.26,ал.2,предл.5 от ЗЗД. Обстоятелствата, на които се позовава ищецът - анексът от 01.06.2012г. да не е бил представен никъде, включително и пред ДФЗ при кандидатстването на П.К. за подпомагане, и К. да не е предявил исканията си по него в продължение на повече от седем години, а чак, когато е предприето принудително изпълнение по отношение на имоти на кооперацията, които той ползва и препятства ползването им от „Е. С.“ООД, сами по себе си при липса на други надлежни доказателства не обосновават привидност на съглашението. Обстоятелството, че К. е предприел действия за привеждане в изпълнение на предвиденото с анекса в негова полза вземане за неустойка, макар и повече от седем години след сключването му, сочи на желана обвързаност с изразените в него последици, както правилно е приел и окръжният съд.
Съгласно задължителните указания по т.3 от Тълкувателно решение №2 от 20.07.2017г. по тълк.дело №2/2015г. на ОСГТК на ВКС, сключеният не в предвидената от чл.3,ал.1 от Закона за арендата в земеделието писмена форма с нотариална заверка на подписите договор за възмездно ползване на земеделска земя се конвертира в действителен договор за наем, ако са налице предпоставките на конверсията, както в случая, поради което доводът за нищожност на процесния анекс на основание липса на предписаната от закона форма по чл.26,ал.2,предл.3 от ЗЗД е неоснователен, както правилно е приел и окръжният съд.
Според задължителните указания по Тълкувателно решение №4 от 10.05.2018г. по тълк.дело №4/2016г. на ОСГТК на ВКС, въведеното с разпоредбата на чл.26,ал.3 във връзка с чл.15,ал.4,т.10 от Закона за кооперациите изискване за предварително взето от общото събрание решение за сключване на разпоредителни сделки с недвижими имоти и вещни права върху тях не създава ограничения в представителните правомощия на председателя на кооперацията по отношение на третите лица, а е от значение само за вътрешните отношения между кооперацията и председателя, като наличието на решение на общото събрание не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган, поради което, а и като се има предвид, че в случая договорите за аренда са със срок на действие от две години и нямат характера на разпоредителна сделка, а такава на обикновено управление, то доводът на ищеца за нищожност на анекса поради противоречие на закона по чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД или поради липса на съгласие по чл.26,ал.2,предл.2 от ЗЗД, заради липсата на решение на общото събрание за сключването му, е неоснователен, както правилно е приел окръжният съд.
Уговорената с анекса от 01.06.2012г. неустойка от 90000лв. по чл.31 от договора за аренда от 27.05.2012г. е дължима при наличие на кумулативно предвидените предпоставки – оспорване от трето лице на правата на арендатора по вина на арендодателя и отказ да получи помощ по програма СЕПП. И в трите договора за аренда е предвидено в чл.5,т.1 задължение за арендодателя да осигурява спокойното и безпрепятствено ползване на обекта от арендатора, а с анекса е добавен чл.30, според който арендодателят дава изричното си съгласие арендаторът да извърши регистрация на площите, предмет на договора за аренда, в ИСАК по схеми и мерки за подпомагане на площ в кампания 2012/2013г. и 2013/2014г. и декларира, че няма сключени договори за наем или аренда с трети лица по отношение на посочените площи.
Неустойката притежава обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и когато тя е определена по начин, който не цели тяхното проявление, а сочи на уговарянето й в отклонение от принципа на справедливостта и недопускане на неоснователното обогатяване, то тогава тя би била в противоречие с добрите нрави и обществения интерес, с които свободата на договаряне следва да бъде съобразена. Нищожността на клаузата в тази хипотеза на чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД се свързва с обективното й несъответствие с добрите нрави при нейното постигане, а не при последващото неизпълнение. Преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се преценява и конкретно за всеки отделен случай. В настоящия случай се касае за сключен договор за аренда на земеделски земи между кооперация и физическо лице. Неустойката е уговорена за обезпечаване изпълнението на непарично задължение на арендодателя да осигури спокойното и безпрепятствено ползване на арендуваните земи от арендатора, включително като не сключва договори за ползването им от трети лица, което да препятства отпускането на субсидии за тях. Неустойката е предназначена да обезщети вредите от неизпълнението на това задължение и е с компенсаторен характер, като очакваните от неточното изпълнение вреди се съизмеряват със субсидията, която арендаторът би получил за регистрираните за подпомагане и наети площи за процесните 2012г. и 2013г., възлизащи на 27639,66лв. за 2012г. и на 68872,91лв. за 2013г., според приетото в първоинстанционното производство заключение от 17.09.2019г. на ССчЕ, а неустойката е уговорена в твърд размер от 90000лв. за всички площи. Вредите от неизпълнението на задължението са съобразени и с дейността на арендатора, свързана със земеделско производство, за обезпечаването на която субсидиите способстват и чиято обществена значимост е в унисон и с обезпечителната и с наказателната функция на неустойката да стимулира длъжника към точно изпълнение и да регулира нормалното развитие на отношенията в този сектор. При тези конкретни обстоятелства не може да се приеме, че единствената цел, с която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й функции, което да води до нищожността на клаузата относно нея.
По делото са приложени преписките по подадените от П.К. до Държавен фонд „З.“ заявления за подпомагане за кампания 2012г. и кампания 2013г. По тях К. се е легитимирал с първите два цитирани вече като приложени по настоящото дело договори за аренда от 27.05.2012г. и с договори за наем с физически лица. С декларация е потвърдил заявените площи. При административната проверка е констатирано застъпване на площи със заявени от други земеделски стопани – ……... Не са събрани доказателства дали застъпването е за площи от имотите по договорите за аренда със ЗК“П“ или по договорите за наем с физическите лица. В проведеното на 24.02.2020г. съдебно заседание във въззивното производство ответникът К. е поискал да бъде допусната съдебно-икономическа експертиза за изясняване на въпроса относно застъпванията с твърдения такава задача да е била поставена на допуснатата в първоинстанционното производство експертиза, но вещото лице да не е отговорило на въпроса. Настоящата инстанция констатира, че от страна на ответника К. нито с отговора на исковата молба, нито в първото редовно проведено на 12.02.2019г. открито съдебно заседание, е било заявено искане за допускане на съдебна експертиза, като същият не е поставил задачи на допуснатата по искане на ищеца ССчЕ. При това положение по отношение на заявеното чак във въззивното производство искане в тази насока е налице преклузията по чл.266,ал.1 от ГПК и същото на това основание е оставено без уважение. Представена е присъда по НОХД №2154/2016г. на Окръжен съд-Пловдив, с която Н. Н. Д. е признат за виновен в това, че като управител на „Е.-с.“ООД е представил пред ДФЗ неверни сведения в заявлението за подпомагане, но за 2014г., а не за процесните 2012г. и 2013г., поради което и тъй като липсва и връзка между така инкриминираните действия и ЗК“П“, присъдата касае неотносими за спора обстоятелства. По делото не са представени доказателства на какво основание посочените трети лица са заявили въпросните площи, за да се приеме, че ответната ЗК“П“ е причастна по какъвто и да било начин към техните претенции. Напротив, по преписката е приложено уведомление от 26.07.2012г. от председателя на ЗК“П“ до ДФ“З.“-Разплащателна агенция за това, че сключеният между кооперацията и „Е.-с.“ООД договор за наем на земеделска земя в землището на с.П е прекратен на 27.11.2011г. и за стопанската 2012г. земята е отдадена под наем на П.К., с което кооперацията добросъвестно му е съдействала за упражняване на правата пред фонда. Освен това, според приетите уведомителни писма от ДФЗ до К., същият е кандидатствал за кампания 2012г. за субсидия по СЕПП в размер на 54795,38лв., а оторизираната сума е 27639,66лв., като за разликата е постановен отказ не само за площи, за които заявление е подадено и от други лица, но и за наддекларирани от него площи и такива извън специализирания слой и с неспазени базови изисквания. От оторизираната сума е удържана такава от 2463,72лв., представляваща санкции от предходни периоди или недължимо оторизирани суми, за които е издаден АУПДВ, или приспаднати суми от изискуеми задължения по други схеми и мерки, и на К. е изплатена сума от 25175,94лв. За кампания 2013г. е заявил субсидия по СЕПП от 89974,33лв., а оторизираната и изплатена сума е 68872,91лв. Отказът за разликата отново е по причина не само на двойно заявяване на площи, но и за наддекларирани от К. площи и такива извън специализирания слой и с неспазени базови изисквания. При тези обстоятелства се установява, че на К. са били отпуснати субсидии за процесните 2012г. и 2013г. по програма СЕПП, но не в пълния заявен от него размер, като отказът за разликата над оторизираните суми е по причина, както на двойно заявяване на площите и от други лица, които липсват доказателства да са се легитимирали с договори с кооперацията и не е ясно дали застъпването е за заявените от него имоти по договорите за аренда между ответниците или по договорите му за наем с физическите лица, така и поради наддекларирани от самия К. площи и такива извън специализирания слой и с неспазени базови изисквания. С оглед на това не се установява нито конкретният договор за аренда от 27.05.2012г., който ответниците са изменили с процесния анекс от 01.06.2012г., нито виновно неизпълнение на задължението на ЗК“П“, за което с анекса е договорена неустойката, нито то да е причина за частичния отказ за отпускане на субсидия по програма СЕПП. При това положение не се установява и възникването в полза на П.К. на вземане за неустойка, поради което правилно съществуването му е отречено с обжалваното първоинстанционно решение и същото следва да се потвърди.
С оглед на този изход по спора и във връзка с изричната претенция на въззиваемото дружество за присъждане на направените от него за производството пред настоящата инстанция разноски, съдът констатира, че доказателства за заплатени такива от него по делото не са представени, поради което искането следва да се остави без уважение.
Предвид изложените мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1199 от 23.10.2019г., постановено по гр.дело №2131/2018г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Б.“ЕООД за присъждане на разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: