№ 1082
гр. София, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Ал. Алексиева Въззивно
гражданско дело № 20211100510826 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение от 09.06.2021 г. по гр. д. № 75060/2019 г. по описа на СРС,
175 -ти с-в е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК на основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г. Л.Х. ЕГН
********** дължи на Агенция за събиране на вземания ЕАД, ЕИК *******
сумата от 1 000 лева, представляващо прехвърлено чрез цесия вземане за
главница по договор за заем CrediHome+ №1182-00035276 от 02.04.2018 г.,
ведно със законната лихва считано от 03.05.2019 г. до окончателното
изплащане; сумата от 120,59 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 02.05.2018 г. до 02.01.2019 г. и сумата
от 42,85 лева , представляваща лихва за забава за периода от 03.05.2018 г. до
03.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
24445/2019 г. г. по описа на СРС , 175 – ти състав, като са отхвърлени
предявените установителни искове за сумата от 99 лева , представляваща
цена на допълнителен пакет услуги за периода от 02.05.2018 г. до 02.01.2019
г.; сумата от 26,50лв., представляваща лихва за забава върху цената на
допълнителните услуги за периода от 03.05.2018 г. до 03.05.2019 г. и сумата
от 594 лева, представляваща застрахователна премия за периода от 02.05.2018
г. до 02.01.2019 г.
С решението Г. Л.Х. е осъден да заплати на Агенция за събиране на
вземанита сумата от 54,16 лева, представляваща разноски в заповедното
1
производство и 378,36 лева , разноски в исковото производство, а А.ЗА С.НА
В. е осъдена да заплати на адв. Н.И. сумата от 114,63 лева за заповедното
производство и на адв. К.Б. сумата от 138,25 лева разноски за исковото
производство.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове е подадена въззивна жалба от
ответника Г. Л.Х. с излагане на доводи за неправилност на постановеното
решение, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение
на процесуалните правила и необоснованост. Заявява, че договора за цесия е
недействителен, доколкото липсва уговорена насрещна престация - цена на
прехвърленото вземане. Поддържа, че договорът за цесия не му е съобщен,
поради което същият не е породил действие спрямо него. Поддържа доводи,
че клаузата на договорената лихва е недействителна, поради противоречието
й с добрите нрави, тъй като същата надвишава трикратния размер на
законната лихва. Заявява, че поради накърняване принципа добри нрави се е
достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации.
Поддържа, че договора за кредит е сключен в нарушение изискванията на чл.
10 и чл. 11 ЗПК, което води до недействителност на договора по аргумент от
чл. 22, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че договорът е изготвен със ситен шрифт, който
не позволява на потребителя да се запознае с условията по него и от своя
страна нарушава изискването на закона за сключване на договора по ясен и
разбираем начин. Поддържа, че при сключването на договора страните не са
уговорили погасителен план с посочване не само на всяка погасителна
вноска, а и на разпределението в нея на различните включващи се суми
/главница, договорна лихва, такси/. Това нарушение на изискванията чл. 11, т.
11 от ЗПК води до недействителност на договора по чл. 22, ал. 1 ЗПК. Твърди
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24. Моли за отмяна на решението на
СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД в подадения писмен
отговор изразява становище за неоснователност на въззивна жалба. Излагат
се доводи, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди, че
договорът за цесия е действителен и е породил действие спрямо ответника по
делото. Поддържа, че договорът за кредит е действителен и не противоречи
на разпоредби от ЗПК, както и на добрите нрави. Моли за потвърждаване на
решението като правилно и законосъобразно в обжалваната част. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима, същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
2
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените
в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че постановеното решение е
валидно, допустимо и правилно. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, съдът намира следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК на
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена
произтичат от договор за цесия, по които е прехвърлено вземане по договор
за заем. Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяне на
доказателствената тежест в процеса, в тежест на ищеца по общите правила на
чл. 154, ал. 1 ГПК е да установи възникването и съществуването на вземането
си към ответника по основание и размер.
От приетите в първоинстанционното производство писмени
доказателства е видно, че между ответника, в качеството му на
кредитополучател, и М.К., в качеството на кредитор, е сключен Договор за
заем CrediHome№ 1182-00035276/02.04.2018 г., по силата на който
последното дружество му е предоставил потребителски заем в размер на
1000.00 (хиляда) лева срещу насрещното задължение на потребителя да я
върне, ведно с договорената възнаградителна лихва, на 9 равни месечни
вноски /от 02.05.2018 г. до 02.01.2019 г. /, всяка от които в размер на 124.51
лева. Към договора са приложени Общи условия, подписани от ответника,
които са неразделна част от процесния договор. Допълнително към
главницата била калкулирани пакет от допълнителни услуги към заема, както
следва пакет „комфорт“ в размер от 99 лева, както и дължимата
застрахователна премия по договор за застраховка „защита“ в размер на 594
лева, дължими от заемополучателя. В текста на договора е обективиран и
погасителния план.
Сочените обстоятелства се установяват от представените пред първата
инстанция доказателства, поради което настоящата съдебна инстанция
споделя извода на първостепенния съд, че по делото е установено, че между
него и „Микрокредит“ ЕАД е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски заем, по силата на които кредиторът е предоставил
на ответника потребителски заем при задължение за ответника да върне
предоставените му суми съобразно договореният погасителен план към
договора. Чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства
и констатациите на приетата ССчЕ е установено, че кредиторът е изпълнил
задълженията си по процесния договор, респективно за ответника е
3
възникнало задължение да върне получения кредит и договорената надбавка
съобразно уговореното в съответния погасителен план, които не са погасени ,
доколкото вещото лице не е установило извършени плащания.
От представения по делото Рамков договор за цедиране на задължения
от 16.01.2015 г., потвърждение за сключена цесия на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД
към същия е видно, че М.К. АД, в качеството си на цедент, е прехвърлило на
Агенция за събиране на вземания ООД, описаните в Приложение № 1 към
Договора за цесия задължения, включително и вземанията си срещу
ответника по договор за заем CrediHome№ 1182-00035276/02.04.2018 г., които
вземания са описани в приложението. Договорът за цесия се дефинира като
такъв, при който се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно
трето, чуждо на връзката, от която произтича вземането, лице. Предмет на
договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува,
към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване
на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента
върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във
вътрешните му отношения с цесионера.
За да породи действие спрямо длъжника обаче, цесията следва да му се
съобщи от цедента - според изискването на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. В
настоящия случай се установява, че прехвърлителят е овластил с пълномощно
приобретателя „Агенция за събиране на вземания“ АД (правоприемник на
„Агенция за събиране на вземания“ ООД поради преобразуване чрез промяна
на правната форма) да уведоми длъжниците по цедираните вземания относно
настъпилото частно правоприемство. Уведомлението е приложено към
исковата молба и е било връчен на страната с книжата по делото, поради
което съдът приема, че на тази дата ответникът е получил уведомлението за
извършената цесия. В тази връзка е формираната съдебна практика на
ВКС-Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т.о,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС , I т.о., която се
възприема от настоящия състав. Съгласно изразеното в цитираните решения
становище, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е
предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането
поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. С посочените
решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин
уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата
молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при
решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В
съответствие с посочената съдебна практика и предвид обстоятелството, че
ответника е получил с преписа на исковата молба и уведомлението за
извършената цесия на вземането, то, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, така
настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право следва да
4
бъде съобразен от настоящия състав при постановяване на решението. Като
се съобрази посочената последователна практика на ВКС по въпроса за
уведомяването на длъжника за цесията следва, че е налице надлежно
уведомяване на длъжника - ответник за цесията.
Доводите на ответника за недействителност на договора за цесия
поради липса на насрещна престация се явяват неоснователни при
съобразяване посоченото в § 3 от Рамковия договор - „Покупна цена.
Срокове“, в това число т. 3.1 и т. 3.2 от цитирания параграф.
Доводите на въззивника – ответник за недействителност на договора за
заем са неоснователни. Със ЗПК /ДВ. Бр.35/2014 г. в сила от 23.07.2014 г./ е
въведено изискване договорът за потребителски кредит да се сключи по ясен
и разбираем за потребителя начин. Освен това е въведено изискване с чл. 10,
ал. 1 ЗПК по отношение размера на шрифта, в който договорът следва да бъде
изготвен. Несъблюдаването на това изискване води до санкция -
недействителност на договора по аргумент от чл. 22 ЗПК. С последната
посочена разпоредба е предвидено, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7- 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9 ЗПК.
В случая към момента на сключване на договора - 02.04.2018 г.
сочените изисквания на чл. 10, ал. 1 са спазени. Договорът за потребителски
кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора. Освен това договорът позволява на
потребителя да се запознае с условията по него по ясен и разбираем начин,
съдържа погасителен план с посочване на всяка погасителна вноска.
Доводите на въззивника за нарушение на разпоредбите чл. 11, т. 11 ЗПК и
съответно за недействителност на договора по реда на чл. 22 ЗПК съдът
намира за неоснователни. В сключения договор за заем са посочени
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, с
което е спазено изискването на чл. 11, т. 10 ЗПК, както и условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски с което е спазено изискването на чл. 11. т.11 ЗПК.
Изискването за посочване на разпределението по пера на сумите по
месечните вноски касае случаите, когато към договора са приложими
различни лихвени проценти, какъвто обаче не е процесния случай. Както бе
посочено в погасителния план са посочени конкретно дължимите месечни
погасителни вноски при определения фиксиран размер на договорна лихва.
За формиране на сочените изводи въззивният съд възприема практиката
на СЕС (Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15), с оглед тълкуването на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г.
В цитираното решение се приема, че "в договора за кредит не е необходимо
да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя,
5
стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи
лесно и със сигурност падежите на тези вноски", както и че "в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на
тази главница".
На следващо място неснователно е оплакването на на въззивника за
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24. Изискуемата информация се
съдържа в процесния договор , а именно чл. 2, т. 1 до т. 7, както и в чл. 20, 23,
24, 26 чл. 30 от Общите условия, които са неразделна част от договора за
заем.
Релевираното възражение за нищожност на възнаградителната лихва
поради противоречие с добрите нрави е неоснователно. В случая процесната
договорна лихва е с фиксиран размер за целия период на действие на
договора, което означава, че структурата и не разкрива други съставни
компоненти. Ето защо, следва извода, че клаузата е формулирана ясно и
разбираемо, така че дава възможност на заемателя без да използва специални
знания да предвиди размера и за целия период на ползване на заемната сума,
т.е. икономическите последици от него. Противно на доводите на въззивника
уговорката за възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. В
съдебната практика (решение № 378/2006 г. по гражд.дело № 315/2005 г. по
описа на ВКС, решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о.
на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV
г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля
размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки) относно
размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено
с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава
двукратния размер на законната лихва. Следователно при съобразяване на
годишния размер на законната лихва, определен с ПМС от 2014 г. и фактът,
че заемът е необезпечен, следва извода, че процесната възнаградителна лихва
не противоречи на добрите нрави.
При така посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и
постановеното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора на основание 78, ал. 3 вр ал. 8 ГПК в полза
на въззиваемата страна следва да бъде присъдена сумата 100.00 лв.-разноски
за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 09.06.2021 г. по гр. д. № 75060/2019 г. по
описа на СРС, 175 -ти с-в, В ЧАСТТА, с която е е признато за установено по
реда на чл. 422 ГПК на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Г. Л.Х. ЕГН ********** дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 1 000 лева, представляващо
прехвърлено чрез цесия вземане за главница по договор за заем CrediHome+
№1182-00035276 от 02.04.2018 г., ведно със законната лихва считано от
03.05.2019 г. до окончателното изплащане; сумата от 120,59 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 02.05.2018 г.
до 02.01.2019 г. и сумата от 42,85 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 03.05.2018 г. до 03.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 24445/2019 г. по описа на СРС , 175 – ти състав,
както и В ЧАСТТА, с която Г. Л.Х. е осъден да заплати на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 54,16 лева,
представляваща разноски в заповедното производство и 378,36 лева ,
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА Г. Л.Х. ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 100 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ,
т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7