РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 21.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар
Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1285
по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 99, ал. 1, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявени от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК *********, представлявано от Р.Г.А.и
Т.Я.К., с адрес ***, против И.М.Ш., ЕГН **********,***, с които се иска да бъде установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 500 лв.,
представляваща неизплатена главница по Договор за кредит № 377201/03.05.2016
г., във връзка с Договор за гаранция от 03.05.2016 г., ведно със законна лихва
за периода от 25.05.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 6.90
лева, представляваща възнаградителна лихва, за периода от 02.06.2016г. до
02.06.2016г., сумата от 80.00 лева, представляваща административна такса за
събиране на вземането, сумата от 143.65 лева, представляваща такса за гаранция,
за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 449 от 28.05.2018г., по ч.гр.д. № 749, по описа ВРС за 2018 г.
Ищецът излага, че подал заявление за издаване на заповед за изпълнение,
въз основа на което била издадена заповед за изпълнение от № 449 от
28.05.2018г., по ч.гр.д. № 749, по описа ВРС за 2018 г. , като в срока по чл.
415 ГПК се предявява настоящия установителен иск във връзка с указанията на
съда по чл. 47, ал. 5 ГПК. Твърди, че
по силата на сключен между „Фератум България“ ЕООД и ответника Договор за
кредит № 377201/03.05.2016 г.., на последния е предоставена сума в размер на
500 лв. които е следвало да върне, ведно с лихва в размер на 16,90 лева за срок
от 30 дни. Излага, че на същата дата- 03.05.2016 г. между ответника и
„Фератум Банк“ ЕООД е сключен договор за гаранция № 377201, за което ответникът
се е задължил да плати на гаранта такса за гаранция в размер на 143,65 лева. Сочи се, че срокът на договора бил до
02.06.2016 г. и от тази датата кредитът е станал изискуем в пълен размер, като
е начислена и административна такса за събиране на вземането в размер на 80
лева. Твърди се, че на
01.12.2017 г., между ищцовото дружество и „Фератум Банк“ ЕАД е сключен договор
за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити и
Приложение Г от 01.12.2017 г., с рег.№ 56251, съгласно което е прехвърлено
процесното вземане, ведно с всички привилегии и обезпечения. Предвид изложеното
се моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните, че И.М.Ш. дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, сумата от 500 лв., представляваща неизплатена
главница по Договор за кредит № 377201/03.05.2016 г., във връзка с Договор за
гаранция от 03.05.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 25.05.2018 г.
до изплащане на вземането, сумата от 6.90 лева, представляваща възнаградителна
лихва, за периода от 02.06.2016г. до 02.06.2016г., сумата от 80.00 лева,
представляваща административна такса за събиране на вземането, сумата от 143.65
лева, представляваща такса за гаранция, за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 449 от 28.05.2018г., по ч.гр.д. № 749, по описа ВРС за 2018 г.
Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК, чрез особения представител адв.М.-Г.
оспорва иска като неоснователен. Поддържа, че цесията не е породила действие,
тъй като не е съобщена на длъжника, а на следващо място оспорва с процесния
договор за прехвърляне на вземания да е придобито процесното от ищцовото
дружество. Оспорва да е налице валидна облигационна връзка между ответницата и
цедента, както и между нея и „Фератум България“ ЕООД, в която насока релевира подробни
съображения. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
С протоколно определение от 26.11.2019 г. съдът е конституирал като трето
лице помагач на страната на ищцовото дружество „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД.
В предоставения едномесечен срок по 131 ГПК от третото лице помагач е
депозирано становище по предявените искове, с което заявява, че поддържа
исковата молба по съображенията, изложени в нея. Оспорва депозираният отговор
на искова молба. Ангажира доказателства.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, вр. чл.74 ЗЗД
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже,
че между цедента „Фератум Банк“ ЕООД и
ответника е налице валидно облигационно отношение, по договор за
гаранция, по силата на което цедентът е поел задължение да бъде гарант, по
задълженията на ответницата, възникнали на основание валидно облигационно
отношение, по договор за кредит, сключен от разстояние, по силата на който й е
предоставена сумата от 500 лв., а за нея е
възникнало задължение за връщане на заетата сума и за плащане на възнаградителна лихва и административна такса за събиране на вземането в претендираните размери; 2. настъпилата изискуемост на вземанията; 3. изпълнение на
възникналите задължения за главница и лихва от страна на цедента по договора за
кредит. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Предвид нормата
на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние
- едно или повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на
ЗПФУР, такава финансова услуга, по отношение на която законът е
приложим е и кредитирането.
Съгласно
разпоредбата на чл. 10 ЗПК (ред. от 26.03.2013 г.) договорът за кредит се
сключва в писмена форма. Съобразно приложимата към казуса редакция на чл. 3
ЗЕДЕП писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен
документ, който представлява електронно изявление, записано върху магнитен,
оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде
инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на
понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1
ЗЕДЕП автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов
извършител. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан
електронен документ. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен
носител не променя характеристиките му.
Съгласно чл. 18, ал. 1
ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода,
през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно
нормата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР за доказване предоставянето на
преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно ЗПФУР се
прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕП (загл. изм. ДВ
бр. 85/2017 г. - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги).
В настоящия
случай с исковата молба от ищеца не са ангажирани никакви доказателства от вида
на визираните в разпоредбата на чл. 18 ЗПУФР. Не са събрани доказателства кредиторът
по процесния договор за заем да е предоставил на ответника длъжник-
преддоговорна информация, нито такава между страните да е налице размяната на
електронни съобщения, доказваща постигнатото между тях съгласие за сключване на
процесния договор. От третото лице помагач е представен договор № 377201 за
предоставяне на потребителски кредит, съгласно който на 03.05.2016 г. между “Фератум
България“ ЕООД и ответницата е постигнато съгласие да й бъде отпуснат кредит в
размер на 500 лв., с уговорен лихвен процент 41,12 %, за срок до 02.06.2016 г.,
който да бъде обезпечен с поръчителство предоставено от „Фератум Банк“ ltd.. Същият обаче не носи неин подпис, а не са
ангажирани никакви доказателства за сключването му да са налице размяна на
електронни изявления. Размяна на електронните съобщения цели да закрепи по
недвусмислен начин, предвид сключването на договора от разстояние, съвпадането
на насрещните волеизявления на страните относно съществените елементи на заема
– заемната сума, срока за ползването й и размер на сумата дължима за връщане.
Мълчанието по аргумент от чл. 14, ал.2, изр.2 на ЗПФУР, не може да бъде
тълкувано като съгласие.
По делото не са
събрани доказателства за размяната на електронни съобщения, доказваща
постигнатото между страните съгласие и следователно целения от тях договор за
заем не може да се приеме, че е сключен. Не са представени доказателства
ответницата да е получила заемната сума. От изслушаната по делото експертиза
единствено се установява, че кредиторът е наредил през електронната система за
плащания ИзиПей сумата от 500 лв. с получател ответницата без да е посочено
основанието за превода. Разписката въз основа, на която вещото лице прави този
свой извод не е приложена по делото.
Договорът за
заем е реален договор, което означава, че дори и по делото да бе установено, че
е налице постигнато съгласие между страните получаване на процесната сума в
заем, то не е достатъчно, а следва още да бъде доказано и реалното й предаване,
каквито доказателства не са събрани. Вещото лице изрично в съдебно заседание
излага, че няма доказателства дали извършеното плащане на процесната сума е
получено от ответницата.
С оглед изложеното
следва да се приеме, че не се доказа качеството на кредитор на ответника по
отношение на “Фератум България“ ЕООД по твърдения договор за заем, поради което
и няма как да е възникнало субругационно право за цедента. Ето защо и
предявените исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
За пълнота съдът
намира, че следва да отбележи, че дори и да се приеме, че между страните е бил
сключен договор за потребителски кредит, то той не съдържа минимално
необходимото съдържание, съобразно чл.10, ал. 1 ЗПК (редакция от 28.07.2015 г.),
поради което и на основание чл. 22 от закона съдът го намира за недействителен.
На собствено основание искът за претендираната в настоящото производство административна
такса за събиране на вземането е изцяло неоснователен, тъй като изобщо между
страните не се установява такава да е била уговаряна.
Отделно от
всичко изложено съдът намира, че доколкото ищецът извежда своята активна
материалноправна легитимация по силата на договор за цесия, сключен със
суброгиралия се в правата на удовлетворения кредитор, то следва да се установи
дали е възникнало правото на суброгация.
Суброгацията се
допуска, ако третото лице има правен интерес от изпълнението. Предпоставките,
за да възникне правото на суброгация са: 1. Наличие на регресно право. 2.
Наличие на правен интерес на третото лице да изпълни чуждо задължение.3.
Изпълнение от страна на третото лице на задължението в пълен размер. Дори и по
делото да се приеме, че е възникнал главен дълг, то от ангажираните писмени
доказателства не може да се направи категоричен и обоснован извод, че цедента е
изплатил задълженията на ответницата към кредитора по договора за заем.
Представено е единствено потвърждение без дата от “Фератум България“ ЕООД,
което носи подписа на неизвестно лице, доколкото дори не е посочено, да изхожда
от законния представител на дружеството, което е непротивопоставимо на трети
лица, каквато е ответницата. По своята правна същност то е частен документ и
обективира изгодни за страната, която го представя факти, като не е подписан от
страната, на която се противопоставя. То само по себе си не може да обоснове
при условията на пълно и главно доказване извод за плащане на дължимите от
страна на ответника суми от поръчителя- цедент, при липсата на каквито и да е
други доказателства по делото, който факт изрично се оспорва. Частните
документи нямат материална доказателствена сила. Законът не предвижда
изявленията, които са материализирани в частен документи да имат задължително
обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съда по вътрешно
убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на
чл. 12 ГПК. В конкретния случай на представеното по делото потвърждение дори не
е придадено вид да произхожда от твърдения първоначален кредитор, доколкото не
е ясно кое е лице, което е направило изявлението и го е подписало, и въобще
разполагало ли е същото с представителна власт по отношение на това дружество.
Не са ангажирани никакви други доказателства установяващи плащане на процесните
задължения от поръчителя- цедент на първоначалния кредитор. След като не се
установява поръчителят да е изпълнил задълженията на длъжника, то той не би
могъл да встъпи в правата, които кредиторът има срещу него. Следователно не
може да се приеме за доказано, че в полза на поръчителя–цедент е възникнало
регресно вземане спрямо ответницата по сключения между нея и първоначалния
кредитор- “Фератум България“ ЕООД договор за потребителски кредит, обезпечен с
Договор за гаранция/ поръчителство, вземанията по които са цедирани. Предвид
изложеното на още едно основание исковете като недоказани следва да бъдат
отхвърлени изцяло.
Относно разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата се следват разноски съобразно отхвърлената част от исковете,
но доколкото такива не се претендират съдът не следва да се произнася по
отговорността за тях.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, представлявано
от Р.Г.А.и Т.Я.К., с адрес ***, против И.М.Ш., ЕГН **********,***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, с които се иска да бъде установено по отношение на ответника,
че дължи на ищцовото дружество сумата от 500 лв., представляваща неизплатена
главница по Договор за кредит № 377201/03.05.2016 г., във връзка с Договор за
гаранция от 03.05.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 25.05.2018 г.
до изплащане на вземането, сумата от 6.90 лева, представляваща
възнаградителна лихва, за периода от 02.06.2016г. до 02.06.2016г., сумата от
80.00 лева, представляваща административна такса за събиране на вземането,
сумата от 143.65 лева, представляваща такса за гаранция, за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 449 от 28.05.2018г., по ч.гр.д. № 749, по описа ВРС за 2018 г.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба, в двуседмичен срок от получаване
препис от страните пред Пазарджишки окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ
ТЕРИЗЕВА-ВЛАДИМИРОВА