Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София, 30.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на тридесети ноември две хиляди и осемнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА
мл. с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Елка Григорова и в
присъствието на прокурора Йорданка Чанкова, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД № 4279 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното :
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от
14.06.2017 г., по НОХД № 13269/2016 г.,
Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 16-ти състав, е
признал подс. Е.Д.П. за виновен в това, че на 23.02.2016 г., около 08.00 ч., в
гр. София, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „Деу
Такума“ с peг. № ******, движейки се по
ул. „Средна гора“, с посока на движение от бул. „Сливница“ към бул. „Тодор
Александров“, в района на кръстовището с ул. „Пиротска“, нарушил правилата за
движение по пътищата, както следва : чл. 116 от ЗДвП - „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и
предпазлив към пешеходците...“, и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП - „При приближаване към пешеходна пътека,
водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на
пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта
или спре“, и реализирал пътнотранспортно произшествие с пресичащата ул.
„Пиротска“ на обозначена пешеходната пътека (съгласно чл. 64, т. 3, б. „а“ от
ППЗДвП - „Напречната пътна маркировка има
следните наименования и изображения : Пешеходна пътека М 8.1 - очертава се с
широки непрекъснати линии, успоредни на оста на пътя“), от дясно на ляво,
спрямо посоката му на движение, пешеходка Ц.Х.М., като не бил внимателен и
предпазлив към пешеходката, не пропуснал преминаващата по пешеходната пътека М.
и по непредпазливост ѝ причинил средна телесна повреда, по смисъла на чл.
129, ал. 2 от НК, изразяваща се в закрито счупване на страничното кондилно
възвишение на лявата голямопищялна кост, което е реализирало медико -
биологичния признак трайно затруднение на движенията на левия долен крайник (за
срок по - дълъг от 30 дни), като деянието е извършено на пешеходна пътека - престъпление
по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „а“, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр.
чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, поради което го е осъдил, на основание чл. 55, ал.
1, т. 1 от НК, на наказание „лишаване от свобода“, за срок от три месеца, чието
изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил за срок от три години,
както и, на основание чл. 343г, вр. чл. 343 от НК, на наказание „лишаване от
право да управлява МПС“, за срок от шест месеца, считано от влизане на
присъдата в сила. Осъдил е подсъдимото лице, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати направените по делото разноски, в размер на 204.94 лв., по
сметка на СДВР.
Недоволен
от така постановената присъда е останал упълномощения защитник на подс. Е.П. –
адв. Й.Д., САК, който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, е подал въззивна жалба.
Обобщено, в нея се твърди, че съдът неправилно е приложил материалния закон,
като не е преквалифицирал инкриминираното деяние на подсъдимия по чл. 343а от НК, респективно не го е освободил от наказателна отговорност, по реда на чл.
78а от НК, с налагане на административно наказание „глоба“. Изброяват се
подробно фактическите действия, извършени, според защитата, от подсъдимия, по
указване помощ на пострадалата след пътно - транспортното произшествие,
обуславящи приложението на привилегирования състав на чл. 343а от НК. Твърди
се, че същите изпълват изискванията на задължителните указания, дадени с
Постановление № 1/1983 г. на Пленума на
ВС, относно приложението на чл. 343а от НК. Желае се изменение на първоинстанционния
съдебен акт, като, след преквалификация на деянието по чл. 343а, подсъдимият се
освободи от наказателна отговорност, по реда на чл. 78а от НК, и му бъде
наложено административно наказание „глоба“, в минимален размер.
С
подадената въззивна жалба с допълнение не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание от 24.10.2018 г., въззивният съд, по реда на чл. 327
от НПК, след като се запозна с въззивната жалба с допълнение, както и с
приложените материали към делото, прецени, че за правилното изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия. Намери, също така,
че не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на
правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното
решаване на делото, с оглед и спецификата на въззивното съдебно производство
при проведено първоинстанционно такова по реда на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото
лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т.
7 от НК, въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното
заседание е задължително.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд, защитникът
на подсъдимото лице поддържа жалбата, по наведените в същата съображения.
Излага доводи, че с оглед целите на специалната и генерална превенция не е
необходимо подсъдимият да бъде лишен от право да управлява МПС. Желае присъдата
на СРС да бъде отменена и вместо нея бъде постановено решение, с което
подсъдимият да бъде освободен от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание в минимален размер.
Представителят на СГП намира присъдата на
първоинстанционния съд за правилна и законосъобразна и предлага същата да бъде
потвърдена в цялост. Акцентира, че първият съд правилно е приложил материалния
закон, като е преценил, че привилегията по чл. 343а от НК е неприложима към
хипотезите, визирани в чл. 343, ал. 3 от НК. Посочва, че определеното на
подсъдимото лице наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е
изключително ниско, като при индивидуализацията му са съобразени от съда всички
смекчаващи отговорността му обстоятелства.
Подсъдимото лице, в правото си на лична защита и на последна дума, поддържа
изложеното от защитника си. Желае уважаване на подадената въззивна
жалба.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивната жалба, както и доводите и възражения, направени
в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен
акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
Производството
пред СРС е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК (съкратено съдебно
следствие), като на основание чл. 371, т. 2 от НПК подс. П. е признал изцяло
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласието му
е одобрено от първоинстанционния съд.
Съобразявайки
разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, съгласно която в случаите по чл. 372,
ал. 4 от НПК съдът приема за установени обстоятелствата, изложени в
обвинителния акт, правилно първоинстанционният съд в мотивите на присъдата е
приел за установени обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, позовавайки се на направеното от подсъдимия самопризнание.
Законосъобразна е и констатацията му, че самопризнанието на подсъдимото лице се
подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство. Липсват
основания за корекция на този извод на СРС от страна на въззивния съд. Ето защо
и настоящият съдебен състав принципно приема, че в сочената хипотеза е длъжен
да приеме съществените относими факти така, както са описани в обвинителния
акт. Този извод следва от естеството на диференцираната процедура, в
разновидността ѝ по точка втора на чл. 371 от НПК. В настоящия казус и
въззивната инстанция прие, че фактите, посочени в акта на обвинението и
признати от подсъдимия, се подкрепят от събраните в хода на досъдебното производство
доказателства, което налага извод за възприемане в цялост на същите, съобразно
отразяването им в обвинителния акт.
Поради
изложеното, въззивният съдебен състав приема, въз основа на самопризнанието на
подсъдимия и доказателствата, които го подкрепят, за установени фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и възпроизведени и в
мотивите на обжалваната присъда, а именно :
На
23.02.2016 г., около 08.00 ч., в гр. София, по ул. „Средна гора“ подс. Е.Д.П.
управлявал моторно превозно средство - лек автомобил, марка „Деу“, модел „Такума“,
с peг. № ******, движейки се с посока на
движение от бул. „Сливница“ към бул. „Тодор Александров“. Подсъдимият завил
наляво и навлязъл в кръстовището, образувано от ул. „Средна гора“ и ул. „Пиротска“.
Улица „Пиротска“ била предназначена за движение на пътни превозни средства в
двете посоки, като по широчината на пътното платно на ул. „Пиротска“ имало
очертана пешеходна пътека, сигнализирана с пътна маркировка „М 8.1“ от ППЗДвП и
поставен вдясно спрямо посоката на движение на обвиняемия пътен знак „Д 17“ от
ЗДвП, указващ наличието ѝ. Със скорост от около 10 км/ч., подсъдимият
продължил движението си в кръстовището, образувано между ул. „Средна гора“ и
ул. „Пиротска“, като не бил внимателен и предпазлив към пресичащата по
пешеходната пътека на ул. „Пиротска“ св. Ц.Х.М., която се движела от дясно на
ляво, спрямо посоката му на движение, не я пропуснал да премине по пешеходната
пътека и реализирал пътно - транспортно произшествие с нея. Подсъдимият П.
ударил с лявата част на управлявания от него автомобил отляво тялото на
пешеходеца - св. М., при което последната паднала на пътното платно и
вследствие на пътно - транспортното произшествие получила телесни увреждания и
била откарана от подсъдимия в УМБАЛСМ „Пирогов“, за оказване на спешна
медицинска помощ. В медицинското заведение, св. М. и подсъдимото лице съобщили
за случая на дежурния полицай. Впоследствие, на място бил направен оглед на местопроизшествието,
била изготвена скица и констативен протокол.
Причината
за настъпване на пътно - транспортното произшествие са действията на подс. П.,
който не е възприел или ако е възприел, не е реагирал своевременно на
намиращата се на пешеходната пътека св. Ц.Х.М. и не е осигурил преминаването ѝ
през пътното платно. За конкретните пътни условия, при скоростта, с която се е
движел, подс. П. е имал обективна възможност както да възприеме, така и
техническа възможност да предотврати удара, като намали скоростта и да спре, за
да пропусне пешеходеца – св. М.. Пътната маркировка, обозначаваща пешеходната
пътека, е била изтрита само в двата края на пешеходната пътека, но пътният знак
„Д17“, разположен в дясно на ул. „Пиротска“, е бил видим за навлизащите
автомобили от ул. „Средна гора“.
В
резултат на пътно – транспортното произшествие на пострадалата св. Ц. М. е било
причинено закрито счупване на страничното кондилно възвишение на лявата
голямопищялна кост, което е реализирало медико-биологичният признак трайно (за
срок повече от 30 дни) затруднение на движенията на левия долен крайник и
съставлява средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
Подсъдимият
Е.Д.П. е роден на *** г., в гр. Перник, българин, български гражданин, женен, висше
образование, не работи, с постоянен и настоящ адрес ***, ЕГН **********.
Същият
не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание по реда на глава VІІІ, раздел ІV от Общата част на
Наказателния кодекс.
Така
възприетата фактология се подкрепя от направеното от подсъдимото лице признание
на фактите, изложени в обвинителния акт, кореспондиращо си със събраните на
досъдебното производство гласни и писмени доказателствени средства и писмени
доказателства, конкретно с гласните
доказателствени средства - показанията на св. Ц.Х.М. ; писмените доказателствени средства доказателства и писмени доказателства – констативен протокол № К 150/23.02.2016 г., протоколи за оглед на
местопроизшествие от 23.02.2016 г., справка от Дирекция „Национална
система 112“ – РЦ 112 - София, епикриза на Ц. М., издадена от УМБАЛСМ „Н. И.
Пирогов“ ЕАД, справка за съдимост на подсъдимия ; веществените доказателствени средства – снимки, оформени във фотоалбум
и изготвена скица към протокол за оглед на местопроизшествие от 23.02.2016 г. ; веществено
доказателство –оптичен носител, както и способите
на доказване – съдебномедицинска експертиза по писмени данни и
автотехническа експертиза.
В
посочената доказателствена съвкупност не фигурират писмени доказателствени
средства, писмени доказателства и способи на доказване, които да не са относими
към предмета на доказване по наказателното производство.
Въззивната
инстанция изцяло споделя извършената оценка на доказателствата от първия съд,
която определя свидетелски показания на пострадалата св. М. като логични,
последователни и непротиворечиви, кореспондиращи с останалите събрани и
проверени по делото писмени доказателствени източници, а последните – като
истинни и кореспондиращи помежду си и с останалите доказателствени средства по
делото.
Верен
е и изводът на първата инстанция, че гласните и писмени доказателствени
средства и способите на доказване – експертизи, непротиворечиво и в пълнота
изясняват фактическата обстановка по делото, като подкрепят направеното от
подсъдимия признание на описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт
фактически положения. Поради това, правилно и законосъобразно се явява и
определението на районния съд по реда на чл. 372, ал. 4 от НПК.
Направеното
самопризнание се подкрепя еднопосочно от показанията на св. М., отразеното в
протоколите за оглед на местопроизшествие и заключението на автотехническата
експертиза, несъмнено подкрепени и от изготвените към протокола за оглед
веществени доказателствени средства. Правилно първият съд е преценил, че същите
подкрепят по нужния несъмнен и категоричен начин самопризнанието на подсъдимия
и позволяват на съда да формира еднозначни изводи относно авторството и
механизма на извършване на инкриминираното деяние. Настоящият съдебен състав се
солидаризира с изводите на първата инстанция, че така събраното гласно
доказателствено средство е напълно единно, еднопосочно, кореспондиращо по
небудещ съмнение начин със събраните в хода на досъдебното производство и
приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред писмени
доказателствени средства и писмени доказателства, поради което е следва да се
приеме, че е депозирано обективно, безпристрастно и добросъвестно.
Като
логични и последователни и въззивния съд оцени показанията на пострадалото от инцидента
лице – св. М.. Въз основа на тях инстанциите по същество установяват
местонахождението и насочеността на движение на тази свидетелка, както и
обстоятелството, че на посочените в обвинението дата и място, пострадалата,
пресичайки ул. „Пиротска“ на определената за това пешеходна пътека, била
блъсната от управлявания от подсъдимия лек автомобил. Показанията на св. М.
кореспондират изцяло и с обективните находки в района на местопроизшествието,
установени в хода на извършените действия по разследването – огледи, поради
което и допринасят за изясняване на обстановката в района на произшествието. В
заключение следва да се отбележи, че показанията на пострадалата са напълно
единни, еднопосочни, вътрешно непротиворечиви, кореспондират с останалите,
събрани по делото писмени и веществени доказателствени средства и способи на
доказване и със самопризнанията на подсъдимото лице. Не се оборват или
разколебават в нито една своя част, поради което и съдът намира, че са
депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и правилно са били
поставени от първия съд в основата на изводите му по фактите.
Правилно е
преценено от районния съд, че скоростта на движение на автомобила, управляван
от подс. П., по време на сблъсъка е в порядъка на около 10 км/ч. В този смисъл
са както показанията на св. М., които настоящата инстанция вече посочи, че отчита
като обективни, безпристрастни и добросъвестни, която заявява, че подсъдимият
се е движел с управляваното от него превозно средство с ниска скорост, така и заключението
на приетата по делото автотехническа експертиза. Същата е подробна, в хода и са
съобразени всички обективни обстоятелства и е изготвена от вещо в съответната
област на науката лице. Въз основа на нея се установява, че предприетата от
водача маневра „завиване на ляво“, механизма на удара – кос, страничен,
спирането му след удара, причинените на пострадалата телесни увреждания и конкретната
пътна обстановка, описана в протокола за оглед на местопроизшествието, снимките
от фотоалбума, дават основание да се приеме именно тази скорост на движение.
Скоростта на
движение на процесния автомобил преди катастрофата, опасната зона, мястото на
настъпилия удар, механизма на ПТП и техническите причини за него, както и
възможността за предотвратяване на инцидента, се установяват въз основа на
заключението на изготвената автотехническа експертиза. И настоящият съдебен
състав възприе това заключение като пълно, ясно и обосновано и не намери
основание да се съмнява в неговата правилност. Същото е изготвено от
висококвалифициран експерт, за чиято професионална компетентност и
добросъвестност не са налице основания за поставянето им под съмнение.
Като
компетентно изготвено и в пълна степен отговарящо на поставените задачи, съдът
кредитира заключението на изпълнената по делото съдебномедицинска експертиза по
писмени данни. Въз основа на нея се установява, че пострадалата е получила
закрито счупване на страничното кондилно възвишение на лявата голямопищялна
кост, което е реализирало медико-биологичният признак трайно (за срок повече от 30 дни) затруднение
на движенията на левия долен крайник, които са реализирали медико - биологичния
признак „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“.
Писмените доказателствени
средства и писмените доказателства, приети в хода на съдебното следствие, съдът
кредитира изцяло, като прецени, че същите кореспондират по категоричен начин с
останалия събран и проверен доказателствен обем, поради и което ги оценява като
подкрепящи повдигнатото обвинение и направеното самопризнание.
С оглед
спецификата на доказателствения анализ при диференцираната съдебна процедура по
чл. 371, т. 2 от НПК, при липса на противоречиви доказателства, какъвто е
настоящият случай, съдът приема за установени фактическите обстоятелства,
изложени в обвинителния акт, позовавайки се, съобразно изричната разпоредба на
чл. 373, ал. 3, вр. чл. 372, ал. 4 от НПК, на направеното самопризнание и на
доказателствата, събрани в досъдебното производство. В конкретиката на
разглеждания казус, всички събрани и проверени в хода на досъдебното
производство доказателства – посочените вече показания на св. М., писмени и
веществени доказателствени средства, писмените доказателства и способи на
доказване - експертизи, подкрепят еднопосочно и безпротиворечиво изложената в
обвинителния акт и възприета и от съдебните инстанции фактическа обстановка.
Като цяло, съобразно нормата на чл.
373, ал. 3 от НПК, първоинстанционният съд законосъобразно се е ползвал от
събраните в рамките на досъдебна фаза на процеса писмени доказателства и гласни
и писмени доказателствени средства.
Въззивният съд
служебно констатира, че правото на защита на подс. П. не е било нарушено в нито
един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички
изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на
правото на защита на подсъдимото лице - редовно връчване на обвинителния акт,
гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да се
ползва от възможността съдебното производство да се развие по реда на някоя от
диференцираните процедури по глави ХХVII и ХХIХ, което подс. П. е реализирал,
да представя доказателства и да прави доказателствени искания, некасаещи
изложената в обвинителния акт и призната фактическа обстановка, да се ползва от
адвокатска помощ, каквато е ангажирал, както и възможност да се изказва
последен и да обжалва актовете на съда, накърняващи законните му права и
интереси, от които възможности подсъдимото лице в пълна степен се е
възползвало.
Признатите от подс. П., по реда на
чл. 371, т. 2 от НПК, изложени в обвинителния акт фактически обстоятелства,
подкрепени от събраните на досъдебната фаза на процеса писмени и гласни
доказателства и доказателствени средства, очертават една константна, логична
верига от обективни и субективни факти, от които безспорно и по несъмнен начин
се установява както самото деяние, неговия механизъм и предмет на извършване,
така и съпричастността към същото на подсъдимото лице.
Въз основа на направената по
реда на чл. 373, ал. 3, вр. чл. 372, ал. 4 от НПК оценка на доказателствата и
въз основа на установената фактическа обстановка, настоящата въззивна инстанция
намира, че първостепенният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие
със закона и постоянната практика на ВС и ВКС на РБ, досежно съставомерността
на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно и обосновано го е
подвел под състава на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „а“,
пр. 2, вр. чл. 343, ал.1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК.
От
обективна и субективна страна са налице всички признаци на този престъпен
състав.
От обективна
страна безспорно е доказано, че подс. П., на инкриминираните място и време, е
управлявал моторно превозно средство - лек автомобил, марка „Деу“, модел „Такума“,
с peг. № ******, движейки се по ул.
„Средна гора“, с посока на движение от бул. „Сливница“ към бул. „Тодор
Александров“, и в района на кръстовището с ул. „Пиротска“, на обозначена
пешеходната пътека (съгласно чл. 64, т. 3, б. „а“ от ППЗДвП - „Напречната пътна маркировка има следните
наименования и изображения: Пешеходна пътека М 8.1 - очертава се с широки
непрекъснати линии, успоредни на оста на пътя“), реализирал
пътнотранспортно произшествие с пресичащата ул. „Пиротска“ от дясно на ляво
спрямо посоката му на движение пешеходка -Ц.Х.М..
Както е
известно в теорията и съдебната практика, нормата на чл. 343 от НК е бланкетна
и съдържанието ѝ се допълва от конкретно нормативно установени правила за
движение по пътищата, които се съдържат най-вече в ЗДвП и Правилника за
приложението му. Според обвинението, което е повдигнато, тези правила са именно
чл. 116 от ЗДвП и чл. 119, ал. 1 от същия нормативен акт. Въззивният съд
споделя доводите на първата инстанция, че с деянието си подсъдимият е нарушил
горепосочените норми, с което е осъществил от обективна страна състава на
престъплението, в което е обвинен. В двата текста на чл. 116 и чл. 119, ал. 1
от ЗДвП се установяват задължения за внимание и предпазливост към пешеходците,
а вторият състав установява задължение пешеходците, стъпили на пешеходната
пътека, да бъдат пропускани от водачите на МПС. Именно несъобразяването на
подсъдимия с тези правила, е довело до настъпване на инкриминирания резултат,
изразен в причиняване на средна телесна повреда на пострадалата.
Налице е и
изискуемата се от закона пряка, непосредствена и непрекъсваща причинно –
следствена връзка между нарушението на правилата на движение и настъпилия
съставомерен резултат. В настоящия случай, именно в резултат на неспазването в
съвкупност на правилата на чл. 116 и чл.
119, ал. 1 от ЗДвП, респективно игнорирането на задължението на водача за
внимание и предпазливост към пешеходците и за пропускане на пешеходците,
стъпили на пешеходната пътека, подс. П. причинил пътно – транспортно произшествие с пешеходеца св. М., като в
резултат на съприкосновението на автомобила, управляван от подсъдимия, с
пешеходката, същата паднала на терена. В резултат на падането и на терена, на
пострадалата св. М. било причинено закрито счупване на
страничното кондилно възвишение на лявата голямопищялна кост, което е
реализирало медико - биологичния признак трайно затруднение на движенията на
левия долен крайник (за срок по - дълъг от 30 дни), с което е и
осъществен частният съставомерен признак „средна
телесна повреда“.
По делото
категорично е доказано, че подс. П. е разполагал с обективната възможност
навременно да съобрази поведението си с императивното му задължение,
произтичащо от горепосочените правила за пътно поведение, като прояви
внимание към пешеходката и я пропусне да премине по
пешеходната пътека, преди да завърши маневрата „завиване на ляво“. Това негово
изискуемо поведение е щяло да доведе до създаване на безопасни условия за участниците в
движението. Такова дължимо поведение обаче,
което да е съобразено с правилата за движение по пътищата, не е предприето от
подсъдимия и в резултат на това е настъпил вредоносния резултат.
Вярно и точно районният съд е прецизирал и
субективната страна на извършеното от подсъдимия инкриминирано деяние, като извършено виновно, при форма на вината
несъзнавана непредпазливост (небрежност), по смисъла на чл. 11, ал. 3, пр. 1 от НК. Това е така, защото, видно от действията му, той не е
предвиждал настъпването на общественоопасните последици на деянието, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. По делото
липсват каквито и да е доказателства, които да насочват, че подсъдимият е имал
най-обща (абстрактна) представа за настъпване на престъпния резултат, като е
смятал, че този резултат може да бъде избегнат. Подс. П. не е предвиждал опасността при движение на автомобила си,
не е забелязал навреме преминаващия пешеходец, с оглед на което не може да има
самонадеяност, а единствено небрежност. В конкретния случай подсъдимият не е
изпълнил задълженията си, предвидени в горецитираните
разпоредби в ЗДвП. При това положение, отклонението от дължимото поведение
поражда за него задължението да предвиди настъпването на престъпния резултат.
Ако бе проявил дължимата грижа и взискателност, ако бе подложил на внимателна преценка всички фактори от пътната обстановка, подс. П. можеше да
изведе в съзнанието си представата за общественоопасните последици и да не ги
предизвика.
Въззивният
съд констатира, че основните несъгласия, обективирани във въззивната жалба, са
относно това, че районният съд не е приложил, от правна страна, привилегирования
състав по чл. 343а от НК, въпреки че по делото е безспорно установено, че след
деянието, подсъдимият направил всичко необходимо за оказване помощ на
пострадалата. Настоящата инстанция, като се съгласява с доводите на защитата,
че след настъпване на пътно – транспортното произшествие подс. П. е направил
всичко възможно и необходимо за оказване помощ на пострадалата св. М., а именно
– откарал я в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където на пострадалата била оказана
спешна и висококвалифицирана помощ, намира, че в конкретния по делото случай,
привилегията на закона, визирана в чл. 343а от НК, се явява действително
неприложима, както правилно и законосъобразно е приел и първият съд. И това е
така, тъй като, от една страна, в хипотезата на приложение на диференцираната
процедура, в разновидността ѝ по точка втора на чл. 371 от НПК, съдът е
длъжен да приеме съществените относими факти така, както са описани в
обвинителния акт, в това число и обстоятелството, че деянието е извършено на
пешеходна пътека – в каквато насока е и самопризнанията на подсъдимия, направено
при условията на чл. 371, т. 2 от НПК, което се подкрепя от останалите, събрани
по делото доказателствени източници. От друга страна, привилегията на закона –
по чл. 343а от НК, не намира приложение в случаите, в които е налице
квалифициран състав на причиняване на съответните съставомерни последици по
непредпазливост. Привилегированият състав по чл. 343а от НК може да намери
приложение само тогава, когато деянието е съставомерно по чл. 343, ал. 1, б.
„б“ и б. „в“ и по ал. 2, б. „а“ и б. „б“. Предвид изложеното, настоящата
инстанция намира, че не са налице материално – правните предпоставки за
преквалифициране на деянието, осъществено от подсъдимия, по чл. 343а от НК,
респективно не са налице предпоставки за приложение на института на
освобождаване на дееца от наказателна отговорност, с налагане на
административно наказание по чл. 78а от НК, доколкото максималния размер на
наказанието, предвидено за престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б.
„а“, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК –
лишаване от свобода до шест години, надвишава законноустановения максимум на
предвиденото наказание, при което институтът по чл. 78а, ал. 1 от НК намира
приложение – лишаване от свобода за срок от пет години при непредпазливи
престъпления.
При правилна правна
оценка на събрания доказателствен материал и на установената по делото
фактическа обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието
на подсъдимия, като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 55,
ал. 1, т. 1 от НК, поради наличието на многобройни смекчаващи отговорността
обстоятелства и липсата на отегчаващи отговорността му такива. Настоящата
инстанция изцяло се солидаризира с тези изводи на решаващия първоинстанционен
съд.
Вярно
първият съд е възприел като смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства чистото
съдебно минало на подсъдимия, поведението му непосредствено след удара и
искреното разкаяние за настъпилото ПТП. Като такива, настоящият въззивен съд ще
отбележи още тежкото му социално положение – подсъдимия е безработен, изключително
ниската скорост на движение на автомобила му при реализиране на пътно -
транспортното произшествие и обстоятелството, че деянието е извършено при
по-малко укоримата форма на вина, а именно – небрежност. Последното е и в
съответствие с приетото след постановяване на присъдата на районния съд ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС. Обществената
опасност на деянието като престъпление, отнесена към общата престъпност, се
отчита като висока, но в конкретния случай не е особено завишена, с оглед
начина на извършване на престъплението и причините за това.
По-конкретно,
правилно СРС е отчел като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство чистото
му съдебно минало. Безспорно, когато се индивидуализира наказанието, съгласно
чл. 54 от НК, съдът трябва да вземе предвид „степента на обществена опасност на деянието и дееца“. Обществената
опасност на дееца е самостоятелен фактор и макар същата да се изразява преди
всичко в обществената опасност на извършеното от него деяние, то щом като
законодателят е въвел изискването да се отчете отделно и обществената опасност
на дееца, очевидно е имал предвид онези обстоятелства, които стоят извън
извършеното деяние и се отнасят до личността на дееца. Безспорно, съдебното
минало е от водещо значение при определяне на обстоятелствата, които се отнасят
до личността на дееца. Съотнесено към настоящия казус, именно обществената
опасност на подсъдимия е ниска, тъй като той е неосъждан, силно социално
интегриран - с висше образование, като не са налице данни за други
противообществени прояви от негова страна.
В кръга на
смекчаващите наказателната отговорност обстоятелства, решаващият съд правилно е
включил и адекватно оценил действията на подсъдимия, извършени след инцидента,
насочени към оказване на помощ на пострадалата. Събраните доказателства сочат
по един категоричен начин, че подсъдимият е отишъл до пострадалата, качил я е
на управлявания от него автомобил, превозил я е до болничното заведение, където
на същата е била оказана медицинска помощ и се е интересувал от здравословното ѝ
състояние. В настоящият случай, изпълнението на това задължение, в съвкупност с
цялостното му останало поведение, правилно и обосновано е преценено от
решаващия съд като извършване на всичко възможно, зависещо от подсъдимия, за
оказване на помощ на пострадалия. Следва да се отбележи, че последното, когато
не представлява частен съставомерен признак на привилигерования състав на чл.
343а, ал. 1 от НК, в съответствие с константната и еднопосочна практика на
върховната съдебна инстанция, се цени като смекчаващо обстоятелство.
Скоростта на
движение на автомобила, управляван от подс. П., следва да бъде ценена също като
смекчаващо обстоятелство, тъй като е значително под максимално допустимата
такава, съобразена е с пътната обстановка и най-вече с приближаването на
пешеходната пътека, където се е случил инцидентът. Именно движението с тази
скорост е предотвратила настъпването на по-тежки вредоносни последици, което
обстоятелство не може да не бъде отчетено при индивидуализиране на
наказателната отговорност.
Правилно и
обосновано районният съд е преценил, че по делото не са налице отегчаващи
отговорността на дееца обстоятелства.
При така
установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, законосъобразна е
констатацията на първата инстанция, че са налице предпоставките за приложение
на чл. 55 от НК.
Смекчаващите
обстоятелства характеризират деянието като такова със значително по-ниска
обществена опасност в сравнение с тази, която е имал предвид законодателят,
предвиждайки наказанието за съответното престъпление. Тогава неговото налагане
и в най-ниския предел би било едно ненужно репресиране на виновния. Като е
отчел това и следвайки идеята за използване на минимум наказателна принуда в
борбата с престъпността, както и по хуманни съображения, действащият НК урежда
специално тази хипотеза в чл. 55. Цитирана разпоредба се прилага по отношение
на всички видове престъпления — както на визираните в общите състави, така и
при осъществен специален състав. Тя предвижда три възможности за случаите,
когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, се окаже несъразмерно тежко
като реакция срещу дадено конкретно престъпление : определяне наказанието под
най-ниския предел ; замяна на предвиденото наказание с по-леко по вид или
неналагане от съда на по-лекото наказание, което законът предвижда наред с
наказанието лишаване от свобода.
Основание за
използване на посочените възможности е наличието на изключителни или
многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението. Под
„изключително обстоятелство“ следва да се разбира такова, което е оказало много
и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на
деянието. Съдебната практика приема, че макар и в закона да е употребено
множествено число, за приложението на чл. 55 от НК е достатъчно и наличието
само на едно, изключително по своя характер, смекчаващо обстоятелство.
Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния
брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за
осъществяване на деянието. Всяко от тях, взето само за себе си, няма
изключителен характер, но именно защото са много като количество, те в
съвкупност значително намаляват обществената опасност на престъплението.
В
конкретиката на настоящия случай, първата инстанция правилно е обосновала
наличието на хипотезата на чл. 55, ал. 1,т. 1 от НК, защото при анализа на
всички тези обстоятелства може да се направи обоснования извод, че в конкретния
случай, по своята численост са налице многобройни смекчаващи отговорността
обстоятелства.
Но дори и при наличие
на изключително или на многобройни смекчаващи обстоятелства, не е задължително
съдът да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. Необходимо е още да бъде
констатира, че и най-лекото, предвидено в закона, наказание се явява
несъразмерно тежко за извършеното престъпление.
В настоящия
казус, като се съобразят всички обстоятелства по делото - тежестта на
извършеното престъпление, личността на дееца, генералната и индивидуалната
превенция, наказание от една година, предвиден като минимум за извършено
престъпление, действително се явява несъразмерно тежко наказание. Това може и
следва да се компенсира, чрез законовата възможност за прилагане на
разпоредбата на чл. 55, ал. 1,т. 1 от НК.
Прилагайки
посочената разпоредба, първият съд справедливо е отмерил наложеното наказание,
като вид „лишаване от свобода“, а като размер – в минималния предвиден в нормата
на чл. 39, ал.1 от НК такъв от три месеца, с което ще бъде възможно постигането
на индивидуалната и генералната превенция. Законосъобразно и справедливо е
наложи и наказанието „лишаване от право да управлява МПС“, за срок от шест
месеца, на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1,т. 7 от НК.
На следващо място, правилно и законосъобразно първостепенният
съд при определяне на наказанието се е съобразил с процесуално - правната
разпоредба на чл. 373, ал. 2 от НПК, като при постановяване на осъдителната присъда
е приложил разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК. Доколкото законодателят е
посочил, че разпоредбата на чл. 55 от НК намира самостоятелно приложение, ако е
по-благоприятна за дееца, само когато са едновременно налице както
предпоставките по чл. 58а, ал. 1 - 3 от НК, така и тези по чл. 55 от НК, то
въззивната инстанция намира, че районният съд, след като е направил вярна
преценка за многобройността на смекчаващите обстоятелства, законосъобразно е
приложил разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1от НК.
Правилно
първостепенният съд е приложил и института на отлагане изтърпяването на
наложеното наказание, намерил регламентация в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Срокът за това също е балансирано отмерен на три години. Въззивният съдебен
състав, подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице
предпоставките за приложение на този институт. Чистото съдебно минало на дееца
и размерът на наложеното наказание (ненадвишаващо три години) очертават
формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се съгласява
с изводите на първата инстанция, че за поправянето и превъзпитанието на
подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез
постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване
от свобода“. За да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция в
този случай, не е необходимо оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез
въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от свобода. Визираните в
разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото следва
да осигури, по възможно най-балансиран, ефективен и приемлив за обществото и
личността на осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и
предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително
въздействие върху останалите членове на обществото. Настоящата инстанция намира
за необходимо да отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на
първият съд, че не се налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата
за лишаване от свобода и откъсването му от обичайната му социална среда.
Евентуална такава би се явила разрешение, непропорционално на извършеното
престъпление, което би излязло извън законноустановените цели на наказанието,
би ги надхвърлило и изопачило. При подсъдимия не са формирани престъпни навици
(чисто съдебно минало). С оглед личността му (висше образование, женен), законноустановените
цели на наказателната репресия са постижими и без ефективното изтърпяване на
наказанието. При това, предоставеният изпитателен срок на условно осъждане
притежава и силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща се в
потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното наказание в
случай, че подсъдимият, в рамките на определения му изпитателният срок, извърши
ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно обвързващо за
подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и силно
мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в аспекта на необходимостта
от спазване на законите.
Воден от
изложените съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно решенето
на първоинстанционния съд да отложи за срок от три години изпълнението на така
определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на
изпитателния срок, районният съд е съобразил личността на подсъдимия, като
едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят изрично свързва
ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на
подсъдимия, като въз основа на това законосъобразно е приел, че именно такъв
размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително
възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите
членове на обществото.
Отчитайки
всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така
отмереното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на
конкретните деяние и деец и отговаря в пълна степен на изискванията на
наказателната репресия и на принципите на българското наказателно
законодателство. Чрез него биха се изпълнили визираните в чл. 36 от НК цели на
генералната и на специална превенция, като същевременно определянето му в
рамките, посочени в закона, не се явява несъразмерно и се явява достатъчно за
осигуряване нужния възпитателно - поправителен и възпиращ ефект, не само върху
личността на подсъдимия, но и върху другите неустойчиви членове на обществото,
в каквато насока е и основният смисъл на генералната и специална превенция по
чл. 36 от НК.
На плоскостта на
изложеното, с оглед изхода на делото, правилно и законосъобразно подсъдимият е
осъден, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати сторените по време на
наказателното производство разноски, в частност на досъдебното такова, в размер
на 204.94 лева. Правилно е определено това да стане в полза на СДВР, тъй като разноските
са направени единствено на досъдебното производство.
Въззивният
съд констатира, че СРС е пропуснал да осъди подсъдимия, на основание чл. 190,
ал. 2 от НПК, да заплати държавната такса, в размер на 5 (пет)
лв. за служебно издаване на изпълнителен лист за сторените разноски, в случаите
на липса на доброволно изпълнение. Настоящата инстанция обаче не може да санира
този недостатък на обжалвания и протестиран съдебен акт, тъй като този пропуск
подлежи на произнасяне от първия съд, по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4, пр. 2 от НПК, за да се осигури възможност на подсъдимия за осъществяване на предвидения
в разпоредбата на чл. 306, ал. 3 от НПК инстанционен контрол.
Предвид изтъкнатото
до тук и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
настоящият въззивен състав приема, че обжалваната присъда е правилна и
законосъобразна и като такава следва да се потвърди изцяло. Изложените в
жалбата доводи са неоснователни. Присъдата е постановена при безспорно и
коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалния закон. Определеното наказание не е явно
несправедливо и напълно съответства на обществената опасност на деянието и
дееца.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с
оглед изложените съображения същата следва да бъде потвърдена, а въззивната
жалба - да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 14.06.2017
г., по НОХД № 13269/2016 г. по описа на
СРС - НО, 16-ти състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.