Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260326 24.05.2022 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
четвърти май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 15300 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба
от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК ********* против Й.Д.Д.,
ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с
правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.9, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86 и
чл. 92, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 08.08.2018
г. между ответника и трето лице – кредитор „Аксес Файнанс” ООД, бил сключен
договор за кредит „Бяла карта” № ******, при спазване разпоредбите на ЗПК. Бил
предоставен револвиращ кредит с максимален размер от 1200 лева, усвоен чрез
международна кредитна карта.
Сумата от 1200 лева –
главница била дължима ведно с договорна лихва от 83,04 за периода 09.08.2018 г. – 06.10.2018 г., съгл. чл. 4, ал.1,
т.2, чл. 8 и чл. 22, ал. 2.
Вземанията били обявени за предсрочно изискуеми на осн. чл. 22, ал. 1
от договора. Поради липса на плащане се дължало и обезщетение за забава от 181,45 лева за периода 07.10.2018 г. –
16.06.2020 г. Поради неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение при забава, на осн. чл. 21 била начислена неустойка в размер на 240 лева за периода 06.09.2018 г. –
06.10.2018 г. На осн. чл. 22, ал. 4 и ал. 5, поради забавата и настъпилата
предсрочна изискуемост, били начислени и разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземанията в размер на общо 197,50
лева.
С приложение № 1 от 26.02.2019 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г., вземанията били прехвърлени
от кредитора на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Длъжникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на
приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3688/15.07.2020 г. по ч.гр.д.№
8244/20 г. по описа на ПРС, връчена по реда на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК,
при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се
за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от 14.07.2020 г.
до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, чрез
назначения особен представител, с който оспорва исковете по основание и размер.
Оспорва – договорът да предвижда възможност за прехвърляне на вземанията на
трето лице, съгл. чл. 26, ал. 1 ЗПК; съобщаването за цесията, която не
произвела действие; предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост и
уведомяване на ответника за нея. Твърди договорът да е недействителен, поради
нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 2 /непредставени и подписани ОУ/.
Клаузите за начисляване на неустойка и разходи били нищожни, поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляне изискванията на чл. 33, ал. 2 и чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Твърди сочените от ищеца клаузи в договора, да не кореспондират
и възпроизвеждат твърдените задължения. Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта
за изпълнение. Тя е връчена редовно по
чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият
процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими
и подлежат на разглеждане по същество.
По
същество:
На основание
чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: на 08.08.2018 г. между ответника и
трето лице – кредитор „Аксес Файнанс” ООД, е подписан договор за кредит „Бяла
карта” № ******, като предоставеният кредит от 1200 лева е усвоен /вж.
доклада/.
Съдът приема
тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
Договорът и придружаващите го
документи носят подписи за ответника,
които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
Вземанията са цедирани на ищеца, видно от
приетите - приложение № 1 от
26.02.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 11.11.2016 г., в които вземанията спрямо отв. са индивидуализирани.
Неоснователно е възражението в ОИМ – възможност за прехвърляне изрично е
предвидена в договора – чл. 17, т.3, съгл. изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК, за
което е дадено съгласие от потребителя с подписване на контракта. Ищецът е
титуляр на вземанията и надлежен кредитор, като възраженията в ОИМ в обратна
насока не се споделят. Цесията е ясна и конкретна, прехвърлените вземания са
съответно и достатъчно конкретизирани.
Прието е
уведомително писмо от цедента /л.22/, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощения за това цесионер
/л.23/ за извършената цесия, адресирано до длъжника.
Изходящото
от упълномощения-цесионер уведомление – което съдържа имената на ответника,
както и обстоятелства относно конкретния кредит, приложено към исковата молба и
достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността
цедентът да упълномощи цесионера - Решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по
този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235,
ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т.
д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Също така и
принципно
- ответникът се явява уведомен за цесията с връчването на исковата молба и
приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Тези документи, заедно със самата искова молба,
се явяват редовно връчени на ответника на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията
на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване на съобщението с исковата молба и приложенията
следва да бъде зачетена в настоящото
производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235, ал.
3 ГПК, дори да е извършено
след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. В този смисъл е Решение
№ 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено
по установителен иск по чл. 422 ГПК.
Отделно
- уведомяването за цесията принципно не
е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение
№ 239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е
породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните
вземания. Уведомяването има за цел единствено
да осведоми длъжника, че вече има нов кредитор, за да знае на кого да плати.
Той има интерес и може да възразява
успешно за липсата на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице.
По
делото подобни твърдения липсват, като не се установява
плащане на никого.
Защитното
възражение в ОИМ не се отразява на правата на ищеца, които той е придобил със
сключването на договора за цесия, а с възможността – до уведомяването за нея и
в случай, че длъжникът е платил на цедента всички задължения, да се освободи от
отговорност спрямо новия кредитор. При липсата
на установено плащане, ответникът не
може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на
основание липсата на уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело №867/2011 г. на ВКС, ГК,
IV г.о./. Цесията е противопоставима
на ответника и легитимира ищеца като титуляр на дълговете по кредита.
На следващо място - уведомяването може да се извърши и
чрез особен представител.
Назначаването на особен
представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да
участва в процеса. На
основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител.
Фигурата на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален
представител относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис
от решението и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
Както се посочи, в съдебната
практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената
цесия не е елемент от фактическия
състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого
да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва уведомяването тогава,
когато е платил на ненадлежен кредитор. В случая не се твърди да е платено на
ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено каквото и да е плащане,
в т.ч. след прехвърляне на вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в т.
см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на
ВКС, I т.о. - касаят уведомление за предсрочна изискуемост на
кредит, но застъпват извода, че връчването на особения представител в хода на
процеса представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник/.
Въз
основа на изложеното, съдът приема, че ищецът доказа в кумулативност -
наличието на подписан договор за кредит, по който на ответника е предоставена
парична сума; валиден договор за цесия между стар - нов кредитор, по силата на
който е придобил процесните вземания, както и, че ответникът е уведомен за
цесията. Ищецът е материалноправно активно легитимиран да претендира всички
вземания по договора за кредит. Възраженията на особения представител, макар
принципно резонни и обосновани, изразяващи съответна защитна позиция, не се
споделят.
Относно действителността на
договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при
неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения
в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се
изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014
г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I
г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„Аксес
Файнанс” ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което
при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагане на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква –
лихва, такси и пр. Нарушена е и т.10 на ал. 1, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 45,90 % /. В този порядък следва да се посочи, че,
съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в
договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Посочен е лихвен
процент по заема /който е фиксиран/, отделен дневен лихвен процент, както и
годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР.
Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо /в материалноправен
смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе, остават
неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи
за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в тарифата към заема освен
лихвения процент са предвидени и такси за теглене на пари в брой от банкомати в
страната и чужбина, както и за неоснователно оспорена транзакция, както и
разходи за извънсъдебно събиране, неустойки и пр. От изложеното не може да се
направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР,
нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран,
неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на кредита. След като кредиторът, при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да
посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с
цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да
е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен.
Съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9, т.10 ЗПК, поради което договорът за кредит е недействителен. За
разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците
й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но
не и лихви или други разходи.
От заключението на ССЕ се
установява, че с предоставената кредитна карта е изтеглена исковата сума за
главница от 1200 лева на 09.08.2019 г. и 10.08.2019 г. Погасяване не се
доказва. Относно изискуемостта – предсрочна такава не е налице, поради липса на
доказаност на осъществен субективен елемент от ФС – уведомяване на длъжника, за
което са дадени и изрични указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада. Независимо
от това, главницата следва да бъде призната за дължима, поради настъпване на
падежа за плащане, съгл. уговорките в чл. 3, ал. 3, т. 1 от договора- усвоена
главница в рамките на два последователни дни от общо 1200 лева, платима на 2
число на сл. месец, т.е. – вземането е изискуемо и следва да бъде платено – в
т. см. постановките в Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело
№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Всички други искове следва да
бъдат отхвърлени, т.к. сумите не са дължими, съгл. чл. 23 ГПК.
За пълнота – исковете за – дог. лихва; такси и неустойка са
неоснователни и поради нищожност на клаузите за дължимостта им.
Относно дог. лихва – при
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004
г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр.
д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер
на 43,20 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 45,90 %, надхвърлят законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при
ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на договорната
лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова
задължение не е възникнало за ответника.
Относно таксите:
Недължими са
съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, т.к. са свързани с управлението на кредита, а
искът е и недоказан, поради липса на док-ва за извършени разходи от
заемодателя, във връзка с които са начислени такси за събиране на просрочени
вземания, за което изрично са дадени указания в доклада, съгл. чл. 146, ал. 2 ГПК.
Относно неустойката:
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Критериите дали
е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно
дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи
служебно.
Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за
задължаване на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневен срок след
настъпване на падежа при забава в плащането, като при неизпълнение са
предвидили неустойка /чл. 20/ в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване неизпълнението в срок на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за нея.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото
се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение.
Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната
функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума, което е в контраст с границите на добрите нрави и не
се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на
договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността
на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея. И на това основание,
сумата е недължима /отделно – 10 % от усвоена главница от 1200 лева не възлиза
на търсената сума от 240 лева/.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност,
на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил искане, представил списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 211,96 лева – ДТ; 363,14 лева –
възн. особен представител; 200 лева – деп. ССЕ.
Следва
да се присъдят и разноските в заповедното производство /38,04 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските
за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да
бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от
ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което
се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 552,12
лева за настоящото и 55,55 лева за зап. производство.
Ответникът не е направил
разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Й.Д.Д.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
********* следните суми: 1200 лева –
главница по договор за кредит „Бяла карта” от 08.08.2018 г., сключен с „Аксес
Файнанс” ООД, вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1 от 26.02.2019
г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
11.11.2016 г., ведно със законната лихва
от постъпване на заявлението в съда – 14.07.2020 г. до окончателното
погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете
за установяване дължимост на: 83,04 лева - договорна лихва за периода
09.08.2018 г. – 06.10.2018 г.; 181,45 лева - обезщетение за забава за периода
07.10.2018 г. – 16.06.2020 г.; 240 лева – неустойка за неизпълнение на
задължение за периода 06.09.2018 г. – 06.10.2018 г.; 197,50 лева - разходи и такси за извънсъдебно
събиране, за които е издадена Заповед по чл.410 ГПК № 3688/15.07.2020 г. по
ч.гр.д.№ 8244/20 г. на ПРС.
ОСЪЖДА Й.Д.Д., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Панайот
Волов” № 29, етаж 3, следните суми: 552,12
лева /петстотин петдесет и два лева и дванадесет стотинки/ - разноски по
съразмерност за настоящото производство и 55,55
лева /петдесет и пет лева и петдесет и пет стотинки/ - разноски по
съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д.№ 8244/20 г. на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ