№ 188
гр. Девин, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на двадесет и осми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елка Ант. Хаджиева
при участието на секретаря Лили В. Чаушева
като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело №
20255410100265 по описа за 2025 година
И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :
Производството е по реда на по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22
ЗПК, във връзка с чл. 11, чл. 19 ЗПК, с цена на иска 1380.00 лева.
В исковата молба ищцата твърди, че на 12.03.2025 г. между ищцата от
една страна и ответника „Л.“ ООД, ЕИК ********* е сключен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 162* (накратко
„Договора за заем“), като същия бил сключен, чрез онлайн платформата на
ответника - https://l******o.bg, при следните условия: Главница: 1000.00 лева;
Лихвен процент по кредита: 36%; Годишен процент на разходите (ГПР):
42.58%; Срок за погасяване: 30 дни; Обща сума, дължима от потребителя: 1030
лева. Твърди, че ищеца не е успял да предостави обезпечение съгласно
изискванията на кредитора, за което му е била начислена въпросната неустойка.
Счита, че видно от погасителния план доверителят му за срок от 30 дни
трябвало да възстанови не описаните по договор 1030 лева, а сума в размер на
1380 лева, видно от приложения погасителен план. Счита, че въпросната
неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като неустойка при
практически невъзможни за изпълнение условия, именувана неустойка за да не
бъде включена в ГПР. Твърди, че на следващо място неустойката е договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й
1
обезпечителна функция, налице е явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП и
излага съображения. Счита, че посочената клауза за уговорена неустойка,
следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради
противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер
на неустойката спрямо отпуснатите суми. Счита, че договорът е
недействителен, тъй като въпросната неустойка следва да бъде включена в ГПР
и същият е в действителност неточно посочен, което влече недействителността
на договора за заем. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че сключения между Р. В. Н., ЕГН ********** и „Л.“ ООД, ЕИК
********* Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с №
162*/ 12.03.2025 г. е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.
Претендира разноски по чл. 80 ГПК и адвокатски хонорар с ДДС при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по исковата молба
от ответното дружество „Л.“ ООД, с ЕИК *********, с който счита, че
претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит
поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност
на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, са неоснователни. Счита, че на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без нея, като в настоящият случай. Неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена
между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. Твърди, че евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, то
същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в
ГПР ще са неоснователни. Счита, че валидността на договора за кредит
произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно
уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. В
доказателство на твърденията си прилага Стандартен европейски формуляр
(СЕФ), Общите условия на „Л.“ ООД, Лог файла към договора, който отразява
2
извършените действия по сключването на му и кореспонденцията между
страните във връзка със сключването и изпълнението на договора (SMS и
имейл съобщения). Твърди, че Договорът е сключен при насрещни изявления
на страните разменени чрез средства за комуникация от разстояние и
потребителят е дал изричното си съгласие за сключването му съгласно
изискванията на ЗПФУР, като едновременно с това кредиторът е предоставил
на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още
преди сключването му, което ясно се вижда и от СЕФ. Твърди, че процесният
договор отговаря напълно на нормативните изисквания и правила на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната
търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги, Закона за потребителския кредит, като действията по
кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна информация,
запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора са
извършени по определения за това начин. Моли съда да отхвърли предявените
от Р. В. Н. искове като неоснователни, като излага подробни съображения,
претендира за разноски.
В о. с. з. ищцата не се явява и не изпраща представител. С молба от
ищцата, чрез процесуалния й представител - адв. Д. Г., поддържа заявените с
исковата молба претенции, както и всички твърдения направени с нея, като
излага съображения по същество.
В о. с. з. ответника „Л.“ ООД не изпраща представител. С молба от
ответното дружество, чрез процесуалния му представител - адв. Х. М. моли
съда да отхвърли предявените искове, като неоснователни и излага подробни
съображения по същество.
Съдът, след като прецени твърденията в исковата молба, становищата
на страните и събраните по делото доказателства, прие за установено от
фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че между ищцата Р. В. Н. и „Л.“ ООД, ЕИК ********* е
сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с №
162*/12.03.2025г. за сумата от 1000.00 лева.
При така установеното от фактическа страна, следват следните
правни изводи:
Съгласно чл. 26 от ЗЗД – нищожни са договорите, които противоречат
3
на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите
нрави. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет,
договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма,
основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до
доказване на противното. Нормите за нищожност са императивни.
Безспорно е, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние с № 162*/12.03.2025г., по който ищцата е
кредитополучател, а ответното дружество "Л." ООД е кредитодател за сумата
от 1000.00 лева, с обща дължима сума по кредита 1030.00 лева и 350.00 лева –
неустойка, с визирано в исковата молба съдържание, както и безспорни с
обстоятелствата и не се нуждаят от доказвани, с оглед съдържанието в отговора
на ответника, че сумата е усвоена от кредитополучателя, както и че сумата за
неустойка при непредоставяне на обезпечение не е включена при
изчисляването на ГПР по кредита. Процесният Договор за потребителски
кредит № 162*/12.03.2025г. е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Процесният договор по правната си същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и се подчинява на
правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които, съдът следи
служебно.
Съдът намира за основателни наведените в исковата молба твърдения
за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, във връзка
с чл. 11, чл. 19 ЗПК. След като изследва съдържанието на процесния договор за
паричен заем, съдът намира, че не са спазени всички изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби, тъй като договорът е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 и чл.
19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит
представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор
следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
4
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в
него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно
ползване на заетата сума от кредитополучателя. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК е предвидено, че в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация относно лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора. От събраните по делото доказателства се установява, че по – голяма
част от императивно определеното съдържание на договора е налице. В
договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, като абсолютна
процентна стойност - 42.58 %, а лихвен процент по кредита 36.00 %. Не са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). В
договора са посочени абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР, но не
е посочена методиката на формиране годишния процент на разходите, от където
не е ясно по какъв начин е формиран ГПР. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания, а следва да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР, а в случая
5
това не е сторено, което е нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10
ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен. Годишният процент на разходите следва да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита се
изчисляват по специална формула.
Нарушени са разпоредбите на чл. 19 ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти
размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователни премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 22 ЗПК,
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. При липсата на данни за наличие на
други разходи по кредита, става ясно как е формиран ГПР от 42.58 %, т.е. какво
друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент. Неясното
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл.22 ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал. 1, за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка
е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не
е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17,
ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да
предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на
поръчителство. Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в
6
общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години,
български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов
договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с
минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във
връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на
това задължение се начислява и дължи посочената неустойка от 0,9 % от
стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала
периодично заедно с вноските на погасителния план.
Съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност
на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като посочената в договора неустойка представлява разход по кредита, който
обаче не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита.
Съдът счита, че уговорената в чл. 27, ал. 1 от договора за кредит неустойка
представлява разход по кредита който е следвало да бъде взет предвид при
определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за
кредит. Безспорно е между страните, че същата не е била отчетена при
изчисляване на процента на разходите. В конкретният случа, с оглед клаузите в
договора, ако неустойката беше включена в разходите по кредита, то ГПР по
процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.
Невключването на неустойката при изчисляването води до некоректно и
неточно посочване на ГПР в текста на договора, а от там и до заблуждение на
потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението,
които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита, явяващо се нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последица недействителност на
самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на
действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като
липса на отразен ГПР.
От друга страна, съдът намира, че уговорената неустойка в размер на
350.00 лева /т.4.3. от стандартен европейски формуляр/ води до едно
фактическо оскъпяване на предоставения заем, тъй като позволява на
заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, надвишаващ
стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба за заемодателя,
7
която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна
престация от последния. За това, съдът счита, че клаузата за заплащане на
неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел
клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това потребителят не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора,
съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП. Предвидената клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение е и неравноправна по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока. Ето защо, доколкото така
уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за
обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от
неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението й. По своето естество
неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията,
които клаузата за неустойка в договора възвежда за потребителя, са на практика
неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо
кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител,
който да отговаря на определените от заемодателя изисквания. От това следва,
че основната цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя. Доколкото противоречието между
клаузата за неустойка и разпоредбите на ЗЗП е налице още при сключването на
договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по договора. Поради това и
предвид създаденото значително неравновесие между правата на потребителя и
поетите задължения, съдът приема, че клаузата в договора, касаеща неустойка
на самостоятелно основание се явява неравноправна на основание чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Всичко гореизложено обосновава извода, че иска е основателен и
доказан и следва да се уважи, като се прогласи нищожността на Договор за
потребителски кредит № 162*/12.03.2025г. сключен между страните, на
8
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
По разноските:
Ищцата претендира за разноски в размер на 580.80 лева, от които
55.20 лева – държавна такса, 525.60 лева с ДДС – адвокатски хонорар.
Предвид изхода на спора, следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да се
осъди ответника да заплати на ищеца направените разноски, от които 55.20
лева – държавна такса и 525.60 лева с ДДС – безплатна адвокатска защита.
Относно претендираното адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв
следва да се уважи в размер на 525.60 лева с ДДС, дължимо на основание чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска
работа като размерът на последното, съвпада с минимално предвидения по
наредбата размер. Размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката
правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен
договор с клиента, съобразно издадената от Висшия адвокатски съвет наредба
за адвокатски възнаграждения, касаеща размера на адвокатските
възнаграждения за съответния вид помощ. С решение на СЕС от 25.01.2024 г.
по дела С 427/16 и C 428/16, EU:C:2017:890, е предвидено, че минимумите в
Наредба №1 не важат за съда, дори и да отговарят на пазарните цени „тъй като
член 101 ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите,
възложени на Съюза, и по специално за функционирането на вътрешния пазар,
авторите на Договора изрично са предвидили в член 101, параграф 2 ДФЕС, че
споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член,
са нищожни“. И подчертава, че нищожността има абсолютен характер и може
да засегне всички минали или бъдещи последици на съответното споразумение
или решение. Съдът намира, че е неоснователно възражението на ответника в
молба вх. № 3534/21.10.2025г. за редуциране на размера на адвокатското
възнаграждение, тъй като претендираното адвокатско възнаграждение не е
прекомерно като размер, предвид предмета на делото и материалния интерес –
1380.00 лева и изложените по-горе съображения, поради което не следва да се
редуцира.
За това на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество да се
осъди да заплати на ищеца сумата от 55.20 лева – държавна такса и на
процесуалния и представител – адв. Г. сумата от 525.60 лева с ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство на
9
ищцата.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, ДЕВИНСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит
№ 162*/12.03.2025г., сключен между Р. В. Н., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Д., ул. А. К. *, вх. *, ап. ** и „Л.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. О. № **Б, чрез процесуален
представител – адв. Х. М., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.
11, чл. 19 ЗПК.
ОСЪЖДА „Л.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. О. № **Б, чрез процесуален представител – адв. Х. М.
ДА ЗАПЛАТИ на Р. В. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Д., ул. А.
К. *, вх. *, ап. ** разноски в размер на 55.20 лева – държавна такса.
ОСЪЖДА „Л.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. О. № **Б, чрез процесуален представител – адв. Х. М.
ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., вписан в АК – Ловеч, с № **********, със
съдебен адрес: гр. Т., ул. З. С., етаж *, офис № **, сумата от 525.60 лева с
ДДС, представляваща възнаграждение за оказано безплатно процесуално
представителство на Р. В. Н..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните пред ОС – Смолян с
въззивна жалба в двуседмичен срок, считано от съобщението.
Съдия при Районен съд – Девин: _______________________
10