Определение по дело №1653/2021 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 540
Дата: 12 юли 2021 г. (в сила от 12 юли 2021 г.)
Съдия: Екатерина Владимирова Мандалиева
Дело: 20215300501653
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 24 юни 2021 г.

Съдържание на акта


ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 540
гр. Пловдив , 12.07.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в закрито заседание на
дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова

Костадин Б. Иванов
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно частно
гражданско дело № 20215300501653 по описа за 2021 година
Производство е по реда на чл. 274 във вр. с чл. 248 ГПК.
Постъпила е частна жалба с вх. № 4843/24.06.2021 год., подадена от
„Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със съдебен адрес: гр. София, п.к. 1606, ул.
„Шандор Петьофи“ № 10, срещу Определение № 262269/09.04.2021 год., постановено по
гражданско дело № 2230/2019 год., по описа на Районен съд – Пловдив, ХIII граждански
състав, с което постановеното по делото решение в частта за разноските е изменено, като на
дружеството, представлявано от адв. Ш. е присъдена сумата от 205 лв. разноски за
заповедното производство, състояща се от адвокатско възнаграждение от 180 лв. с ДДС
/намалено наполовина от предходно присъденото в размер на 360 лв./ и 25 лв. – държавна
такса. Сочи се, че определението на съда е неправилно, като се поддържа, че районният съд
неправилно е приел като база за определяне на адвокатското възнаграждение в заповедното
производство половината от минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 год., вместо половината от стойността на претендираната със
заявлението сума. Присъденото възнаграждение от 180 лв. било под минималния размер на
адвокатското възнаграждение, поради което същото противоречало на закона и трайната
съдебна практика. Цитирана е относима съдебна практика в тази посока. Поради изложеното
жалбоподателят моли да бъде отменено обжалваното определение като неправилно.
В срока за отговор не е постъпил такъв от ответното дружество.
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна в
производството, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Ето защо същата е допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
1
Производството пред районния съд е било образувано по
установителен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, предявен от
„Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, с който се иска от съда да признае за установено
по отношение на А. А. В., ЕГН **********, че последният дължи на дружеството сума в
размер на 366,72 лв., представляваща сбор от сумите: 190, 21 лв. – неплатена абонаментна
такса и използвани услуги по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ........;
Допълнително споразумение към Договора за мобилни услуги с предпочетен номер .............
и 176,51 лв. – неплатени лизингови вноски по Договор за лизинг към Допълнително
споразумение към Договора за мобилни услуги с предпочетен номер .............; законна лихва
от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както
и претендирани разноски за исковото производство и за заповедното производство
/последните в размер на съдебните разноски и адвокатско възнаграждение от 360 лв. с ДДС
– л. 4 от Заявлението/; за която е издадена Заповед за изпълнение № 9818/12.11.2018 год., по
ч.гр.д. № 17796/2018 год. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил дължимостта
на претендираните суми, като е направил и възражение за прекомерност на заявеното
адвокатски възнаграждения.
С Решение № 2932/13.08.2020 год. съдът уважава заведения иск в
цялост и присъжда в полза на дружеството разноски за исковото и заповедното
производство. Съобразно искането в Заявлението по чл. 410 ГПК, като е взел предвид
приложените към заповедното производство пълномощни и Договор за правна защита и
съдействие с разписка за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС,
районният съд е присъдил в полза на дружеството общо 385 лв. разноски за заповедното
производство. От ответника е подадена молба по чл. 248 ГПК с вх. № 264850/15.09.2020 год.
/по описа на ПдРС/, с което се иска намаляване на възнаграждението за адвокатска защита
за заповедното производство от 360 лв. на 150 лв., тъй като последното отговаряло на
законоустановения минимален размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 7
от Наредба № 1/09.07.2004 год. при действащата уредба. По повод молбата се постановява
обжалваното Определение № 262269/09.04.2021 год., с което разноските за заповедното
производство са намалени до размера от 205 лв. – 180 лв. с ДДС за адвокатски хонорар и 25
лв. – за държавна такса.
Съгласно ТР № 6/15.01.2019г. по т. д. №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд
проверява служебно за правилността на определенията на първата инстанция и не е
ограничен от оплакванията в частната жалба. Ограниченията относно обхвата на дейността
на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по
частна жалба. По изложените съображения въззивната инстанция дължи самостоятелна
преценка на обжалвания съдебен акт.
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право да претендира
заплатените от него такси, разноски в производството и възнаграждение за адвокатска
защита, съразмерно с уважената част от иска. Съобразно приетото в т. 12 от ТР № 4/2014
2
год., разноските, сторени в заповедното производство се присъждат от исковия съд, като
последният се произнася с осъдителен диспозитив.
В настоящия случай, жалбоподателят твърди, че възнаграждението
следва да бъде определено в хипотезата на чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004
год., като се вземе предвид размерът на претендираната от заявителя сума, разделена
наполовина, а не, както е сторил районният съд – размерът на определеното възнаграждение
според цената на иска, което да бъде разделено на две. Въззивната инстанция намира това
становище за правилно. В настоящия случай размера на иска не надвишава 1000 лв., поради
което възнаграждението за заповедното производство отново следва да се определи в
хипотезата на чл. 7, ал. 2 т. 1 от Наредбата.
Следва обаче да бъде взето предвид, че чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 год,
който в настоящата си редакция определя минималното възнаграждение в размер на 300 лв.,
при интерес до 1000 лв., е в сила от 15.05.2020 г. Като материалноправни разпоредби,
правилата за определяне на възнагражденията следва да се прилагат за всяка инстанция към
момента на сключване на Договора за правна защита и съдействие. За заповедното
производство съответният договор е сключен на 12.09.2018 год., когато в сила е била
редакцията на Наредбата, според която минималното възнаграждение за интерес до 1000 лв.
се определя в размер на 100 лв. Следователно, взимайки предвид направеното възражение за
прекомерност от ответника, би следвало възнаграждението да се определи в този размер.
При добавяне на ДДС върху тази сума, както и на дължимите разноски за производството,
се получава размер на разноските за заповедното производство от 155 лв., което обосновава
извода, че районният съд правилно с обжалвания акт е намалил присъдените разноски за
адвокатско възнаграждение.
С оглед на гореизложеното, съдът намира жалбата за неоснователна, а обжалваното
определение за правилно и законосъобразно, поради което същото следва да бъде
потвърдено.
Предвид изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 262269/09.04.2021 год., постановено по
гражданско дело № 2230/2019 год., по описа на Районен съд – Пловдив, ХIII граждански
състав.
Определението е окончателно.

3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4