№ 778
гр. Стара Загора, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20255530100684 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК,
във вр. с чл. 10, ал.1, чл. 11, т.6, т.9а, т.10, т.11 и т.12 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК и евентуален иск
с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Ищецът С. П. С. твърди в исковата си молба, че на 28.03.2024 г. между страните бил
сключен договор за потребителски кредит № .... По силата на договора за потребителски
кредит ответникът поел задължението да предостави на ищеца - потребител по смисъла на
ЗПК, парична сума в размер на 1 400 лв., а ищецът се задължил да върне заемната сума,
както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следвало: сума на кредита - 1
400,00 лв.; срок на кредита - 9 месеца; годишен лихвен процент - 50,00 %; годишен процент
на разходите - 62,41 %; дължима сума по кредита - 1 786,11 лв. Съгласно чл. 5 от процесния
договор за кредит ищецът следвало да предостави обезпечение по начина и реда и
отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия - поръчител или банкова
гаранция. В случай че такова не било предоставено, клаузата на чл. 11, ал.1 от процесния
договор за кредит предвиждала, че ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 1
327,89 лв., като в този случай общо дължимата сума по кредита била в размер на 3 114,00
лв., при отпуснат кредит в размер на 1 400,00 лв. Поради това процесният договор за
потребителски кредит бил изцяло недействителен по смисъла на Закона за потребителския
кредит и Закона за защита на потребителите, а ако съдът приемел, че процесният договор за
кредит не бил изцяло недействителен, то същият съдържал нищожни клаузи. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за кредит бил недействителен, когато не били
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
Процесният договор за потребителски кредит бил недействителен поради наличието на
1
няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. В чл. 10, ал. 1 ЗПК били
регламентирани изискванията, на които задължително трябвало да отговарят договорите за
потребителски кредит, за да са действителни, като едно от тях било изискванията за шрифт
/не по-малък от 12/. В случая процесният договор не отговарял на това изискване, шрифтът
бил по-малък от 12, което се отнасяло и за общите условия към него. Общите условия, освен
че не отговаряли на изискването за шрифт, поради липсата на разстояние между редовете и
абзаците, били трудни за възприемане от потребителя, което било нарушение на ЗПК и ЗЗП.
Също в чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, като задължителен реквизит на договорите бил посочен срок
на договора за кредит, а такъв нямало в процесния договор. Същият съдържал единствено
погасителен план на вноски, което не можело и не следвало да се тълкува като срок на
договора. Отделно от това - в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от
съдържанието на всички договори за потребителски кредити било регламентирано да бъде
посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в
процесния договор липсвала. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В
договора следвало да е посочена не само цифровата стойност на годишния лихвен процент,
но и изчерпателно да се посочели всички разходи, които ищецът щял да направи и които
били отчетени при формирането на годишния процент на разходите, тъй като ищецът бил
икономически слабата страна по процесния договор и следвало да бъде запознат и
максимално информиран за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита.
Грубо била нарушена и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. От договора,
както и от погасителния план не можело да се извлече информацията за размера на
включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и
колко такса се погасявали с всяка вноска и дали се дължали други такси по кредита /каквато
била задължително вменената на ищеца неустойка по чл. 6, ал. 2 от процесния договор/. В
процесния договор за кредит била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т.12 от ЗПК. Съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и
съдържал информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит, да получил при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочвал дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържал разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато било приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не бил фиксиран или когато допълнителните разходи можели да бъдат
променени съгласно договора за кредит в погасителния план се посочвало ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, била валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. При
сключване на процесния договор за кредит на ищеца не били представяни Общите условия
към него, той не ги подписал на всяка страница, каквито били изискванията на ЗПК, което
на самостоятелно основание влечало до недействителността на процесния договор за кредит.
Съгласно чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
2
чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12, т. 20 от ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен. Процесният договор за потребителски кредит
бил недействителен и поради изискването за предоставяне на обезпечение, предвидено в чл.
6, ал. 1 от същия, респективно поради обективираното в чл. 6, ал. 2 от договора, задължение
на ищеца за заплащане на неустойка. В чл. 6, ал. 1 договора за потребителски кредит
кредиторът едностранно вменил задължение за ищеца да предостави обезпечение за
кредита, като чисто формално му предоставил 2 опции - да предостави банкова гаранция или
поръчител - физическо лице, отговарящо на множество неизпълними изисквания, посочени в
Общите условия. Следователно клаузата на чл. 6, ал. 1 от процесния договор за кредит
предвиждала задължение за ищеца, което на практика било неосъществимо. Нищожна
поради противоречие с добрите нрави била клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит,
регламентираща, че в случай, че ищецът не предоставил обезпечение, съгласно чл. 5 от
процесния договор, същият дължал заплащането на неустойка в размер на 1 327,89 лв.
съгласно чл. 11 от Договора. Тази неустойка всъщност представлявала скрита добавка към
възнаградителната лихва. Неустойката била уговорена за едно практически неизпълнимо
задължение за предоставяне на обезпечение, като от начина на сключване на договора и
начина, по който бил уреден режимът на издължаване на неустойката било видно, че
същественото за кредитодателя било не изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение, което неустойката гарантирала, а получаването на самата неустойка. Поради
това, предвидената в чл. 6 ал. 2 от процесния договор неустойка, излизала извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и не представлявала неустойка по
смисъла на чл. 92 от ЗЗД, а допълнително възнаграждение за кредитополучателя.
Неустойката не била включена и при формиране на ГПР, което било заобикаляне на
материалния закон и по-точно на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Нищожна като
противоречаща на добрите нрави била и клаузата, включена в процесния договор за кредит,
фиксираща размера на възнаградителната лихва на 50,00%. Допустимият размер на
договорната лихва не можел да надвишава трикратния размер на законната лихва, каквато
била константната практика на ВКС, а в случая и от приложения договор за кредит било
видно, че „Кеш Пойнт България” ЕООД фиксирало годишната лихва в размер на 50,00%,
тоест - над 5 пъти законната лихва за периода. Процесният договор за кредит бил нищожен
именно поради включените две нищожни клаузи в него - за заплащането на неустойка и за
договорна лихва в размер на 50,00%. Ако тези клаузи не били част от договорното
правоотношение, то кредиторът не би сключил договора за потребителски кредит с ищеца.
Отделно, тази неустойка не била включена в ГПР, което представлявало и самостоятелно
основание за недействителност на договора за кредит. Ищецът моли съда да постанови
решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на договор за потребителски
кредит №... от 28.03.2024 г., сключен между ищеца С. П. С. и ответното дружество „Кеш
Пойнт България“ ЕООД поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в
условие на евентуалност и ако приеме, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, моли съда да прогласи недействителността на отделни клаузи, съдържащи се
в него, а именно - клаузата, регламентираща лихвен процент в размер на 50,00% и чл. 5 от
3
процесния договор за кредит, възлагащ в тежест на ищеца да заплати неустойка за
непредставяне на обезпечение по кредита. Претендира съдебно- деловодни разноски.
Ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД, гр. София възразява срещу твърденията,
че договорът и отделните му клаузи са недействителни. Евентуално, се позовава на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор. Оспорва твърденията за недействителност по смисъла
на ЗПК. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри
- главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Неоснователни
и необосновани били и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма.
Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил сключен изцяло
по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил
подробна информация за желания от него кредитен продукт и имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки.
Дори да не можел да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поемал по силата
договора, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още преди сключване
на договора, без да бил обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от
договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният
решил, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Оспорвал
твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави и за неравноправност на клаузи от
договора. Клаузите отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това
клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани,
като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. Предвид това било изключено ищецът да не бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо всички твърдения за липса
на информация за разходите по връщане на предоставения кредит били неоснователни,
предвид факта, че клаузите на договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла
на чл. 147 ЗЗП. Изложеното изключвало възможността потребителят да не бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Процесните клаузи
напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога била налице действителност на
клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена
по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем
4
език, следвало да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да били
ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да бил
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така
че потребителят да можел да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. На самостоятелно основание всички
изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта,
че в периода 2023 г. - 2024 г. ищецът сключил два идентични договора с ответното
дружество. Вместо да упражни по реда на чл. 29 ЗПК, кредитополучателят по своя
инициатива сключил още един договор. Очевидно било, че при сключването на всеки
следващ договор потребителят бил наясно с условията на кредита. От тази фактическа
постановка ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за
сметка на ответника, като ползвал кредитите, а след това завеждал искове за
недействителност и връщане на платените суми. Това било в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД
и универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от неправомерното си
поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още от първия
договор и нямало да сключи още един, в който случай щял да върне само чистата стойност
на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го бил сторил, а впоследствие
образувал множество съдебни дела, водело до пълна неоснователност на претенциите за
недействителност на клаузи от договора и за връщане на недължимо платени суми.
Преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител, на първо място, винаги
започвала от въпроса налице ли било индивидуално договаряне на конкретното условие. А
след това дали клаузите, с които се обвързвал потребителят, му давали достатъчно ясна и
точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за
целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правел преценка
за равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите
нрави и добросъвестността. При наличие на два договора между страните не можела да е
налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на
информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се запознавал с
тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да
направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят бил информиран за
условията за ползване на продукта на търговеца предварително. Впоследствие сключил още
два договора. От тук било явно, че в случая било налице индивидуално договаряне, което
изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация
за финансовите задължения, които се поемали с тях. Ответникът моли съда да отхвърли
предявените от С. П. С., претенции като неоснователни. Претендира направените в хода
настоящото производство разноски от ответното дружество.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Не се спори по делото, че на 28.03.2024 г., страните са сключили договор за
5
потребителски кредит № .../28.03.2024 г. Видно от същия, ответникът се е задължил да
предостави на ищеца потребителски кредит под формата на паричен заем в общ размер на
1400,00 лв., която сума ищецът се е задължил да върне на 9 месечни вноски при лихвен
процент по кредита – 50% и годишен процент на разходите – 62,41%, при обезпечение –
поръчител или банкова гаранция. Видно от чл. 5, ал.1 от договора, страните са се
споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включващата договорената
главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: При един поръчител – осигурителният доход да е в
размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, при
двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в
размер на непо-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; Да не е/са
поръчители по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които да е налице
неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; Да предоставят служебна бележка от работодателя си
или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 11, ал.1 от договора кредитополучателят се съгласява, че ако не предостави
договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор за
кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1327,89 лева. Видно
от ал.2 на същата клауза, страните се съгласяват, че в случаите по предходната алинея,
дължимата неустойка ще бъде заплатена разсрочено – съобразно посочения в Приложение 1
към договора за кредит начин. Съгласно Приложение №1 – погасителен план към договор за
потребителски кредит №... вноските за неустойка се дължат заедно /на същите дати/ с
вноските за погасяване на кредита.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
6
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 62,41%/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включена
неустойката при непредставяне на обезпечение, която представлява занчителна част от
месечните вноски по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по
чл.11 от договора, тъй като размерът на неустойката възлиза на 1327,89 лв. и е почти равен
на главното задължение на кредитополучателя и над три пъти по-голям от задължението за
възнаградителна лихва, дължимо на ответника. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и които са били
предварително известни на заемодателя, доколкото сключването заплащането на неустойка
при непредставяне на поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит.
Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се има предвид, че неустойката надвишава
7
значително по размер договорната лихва, то включването й при определяне размера на ГПР
би довело до превишаване на законовия мининимум. Така на практика се стига до
заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер
на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици. Искът за обявяване за недействителен на този договор
се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по евентуалния
иск за нищожност на неустоечната клауза, тъй като не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото, представляващи държавна такса в размер на 71,44 лв.
По делото от страна на ищеца е представен договор за правна защита и съдействие от
11.12.2024 г., видно от който процесуалния представител на същия – адв. М. Л., АК София се
е съгласил да окаже правна защита и съдействие по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата. Видно от получена електронна справка от ТД на НАП – Пловдив от 07.07.2025
г., към момента на сключване на договора за правна помощ ищецът е бил в трудово
правоотношение с „ЕП КОМЕРС“ ООД, което правоотношение е прекратено на 14.12.2024 г.
На 20.12.2024 г. ищецът е сключил нов трудов договор с „ОБЕРОН – Х“ ООД, като това
трудово правоотношение е било прекратено на 09.04.2025 г. По делото липсват данни до
приключване на съдебното дирене по отношение на ищеца да е налице друго трудово
правоотношение. Постъпила е справка от отдел „Местни данъци и такси“ при Община Стара
Загора, видно от която към 19.06.2025 г. ищецът няма декларирано недвижимо имущество на
територията на Община Стара Загора. По делото е постъпило и писмо изх. № УРИ 122800-
23035/26.06.2025 г. от ОД на МВР Стара Загора, видно от което към този момент ищецът
няма регистрирани МПС. При така установените обстоятелства, досежно имущественото
състояние на ищеца, съдът намери, че по отношение на същия действително е приложима
хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата - ищецът представлява материално
затруднено лице. В тези случаи, съгласно чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението и осъжда другата страна да го заплати. Въведеното с посочената
разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия
адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, не може да бъде приложено предвид даденото тълкуване в решението на
СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
8
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от значение са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко - фактическата и
правна сложност на делото. В случая са предявени два установителни иска в условията на
евентуалност, като предвид несбъдването на отрицателното вътрешнопроцесуално условие
съдът е разгледал и се е произнесъл само по главния такъв с цена 1786,11 лв., по евентуалния
иск не е провеждано самостоятелно доказване, адвокатът на ищеца не е присъствал в нито
едно от двете проведени откри съдебни заседания, фактическата и правна сложност на спора
не е по-висока от типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед
предмета и страните. При така изяснените параметри на релевантните за цената на
адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на
ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2, т.2
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а именно 476,61 лв.
Така, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, следва да бъде осъден ответникът
„КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр. София да заплати на адвокат М. Л. Л. от АК - София
адвокатско възнаграждение в размер на 476,61 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договор
за потребителски кредит № .../28.03.2024 г., сключен между С. П. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ..., ... и настоящ адрес: гр. Стара Загора, ..., и „КЕШ ПОЙНТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от Н.П.П..
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от
Н.П.П., да заплати на С. П. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ..., ... и настоящ
адрес: гр. Стара Загора, ... сумата 71,44 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от
Н.П.П., да заплати на адв. М. Л. Л., АК - София, със служебен адрес: гр. София, ... сумата
476,61 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал.2
от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
9
10