№ 18875
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20251110139423 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл.
26 ЗЗД за нищожност на разпоредбата на чл.9,1 от договора за кредит – поради
противоречие с добрите нрави.
Ищецът А. Й. Т. твърди в исковата молба, че на 15.7.2020г. сключил с ответника „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД договор за потребителски кредит, при главница 4563,16 леваза срок 15
месеца, посочен ГПР 49,56 % и ГЛП 58,44%, като погасила малка сума от кредита. Твърди,
че по заявление на ответника било образувано заповедно производство по чл.417 ГПК и
против нея е издаден изпълнителен лист , и било образувано изпълнително дело. Сочи, че
не е подала възражение. Ищцата счита, че разпоредбата на чл.9,1 от договора е нищожна,
защото противоречи на добрите нрави, при условие, че ГЛП надхвърля трикратния размер
на законната лихва, като предявява установителен иск. Счита, че искът е допустим, защото
заповедният съд не е извършил проверка по чл.7,ал.3 ГПК, като е издал заповед по всички
претенции по заявлението.
Ответното дружество, в срока по чл.131 , е подал писмен отговор оспорва
допустимостта на иска, като счита, че при условие, че заповедта за изпълнение е влязла в
сила, доводите на ищцата са преклудирани, защото защитата й следва да се изрази
единствено в искове по чл.424 или 439 ГПК. Оспорва се основателността на иска, като се
позовава на измененията на чл.19,ал.4 ЗПК, от 23.7.2014г., като за защита правата на
потребителя е предвиден праг с тази разпоредба, касаещ ГПР, не възнаградителната лихва.
Сочи се, че ГПР възлиза на 49,56 %, като същият е формиран от ГЛП, като е взет предвид
четиримесечният гратисен период от сключване на договора до първата месечна вноска –
15.7.2020г.- 15.11.2020г., и същият е по – малък от 5 – кратния размер на законната лихва.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, без възражения на
страните, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото между страните,
1
че на 15.7.2020г. ищецът сключил с ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД договор за
потребителски кредит, при главница 4563,16 лева, за срок 15 месеца, посочен ГПР 49,56 % и
ГЛП 58,44%, главницата била усвоена от ищеца, че на 25.2.2022г. ответникът подал
заявление по чл.417 ГПК, като на 7.3.2022г. ве негова полза била издадена заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа документ - извлечение от счетоводни книги и
изпълнителен лист за вземания по същия кредит: 4 485,40 лева (четири хиляди
четиристотин осемдесет и пет лева и 40 стотинки), представляваща главница за период от
08.02.2022 г. , ведно със законна лихва за период от 24.02.2022 г. до изплащане на вземането,
сумата 1 751,31 лева (хиляда седемстотин петдесет и един лева и 31 стотинки),
представляваща договорна лихва за период от 15.11.2020 г. до 15.01.2022 г., сумата 1 758,91
лева (хиляда седемстотин петдесет и осем лева и 91 стотинки), представляваща мораторна
лихва за период от 15.11.2020 г. до 08.02.2022 г., както и държавна такса в размер на 159,91
лева (сто петдесет и девет лева и 91 стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150,00 лева (сто и петдесет лева), както и че към предявяване на иска, между страните е
висящо изпълнително дело, образувано въз основа на този изпълнителен лист, заповедта е
връчена на ищеца, който не е подавал възражение в срок.
Със същото определение, съдът е съобщил на страните, че му е служебно известно, че
към датата на сключване на договора, законната лихва възлиза на 10 %.
Като писмено доказателство по делото е приобщен договор за потребителски
кредит, в който е посочено, че лихвеният процент възлиза на 58,44 %, ГПР – 49,56 %, като
противно на изложеното от ответната банка, не е предвиден „гратисен период“ в
погасителния план – от първата вноска с падеж 15.11.2020г до последната вноска 15.1.2022г.,
се заплаща както главница, така и възнаградителна лихва.
По доводите на ответното дружество за недопустимост на производството по
делото. Установено е, че въз основа на договора и извлечение от счетоводните си сметки,
ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, като по делото е отделено за безспорно,
предвид твърденията на двете страни, че против заповедта ищцата не е подала възражение.
Неподаването на възражение води до стабилизиране на заповедта за изпълнение по чл.417
ГПК, и влизането й в сила. Практиката на ВКС приема, че влизането в сила на заповедта й
придава своеобразна „сила на пресъдено нещо“, която е несъщинска, защото липсва
оспорване на вземането, в рамките на съдебен процес, който да установи дължимостта на
вземането. Разпоредбата на чл.299 ГПК забранява пререшаването на разрешени съдебни
спорове. По аргумент от разпоредбата на чл.126 ГПК, и разпоредбата на чл.298,ал.1 ГПК,
би било налице забрана за пререшимост на спора, възникнал със заявлението по чл.417 ГПК,
ако ищцата А. Т. беше предявила отрицателен установителен иск при твърдения за
недължимост на вземането по влязлата в сила заповед по чл.417 ГПК, по аргументи, които е
следвало да изложи в рамките на възражението, респективно, исково производство по чл.422
ГПК. Макар в настоящия случай да е налице съвпадение на страните по двата спора –
заповедното и настоящото исково производство, не е налице съвпадение на / съгласно
чл.298,ал.1 ГПК/ „искането“ – петитума, и „основанието“ – твърденията, на които се
основава искът. Производството по настоящото дело се основава на твърденията за
нищожност на конкретна разпоредба на договора. Дори да се приеме, че доводите на Т. по
дължимостта на възнаградителната лихва е следвало да се изложат в рамките на иска по
установяване на вземането по заповедта, то твърденията за нищожност на договора не се
изсрочват с този преклузивен срок.
По съществото на спора,съдът намира следното.
От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че
кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице
данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В
тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по
отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
2
регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на
изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото
последните са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на
стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на договора за кредит от
основополагащо значение е лихвеният процент по кредита – чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен
лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Максималният размер на договорната
лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно
решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за
справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно
установена съдебна практика, която се възприема от настоящия съдебен състав и на която и
районният съд се е позовал, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва
е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите
нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този
смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д.
№ 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на
ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави,
което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка, но при съобразяване на диспозитивното начало в
процеса, искът за прогласяване на клаузата следва да се уважи.
При този изход на спора по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
възниква единствено в полза на ищеца. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 30.6.2025г., като в чл. 1 е посочено, че възнаграждението от 1000лева е
заплатено в брой, при сключването му. По евентуалното възражение на ответната страна,
направено в отговора, с правно основание чл.78,ал.5 ГПК. Предвид изложените
съображения и съобразявайки Решение по С-438/2022г. на СЕС и Определение №
50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на I т.о. на ВКС, настоящият състав намира, че
възнаграждението е прекомерно, поради следното. Искът за прогласяване на конкретната
клауза е оценяем, като същият е и оценим, съгласно размера, присъден със заповедта по
чл.417 ГПК – сумата от 1751,31 лева. Ето защо, при съобразяване на сравнително ниската
фактическа и правна сложност на делото – проведено е едно открито съдебно заседание, без
присъствие на представители на страните, събирани са само писмени доказателства, и
минимален размер в чл. 7,ал.2,т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) от 475,13 лева и платено
възнаграждение от 1000 лева, води до извода, че възнаграждението не е съобразено с
3
фактическата и правна сложност на делото, поради което и съдът присъжда сумата 476 лева.
По делото ищецът е извършил разноски за заплатена държавна такса за
разглеждане на исковата претенция.Същата е заплатена в размер 261,47 лева, а дължимата
такса възлиза на 70,05 лева, която следва да бъде присъдена на ищеца, а за горницата, тя
има правото да иска освобождаването на същата.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че разпоредбата на чл.9, 1 от Договор за потребителски кредит №
*** от 15.7.2020г., сключен между А. Й. Т. ЕГН ********** с адрес *** и „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да
заплати на А. Й. Т. ЕГН ********** с адрес *** сумата от 546,05 лв., представляваща
извършени деловодни разноски, от които 70,05 лева държавна такса и сумата 476 лева
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4