Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 22.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети декември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№2076 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца Н.Н.А. срещу решение от 19.11.2018 г. по гр.д. №4419/2016 г. на Софийския
районен съд, 49 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу Главна дирекция „И. на н.“ /ГДИН/ искове с правно основание чл.71 ал.1
т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване в периода 14.04.2014 г. – 13.01.2016 г. и
преустановяване по отношение на Н.Н.А. на дискриминационно отношение,
изразяващо се в забрана да взима със себе си техника – радио и телевизор.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалните и
процесуалноправни норми, и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд не е
обсъдил твърденията на ищеца за неравно третиране на едни и същи субекти.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
уважи предявените искове. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна Главна дирекция „И. на н.“ /ГДИН/ в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима. Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран от Н.Н.А. с искова молба,
с която срещу ГДИН са предявени кумулативно
съединени искове с правно основание чл.71
ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДискр. – за установяване, че в периода 14.04.2014 г. –
13.01.2016 г. по отношение на Н.Н.А. е налице дискриминационно отношение,
изразяващо се в забрана да взима със себе си техника – радио и телевизор, и
преустановяване на нарушението.
Ответникът Главна дирекция „И. на н.“ /ГДИН/ в срока за
отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове, като твърди, че не е налице
по-неблагоприятно третиране на ищеца.
ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация,
основана на признаците по чл.4 ал.1 от закона. Според чл.4 ал.2 ЗЗДискр. пряка
дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези
признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго
лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл.4 ал.3 непряка дискриминация
е поставяне на лице въз основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение
в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или
практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Както е изяснено в
съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на
обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността,
проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране,
независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните
нормативни изисквания - решение №231/31.03.2010 г. по гр. д. №204/2009 г.,
решение №428/13.05.2010 г. по гр.д. №1207/2009 г. на ІV ГО на ВКС, решение
№153/14.06.2010 г. по гр.д. №6/2009 г. на ІІІ ГО ВКС и др. Това, което е относимо за едно лице, е
относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества
при наличието на наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“
– решение №3/22.07.2013 г. по гр.д. №534/2012 г. на IV ГО на ВКС; решение
№428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ІV ГО на ВКС.
С разпоредбата
на чл.9
ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в
съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет
принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника.
Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже
фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на
дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на
ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на
ищеца в конкретния случай не е нарушено.
Между страните
по делото е безспорно, а и от представената по делото справка, рег. №3201/01.08.2016
г., издадена от началника на затвора в гр. Пазарджик, се установява, че ищецът
е осъден на доживотен затвор, като му е определен „специален режим“. Не се
спори и че през процесния период на ищеца не е разрешено при конвоиране да
вземе със себе си личните си радио и телевизор.
От показанията
на свид. Х.Х.се установява, че при пътуване до различни затвори в страната е
притежавал вещи, които за разрешени и одобрени – радио, телевизор, МР3 плейър и
др., но в затвора в гр. Пазарджик на бележка е написано, че е забранено
изнасянето на такива вещи – радио, телевизор. Свидетелят сочи още, че на
25.09.2015 г. ищецът е следвало да пътува, влез е радио, но не са му разрешили
да го вземе.
При тези данни,
настоящият съдебен състав намира, че са налице фактите, от които може да се
направи категоричен извод, че ищецът е жертва на дискриминация по определен
признак – „лично положение“, т.е. налице е неравноправно третиране на ищеца с
оглед личното му качество, предвид наложеното му наказание „доживотен затвор“ в
сравнение с останалите лишени от свобода в периода 14.04.2014 г. – 13.01.2016 г.
Ответникът не е
провел насрещно доказване, за да разколебае тезата на ищеца, че на всички
осъдени при конвоиране не се разрешава да вземат със себе си личните си
телевизор и радио. Ирелевантно е дали при забраната за носене на сочените лични
вещи са спазени съответните и сочени от ответника подзаконови нормативни
актове.
Поради изложеното, съдът намира предявените искове за
основателни, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от ищеца срещу
ответника искове бъдат уважени.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №538545/19.11.2018 г., постановено
по гр.д. №4419/2016 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, и вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
от Н.Н.А., ЕГН **********, адрес:
Затвора в гр. Пазарджик, срещу Главна
дирекция „И. на н.“, адрес: гр. София, бул. „*****, иск с правно основание
чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр., че спрямо Н.Н.А.,
ЕГН **********, адрес: Затвора в гр. Пазарджик, е упражнена непряка
дискриминация, изразяваща се в забрана да
взима със себе си при конвоиране лични вещи – радио и телевизор.
ОСЪЖДА Главна дирекция „И. на н.“, адрес: гр. София, бул. „*****, на основание чл.71 ал.1 т.2 ЗЗДискр. да
преустановят нарушението и да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения
спрямо Н.Н.А., ЕГН **********,
адрес: Затвора в гр. Пазарджик.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.