Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.04.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
Председател: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело
№ 6431 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 29.11.2019г., постановено по гр.д. № 1197/2018г. Софийски районен
съд, ГО, 142 състав, е признато за установено по предявените от Г.Г.М., М.Й.М.и
С.Г.Ю. срещу „О.Ф.Б.” ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че
ищците не дължат в качеството им на солидарни длъжници чрез принудително
изпълнение на ответното дружество следните суми: 14 242, 24 лева главница по
договор за предоставяне на банков кредит от 19.10.2005г., ведно със законната
лихва от 28.06.2020г. до окончателното изплащане, както и 1 721, 04 лева
договорна лихва за периода от 30.12.2009г. до 28.06.2010г. и сумата от 142, 44
лева – наказателна лихва за периода от 30.12.2009г. до 28.06.2010г. и 892, 11
лева съдебно-деловодни разноски по гр.д. № 889/2010г. по описа на РС –
Димитровград, за които е издаден изпълнителен лист от 30.06.2020г. въз основа
на заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 889/2020г. по описа
на РС – Димитровград, по които е образувано изпълнително дело № 209/2010г. на
ДСИ – Димитровград, като погасени по давност.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените от Г.Г.М. и С.Г.Ю. искове, е
подадена въззивна жалба от ответника „О.Ф.Б.” ЕАД, в която се поддържа
неправилност на изводите на първоинстанцинния съд поради допуснати нарушения на
материалния закон. Конкретно се твърди, че след образуване на изпълнителното
дело, взискателят е подал на 11.07.2011г. молба за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на Г.М., а след това на 05.12.2013г. подал нова молба
с посочен идентичен изпълнителен способ.
С посочените действия твърди да е прекъсвал течението на давностния срок
срещу главния длъжник. Освен това било установено, че в периода от м.01.2012г.
до м.09.2012г. по изпълнителното дело ежемесечно постъпвали парични средства в
изпълнение на наложения запор, поради което счита, че молбата от 05.12.2013г. е
подадена в рамките на законоустановения двугодишен период. По тези съображения
счита, че давността за вземанията срещу Г.М. е започнала да тече считано от
27.06.2015г. при действието на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по
тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и същата не е изтекла към датата
на подаване на исковата молба. По отношение на предявения от С.Ю. иск са
развити съображения, че по изпълнителното производство били извършвани различни
изпълнителни действия, всяко едно от тях предприето преди изтичане на
двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и в рамките на общата
петгодишна погасителна давност. По наложените срещу тази длъжница запори по
изпълнителното дело постъпвали ежемесечни суми от третото задължено лице, като
всяко отделно плащане имало характер на действие, което прекъсва давността. От
м.06.2018г. и до настоящия момент запорът се изпълнявал, поради което е
направен извод за неоснователност на предявения иск. В жалбата са изложени и
доводи за неоснователност на поддържаното от ищците становище, че с погасяване
на главното задължение поради изтекла погасителна давност за принудителното му
реализиране, се погасявало и задължението на поръчителя. Акцентирано е на
обстоятелството, че отговорността на поръчителя е самостоятелна, поради което
не може да се изведе извод за твърдяната връзка на обусловеност. По тези
съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените от Г.М. и С.Ю.
искове да се отхвърлят.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Г.Г.М. и С.Г.Ю., са подали
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени
съображения. Считат първоинстанционното решение в обжалваната му част за
обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния закон и
съобразно ангажираните в производството доказателства. Поддържат становище, че
в случая не намира приложение ППВС № 3/18.11.1980г., според което по време на
изпълнителното производство давност не тече. Следвало да се съобразят новите
разрешения на тези въпроси, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г.
по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо счита, че последното
валидно извършено изпълнително действие спрямо Г.М. е от 05.12.2013г. и към
датата на подаване на исковата молба петгодишната погасителна давност за
вземанията била изтекла. По отношение на предявения от С.Ю. иск са развити
доводи, че с първоинстанционото решение е установено със сила на пресъдено
нещо, че М..М.– главен длъжник, не дължи процесното вземане поради погасяването
му по давност. Сочи се, че според нормата на чл. 142 от ЗЗД възраженията на
длъжника могат да бъдат и възражения на поръчителя. При това положение, след
като С.Ю. се е задължила за чужд дълг, след като е доказано, че задължението на
главния длъжник е погасено по давност, то следователно и поръчителя може да се
ползва от това възражение. В тази връзка са развити съображения, че когато се
отговаря за чужд дълг, отговорността на поръчителя не може да бъде по-тежка от
тази на главния длъжник. При хипотеза, в която кредиторът се бил дезинтересирал
от главния длъжник в изпълнителното производство, то това означавало, че и
вземането срещу поръчителя следва да се приеме за погасено по давност. С оглед
изложеното е направено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в
обжалваните му части.
Решението
на СРС, в частта, в която е уважен предявеният отрицателен установителен иск от
М.Й.М.влязло в сила като необжалвано.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от ГПК за установяване
недължимост чрез принудително изпълнение на парично вземане.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че срокът за
погасяване по давност на вземане, установено с влязла в сила заповед за
изпълнение, не е предвидения в чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, а съвпада с давностния
срок за погасяване на самото вземане. Така процесното вземане за главница,
такси и за съдебни разноски се погасявало с изтичането на 5-годишна давност по
чл. 110 от ЗЗД, а за лихви – с тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Посочено е още, че последното изпълнително действие спрямо М..М.е от
06.07.2010г. /молбата за образуване на изпълнително дело с посочен в същата
конкретен изпълнителен способ/, поради което изпълнителното производство спрямо
него било перемирано на 06.07.2012г. От посочената дата и до момента не били
извършвани действия, годни да прекъснат давността за вземанията, която била
изтекла на 06.07.2017г. за главницата и на 06.07.2015г. за лихвите. По
отношение на Г.М. първоинстанционният съд е приел, че изпълнителното производство
било перемирано на 19.08.2012г. /последното изпълнително действие било
извършено на 19.08.2010г – налагане на запор върху трудови възнаграждения/, а
по отношение на С.Ю. – на 09.11.2013г. /с последно валидно изпълнително
действие от 09.11.2011г. – налагане на запор върху трудовото възнаграждение/.
Срещу посочените две лице били предприети изпълнителни действия едва на
14.08.2015г., които не следвало да се вземат предвид, с оглед обстоятелството,
че към този момент изпълнителното производство било прекратено по силата на
закона по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че исковете имат
правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато срещу заповедта за
изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и
макар да не формира сила на пресъдено нещо по спора, възможността за оспорване
на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424
от ГПК или чл. 439 от ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва от исковата защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.
При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание /заповедното производство/, са настъпили
факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/,
които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника.
Предвид единственото поддържано във въззивното производство основание за
недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На
етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните
обстоятелства:
От
представения изпълнителен лист от 30.06.2010г. и заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадени по гр.д.
№ 889/2010г. по описа на РС – гр. Димитровград, се установява, че вземанията,
предмет на първоинстанционното решение, представляват непогасена главница по
договор за банков кредит, сключен между кредитополучателите Г.Г.М. и М.Й.М.и
„БАНКА ДСК“ ЕАД, договорна лихва, наказателна лихва /неустойка/ и съдебни
разноски по заповедното производство. Изпълнителният лист е издаден срещу кредитополучателите
и поръчителят С.Г.Ю., които са осъдени да заплатят процесните вземания в
условията на пасивна солидарност. Страните по делото не спорят, че тези суми
отразяват действително възникнали в тежест на ищеца парични задължения към
ответното дружество.
На
06.07.2010г. по молба на кредитора било образувано изпълнително дело № 209/2010г.
по описа на ДСИ при РС - Димитровград, с предмет – принудително събиране на
присъдените с издадения по гр.д. № 889/2010г. по описа на РС – гр. Димитровград
изпълнителен лист.
На
04.08.2010г. длъжницата С.Ю. е получила лично покана за доброволно изпълнение
по посоченото изпълнителното дело. Не се спори относно обстоятелството, че в
срока по чл. 414 от ГПК длъжницата не е подала възражение срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, поради
което и на основание чл. 416 от ГПК следва да се приеме, че заповедта за изпълнение
е влязла в сила на 19.08.2010г. От посочената дата се счита, че давността е
прекъсната /правилото е, че давността се прекъсва с изтичането на срока за
възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
Ответникът
не оспорва твърдението на ищцата Г.М., че е получила покана за доброволно
изпълнение по процесното изпълнително дело на 07.09.2010г., поради което следва
да се приеме, че издадената срещу нея заповед за изпълнение на парично
задължение е влязла в сила при условията на чл. 416 от ГПК на 22.09.2010г. От
посочената дата се счита, че давността е прекъсната /правилото е, че давността
се прекъсва с изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е
започнала да тече нова 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на
пресъдено нещо.
По
изпълнителното дело са извършени следните действия във връзка с удовлетворяване
на присъденото в полза на взискателя вземане срещу Г.М.:
На
19.08.2010г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на Г.М., по която молба липсва произнасяне на съдебния
изпълнител.
По
молба от 11.07.2011г. на взискателя, органът по принудително изпълнение е
наложил на същата дата запор върху вземанията на длъжницата М. от трудови възнаграждения.
В изпълнение на така наложения запор в периода от 05.12.2011г. до 05.09.2012г.
третото задължено лице – “Пролет” ЕООД /работодател на Г.М./ е превеждало по
процесното изпълнително производство съответната част от получаваното трудово
възнаграждение, предмет на запор.
На
05.12.2013г. цесионерът “О.Ф.Б.” ЕАД е подал молба, с която е поискал налагане
на запор върху трудовото възнаграждение на Г.М.. Не са налице данни така
поискания запор да е наложен, съответно – по делото не са постъпвали плащания
нито от третото задължено лице, нито лично от длъжницата М.. Взискателят нито
твърди, нито установява да е искал предприемане на други изпълнителни действия
срещу Г.М. в периода от 05.12.2013г. и до настоящия момент.
По
отношение на проведеното срещу поръчителя С.Г.Ю. изпълнително производство:
На
11.07.2011г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжницата Ю., като липсват данни третото задължено лице да е
превеждало парични суми в изпълнение на наложения запор.
По
процесното изпълнително производство са приложени доказателства, от които се
установява, че С.Ю. е извършвала плащания по сметката на съдебния изпълнител на
следните суми: сума в размер на 60 лева по вносна бележка от 16.08.2010г.; сума
в размер на 60 лева по вносна бележка от 21.09.2010г.; сума в размер на 60 лева по вносна бележка от
04.11.2010г.; сума в размер на 50 лева
по вносна бележка от 17.11.2011г.; сума
в размер на 50 лева по вносна бележка от 23.12.2011г.; сума в размер на 50 лева по вносна бележка от
10.02.2012г.
С
молба от 05.12.2013г. цесионерът “О.Ф.Б.” ЕАД е поискал налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на С.Ю.. Не са налице данни така поискания запор да е
наложен, съответно – по делото не са постъпвали плащания нито от третото
задължено лице, нито лично от длъжницата Ю.
На
20.07.2015г. взискателят е поискал
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на С.Ю., който запор е наложен
от съдебния изпълнител на 14.08.2015г. По делото няма данни третото задължено
лице да е превеждало парични суми по изпълнителното дело в изпълнение на
наложения запор.
С
молба от 07.10.2016г. взискателят е поискал налагане на възбрана върху
притежаван от С.Ю. недвижим имот, който изпълнителен способ не е приложен, тъй
като съдебният изпълнител е указал отстраняване на нередовности на искането.
Липсват данни за изпълнение на дадените указания за индивидуализация на имота и
за внасяне на държавна такса.
На
19.12.2017г. органът по принудително изпълнение е наложил по искане на
взискателя от същата дата запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата Ю..
В изпълнение на така наложения запор третото задължено лице е превеждало
ежемесечно по сметка на съдебния изпълнител парични суми в периода от
м.05.2018г. до м.06.2019г.
Анализът
на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Разпоредбата
на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва
да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/. На новонастъпили факти /след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство
съдебно дирене не се провежда/ длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 от ГПК – в този смисъл са и решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г. по
т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В
случая ищецът – длъжник в заповедното производство претендира защита по чл. 439
от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително
събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен
лист. С оглед изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439
от ГПК е допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти,
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича материалното
право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като
установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на
процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с
процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване
недължимост на вземания поради давност като правен резултат означава
установяване, че е погасена възможността за принудителното им изпълнение. В
конкретния случай предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по
давност, тъй като от датата на последното изпълнително действие спрямо главните
длъжници – конкретно, считано от 06.07.2010г. по отношение на М..М.и считано от
05.12.2013г. по отношение на Г.М., е започнала да тече нова погасителна давност,
която е изтекла преди подаване на исковата молба. По отношение на задължението
на поръчителя С.Ю. са обосновани твърдения за погасяването му по давност при
съобразяване на правилото по чл. 139 от ЗЗД, че с погасяване на главното
задължение се погасява и това на поръчителя.
В рамките на заповедното
производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за
защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност
за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за
незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК.
Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в
глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи
специфични права /съответно задължения/, относими само към страните по вече
инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради характера
си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като
предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна
защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само
депозирането на възражение от негова страна /дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането
на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника
последици. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които длъжникът
в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити правата си, като
последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 от ГПК и чл.
424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, заповедта за изпълнение
влиза в сила, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли
да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение
или с които не е могъл да се снабди в същия срок – аргумент от нормата на чл.
424 от ГПК. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти,
настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. По изложените съображения се налага извод, че съдът, сезиран с иск
по чл. 439, ал. 2 от ГПК е длъжен да извърши преценка кога заповедта за
изпълнение на парично задължение е влязла в сила, доколкото това обстоятелство
обуславя допустимостта на релевираните доводи за недължимост на оспореното
вземане. Тази преценка е самостоятелна, като сезираният съд не е обвързан от
преценката на органа по принудително изпълнение относно редовността на
връчването на поканата за доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на
изпълнение акт.
Поканата за доброволно изпълнение
на С.Ю. е връчена лично на длъжницата на 04.08.2010г., по делото не се твърди,
нито се установява в срока по чл. 414 от ГПК да е подадено възражение, поради
което се налага извод, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 19.08.2010г.
По делото не се оспорва
твърдението на ищцата Г.М., че е получила поканата за доброволно изпълнение на
07.09.2010г. Не се твърди, нито се установява, в определения срок длъжникът да
е упражнил правото си на възражение, поради което се налага извод, че заповедта
за изпълнение на парично задължение е влязла в сила на 22.09.2010г.
Настоящият
съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите
на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането
– арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към
кредитора – в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. №
194/2010г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г.,
ІV ГО. Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018г.
на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на
ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение
№ 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443
от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от
16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от
19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В този смисъл и с оглед
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната
заповед за изпълнение на посочените по-горе дати по отношение на всеки един от
длъжниците е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания.
Според
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на
ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор.
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения
от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото
Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на
Пленума на Върховния съд.
Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече.
С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не спира. С решение № 170 от
17.09.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО, е прието, че
прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период
преди постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато
спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период
преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год.,
ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от датата на
обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното
решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили
преди това.
По въпросите от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и
прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му, е образувано Тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС,
по което към настоящия момент не е постановено решение. Настоящият съдебен
състав споделя разрешението на тези въпроси, дадени в решение № 170 от
17.09.2018г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО. По тези съображения се
налага извод, че за периода до 26.06.2015г. /към която дата процесното
изпълнително дело е било висящо/, давност за вземанията не е текла.
От събраните по
делото доказателства се установява, че от образуване на процесното изпълнително
производство до м.06.2015г., не е налице бездействие на взискателя между
отделните изпълнителни действия за период, надвишаващ две години. Последното изпълнително
действие е било извършено на 05.12.2013г., когато е поискано налагане на запор
върху трудовите възнаграждения и до м.06.2015г. не е изтекъл установения
двугодишен срок за прекратяване на производството на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 от ГПК. Следователно новата петгодишна давност за процесните вземания е
започнала да тече от 26.06.2015г. От посочената дата до изтичането на
петгодишния период по чл. 117, ал. 2 ГПК на 26.06.2020г. /изтеклият срок от
датата на подаване на исковата молба до приключване на съдебното дерене във
въззивната инстанция следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК/, не е установено прекъсване на давността по отношение на вземането срещу
длъжника Г.М. /а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/,
поради което предявеният от нея отрицателен
установителен иск е основателен.
По отношение на
предявения от С.Ю. отрицателен установителен иск:
Настоящият
съдебен състав споделя доводите на ищцата, че с погасяване по давност на
вземането срещу главния длъжник М..М./установено с влязлото в сила в тази част
първоинстанционно решение/, както и с погасяване на вземането по давност срещу
другия кредитополучател – Г.М., отпада отговорността на поръчителя. За да
стигне до този извод съдът съобрази следното:
Както е прието в
мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение от 09.07.2019г. по тълкувателно дело №
2/2017г. на ВКС, ОСГТК, поръчителството е лично обезпечение, чрез което се
гарантира изпълнението на чужд дълг – този на главния длъжник. Поръчителят обещава
същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи – и дължи това,
което последният дължи, освен ако не е уговорено друго или друго не следва от
естеството на дължимата престация.
Посочено е още, че отговорността на поръчителя е акцесорна – в генетична и
функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от съществуването и обема
на отговорността на главния длъжник/, но и относително самостоятелна; тя е
солидарна – длъжникът и поръчителят са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях
кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си /чл. 141 от ЗЗД и т. 5в от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълкувателно дело №
4/2013г., ОСГТК на ВКС/ и не е субсидиарна – длъжникът няма възражение за
предварителен иск или поредност, кредиторът може да насочи претенцията си както
срещу основния длъжник, така и срещу поръчителя /независимо от това дали първо
се е обърнал към главния длъжник/, поръчителят няма право да иска от кредитора
първо да насочи иска си срещу главния длъжник, а срещу нето – едва ако не бъде
удовлетворен при принудително изпълнение срещу главния длъжник. По тези
съображения е направен извод, че със сключването на договора за поръчителство
поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора. Тези правни последици
обаче не могат да се разглеждат независимо от същността на договора за
поръчителство и неговия акцесорен характер. Поръчителството е функция на друг
главен дълг /не може да съществува самостоятелно, а само във връзка с главно
задължение, което означава, че погасяването или прекратяването на главното
задължение погасява или прекратява и акцесорното/. С този договор поръчителят
се задължава спрямо кредитора на друго лице – длъжник да отговаря за
изпълнението на задължението на длъжника. Предметът и обемът на главния дълг
определят предмета и обема на задължението на поръчителя – чл. 139 от ЗЗД.
Предпоставка за действието на договора за поръчителство е съществуването на
главен дълг. Погасяването по давност на главния дълг има аналогично действие и
за поръчителството /в този смисъл решение № 89 от 31.07.2017г. на ВКС по т.д. №
907/2016г., Второ ТО/. Този извод следва пряко от акцесорния характер на
поръчителството – аргумент от чл. 138, ал. 2 от ЗЗД и чл. 142 от ЗЗД.
Поръчителят не може да отговаря за повече от длъжника – чл. 139, ал. 1 от ЗЗД и
чл. 141 от ЗЗД, което означава, че отговорността на поръчителя може да се
ангажира в границите на давностния срок на главния дълг. Ако главният дълг е
погасен по давност, поръчителят също се освобождава – чл. 119 от ЗЗД и чл. 142
от ЗЗД. Съгласно нормата на чл. 142
от ЗЗД поръчителят може да противопостави на кредитора всички
възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане
на длъжника към кредитора. Това означава, че може да направи и възражение за недължимост
на претендираното от кредитора вземане поради погасяването на вземането по
давност спрямо главния длъжник. По правило поръчителството има акцесорен
характер, като по принцип съдържанието на главното задължение определя обема на
отговорността на поръчителя. Изключенията от тази принципна идентичност са
законодателно регламентирани в чл. 139 от ЗЗД. Предвид акцесорния характер на
поръчителството, то се прекратява при прекратяване на обезпеченото главно
задължение чрез изпълнение или други погасителни способи – прихващане с вземане
на длъжника, опрощаване, заместване на длъжника, поради изтекла давност и др. Изключения
от правилото за акцесорната отговорност на поръчителя са уредени в изрични
законови разпоредби и тези разпоредби са в защита интересите на поръчителя -
например в нормите на чл. 147, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 148 от ЗЗД. Такова
изключение не е уредено по отношение на действието на изтеклата погасителна
давност, поради което следва да се прилагат правилата, произтичащи от
акцесорния характер на отговорността на поръчителя. Ето защо се налага извод,
че погасяването на правото на принудително изпълнение срещу главния длъжник има
същото действие и по отношение на правото на принудително изпълнение срещу
поръчителя.
В разглеждания случай с влязло в законна сила съдебно
решение е установено, че дългът на единия от кредитополучателите – М..М., е
погасен по давност още към м.07.2017г. Задължението на другия кредитополучател Г.М.
е погасено по давност към м.06.2020г. При това положение и с оглед изложените
по-горе съображения се налага извод, че отговорността на поръчителя С.Ю. е
прекратена на същото основание и с изтичането на същите крайни срокове. Без
значение за настъпването на тези правни последици е дали след погасяване по
давност на задължението на кредитополучателите взискателят е предприемал
изпълнителни действия действия срещу поръчителя, тъй като те не са довели до
прекъсване на изтеклата вече
давност.
По изложените
съображения се налага извод, че предявените искове с правно основание чл. 439
от ГПК са основателни.
Като е достигнал
до същите крайни изводи, макар и по различни съображения, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди в обжалваната му
част.
По отношение на
разноските:
При този изход
на спора и с оглед изричното искане в полза на въззиваемите следва да се
присъдят сторените по делото разноски.
В полза на Адвокатско дружество “В. и Л.” следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение за предоставената по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА
безплатна адвокатска защита и съдействие на въззиваемата С.Ю., определени
според чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които възлизат на сумата от 1 248 лева с ДДС.
Въззиваемата Г.М. също претендира разноски за адвокатско възнаграждение. В тази връзка и след като взе
предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК,
въззивният съд приема следното:
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По
делото e ангажиран договор за правна защита и съдействие от 05.06.2020г., в
който е уговорен адвокатски хонорар от 1 500 лева. Представени са и
доказателства за плащане на възнаграждението – разписка за получена сума и
фактура. Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 16 997, 83 лева.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения при интерес от 10 000 лв.
до 100 000 лв. минималното възнаграждение е 830 лв. плюс 3 % за горницата над
10 000 лв. То в
частност е равно на 1 040 лева. Към посочената сума следва да се прибави и дължимия
ДДС, или общият размер на минималното възнаграждение е 1 248 лева с ДДС. Въззивният
съд намира, че действително заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство
се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани доказателства, а
конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/, се явява
прекомерен и следва да бъде намален до минималния такъв от 1 248 лева. Ето защо
в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 248 лева с ДДС.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 289642 от 29.11.2019г., постановено
по гр.дело № 1197/2019г. по описа на СРС, ГО, 142 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА “О.Ф.Б.” ЕАД, с ЕИК ********седалище и адрес на управление *** да заплати на Г.Г.М.,
ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 248
/хиляда двеста четиридесет и осем/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА “О.Ф.Б.” ЕАД, с ЕИК ********седалище и адрес на
управление *** да заплати на Адвокатско
дружество “В. и Л.”, БУЛСТАТ********, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 1
248 /хиляда двеста четиридесет и осем/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото
процесуално представителство на С.Г.Ю. по в.гр.д. № 6431/2020г. по описа на СГС.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.