РЕШЕНИЕ
№ 698
гр. Стара Загора, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е.А.Д.
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20255530101293 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка със ЗПК за обявяване
нищожност на Договор за потребителски кредит №.... от 15.11.2024 г., и в условията на
евентуалност – иск за обявяване нищожност на клаузата за неустойка, обективирана в чл.27,
ал.1 от Договор за потребителски кредит №.... от 15.11.2024г. В условията на кумулативност
е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от
30,90лв., представляваща неоснователно заплатена възнаградителна лихва и неустойка по
процесния договор, и в условията на евентуалност – осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 22,00лв., представляваща неоснователно заплатена
неустойка по процесния договор. Претендират се разноски по делото.
Искът е предявен от Ц. Б. С. от гр.Стара Загора срещу „Лендиво“ ООД гр.Шумен. С
исковата молба се твърди, че на 15.11.2024г. ищецът е сключил с ответното дружество
Договор за кредит №..., за сумата 300,00лв., при годишен процент на разходите - 42,58% и
годишен лихвен процент – 36% Съгласно чл.27, ал.1 договорът е следвало да бъде
обезпечен, като при неизпълнение на условията визирани него, кредитополучателят дължал
неустойка в размер на 0,9% от стойността на заемната сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечението. Неустойката се заплащала периодично заедно с погасителната
вноска. На ищеца била начислена неустойка в размер на 81,00лв. Ищецът заплатил по
кредита сумите от 300,00лв. главница, 8,90лв. – лихва и 22,00лв. – неустойка.
Ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите
нрави и поради неравноправност на клаузата, уреждаща размера на дължимата годишно
1
лихва, както и тези уреждащи годишния процент на разходите. Счита, че целият договор
следва да бъде обявен за недействителен, поради обстоятелството, че не били посочени
условия за прилагане на лихвения процент. Освен това не бил посочен правилния годишен
процент на разходите в процесния договор за кредит. Липсвала разписана методика за
изчисляване на ГПР, което създавало неяснота за потребителя. Не била спазена
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. В договора било предвидено заплащане на неустойка при
неспазване на задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в 3-дневен
срок от сключване на договора. Не било ясно дали уговорената неустойка била включена в
ГПР, като ищецът счита, че ако същата е включена, то този процент би бил много по-висок.
Посочването на ГПР различен от действително прилагания било заблуждаваща търговска
практика, която водела до неравноправие в отношенията между страните и съответно до
нищожност на договора. Самата клауза за начисляване на неустойка противоречала на
добрите нрави, била неравноправна и съответно нищожна. Последователна била съдебната
практика, която приемала, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример
за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и цели единствено неоснователно
обогатяване. Поради това счита, че целият договор за кредит е нищожен.
В случай, че съдът приеме, че договорът за кредит не е изцяло нищожен, счита, че
клаузата за неустойка по кредита противоречи на добрите нрави и е нищожна. За да
заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите
за бързи кредити поставяли изисквания, на които кандидатстващите за кредит не можели да
отговорят. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение небанковите
финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече била калкулирана
с договорената възнаградителна лихва. Преценката за действителността на клауза за
неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени в т.3 от
Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по тълк.дело №1/2009г. По силата на чл.92 от ЗЗД
неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като можела да има и
санкционна функция. Предвидената неустойка била загубила присъщата си обезщетителна
функция, доколкото тя не зависела от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя
водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. В конкретния договор
били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да
изпълни договорното си задължение. Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като бил поставил ограничения и бил дал и неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчители - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване
за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48 и
разпоредбата на чл.16 ЗПК и преддоговорното задължение на кредитора за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя и целяло да предпази потребителите от
свръхзадльжнялост и неплатежоспособност. На практика клауза, която предвиждала, че се
2
дължи неустойка при неосигуряване на поръчители прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото
си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на
условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречала на принципа на добросъвестността. Неустойката се кумулирала
към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По
същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатявала неоснователно.
Предвид изложеното ищецът счита, че е платил неоснователно сумата за лихва и
неустойка по договора.
Ищецът моли съда да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит №...от
15.11.2024г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11 и чл.19,
ал.4 ЗПК, а в условията на евентуалност моли съда да прогласи за нищожна клаузата на
чл.27, ал.1 от Договор за потребителски кредит №... от 15.11.2024г., предвиждаща
заплащането на неустойка на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД, поради неспазване
на нормите на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.
Ищецът моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 30,90лв.,
представляваща заплатена без основание сума за неустойка и лихва по Договор за
потребителски кредит №... от 15.11.2024г., поради нищожността на договора, и в условията
на евентуалност осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 22,00лв.,
представляваща заплатена без основание сума за неустойка по Договор за потребителски
кредит №... от 15.11.2024г., поради нищожността на клаузата за неустойка, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане
на сумата. Претендира направените разноски по делото.
В законоустановения срок ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че
оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права, нередовна и
неоснователна. На първо място ответникът счита, че ищецът нямал правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск, тъй като кредитът бил изплатен три дни след
неговото усвояване. След като ответникът нямал основание да претендира вече никакви
суми по договора за кредит, то за ищеца липсвал правен интерес от установяване на
неговата нищожност. Евентуално ищецът имал правен интерес от предявяване на
осъдителен иск, но не и на установителен такъв. Налице било злоупотреба с права и
основание за прилагане на чл.213 ГПК. Ищецът бил подал пред Районен съд - Стара Загора
четири напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за
заплащане на неустойка, по сключените между страните общо осем договора и по тях били
образувани гр.д. №1290/2025г., гр.д.1291/2025г., гр.д.1292/2025г. и гр.д.№1293/2025г.
3
Процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди
другата страна, като в нейна тежест се възлага заплащането на разноски в прекомерен
размер. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи
дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за
добросъвестност, което страните си дължат по силата на чл.3 от ГПК. Предвид изложеното
моли съда да съедини реда на чл.213 ГПК горепосочените дела в едно производство и
постанови едно общо решение по тях.
При условията на евентуалност, в случай на самостоятелно разглеждане, моли в полза
на ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство съгласно
многобройната практика на съдилищата, както и на СЕС.
По отношение основателността на предявения иск, ответникът твърди, че в случая
разпоредбите на ЗПК са неприложими на основание чл.4, ал.1, т.6 ЗПК, тъй като се касаело
за договор за кредит със срок за погасяване до три месеца и при който се дължат
незначителни разходи. Моли съда да постанови съединяването на граждански дела по описа
на Районен съд - Стара Загора: гр.д. №1290/2025г., гр.д.1291/2025г., гр.д.1292/2025г. и гр.д.
№1293/2025г. в едно общо производство, поради наличието и на двете алтернативно
посочени предпоставки в чл.213 ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на страната
на ищеца и на ответника и наличието на връзка между тях. Ако съдът приеме иска за
допустим за самостоятелно разглеждане в настоящото производство моли, да отхвърли
исковите претенции като неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит №....г., ответното
дружество „Лендиво“ ООД е предоставило на ищеца Ц. Б. С. потребителски кредит под
формата на паричен заем в размер на 300 лева при срок за погасяване – 30 дни, лихвен
процент по кредита – 36 % и годишен процент на разходите – 42,58%, при предоставяне на
обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.17, ал.1 от договора, в случай,
че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до три дни от сключване
на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на
договор за поръчителство с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да
отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително
за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включва главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане
на тези задължения, Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко
30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл.27, ал.1 от договора, в случай че
потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл.17, същият дължи неустойка на
кредитора в размер на 0,9% от стойността на сумата по кредита за всеки ден, през който не е
4
предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на
задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди в размера на договорената неустойка,
доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са
базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното
обезпечение. Ал.2 на същата клауза гласи, че в случай на настъпване на дължимостта на
неустойката, потребителят заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка
погасителна вноска.
Видно от извлечение за извършено плащане от 18.11.2024г. ищецът е заплатил на
ответното дружество сумата в размер на 330,90лв. с правно основание „погасяване на
задължение“.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Ответникът „ЛЕНДИВО“ ООД представлява финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.2 ЗКИ поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.
Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а
ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това процесния договор
попада в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на него са приложими
правилата на ЗПК и ЗЗП.
По направеното възражение на ответника, че по отношение на процесния договор за
кредит били неприложими правилата на Закона за потребителския кредит, съдът намира
следното: Съгласно разпоредбата на чл.4, ал.1, т.6 ЗПК „Разпоредбите на закона не се
прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при
които се дължат незначителни разходи“. Настоящият договор за кредит действително е със
срок за погасяване до три месеца. Съдът счита обаче, че за да се изключи процесният
договор от приложното поле на ЗПК следва да са налице и двете предпоставки от
разпоредбата на закона, т.е. не само срокът на договора да е до три месеца, а и да не се
дължат незначителни разходи по договора. В случая по договора е предвидена неустойка в
размер 81,00лв., който представлява близо една трета от размера на главницата. Този размер
на разхода по кредита не е незначителен, поради което не са изпълнени предпоставките на
чл.4, ал.1, т.6 ЗПК и според настоящия състав договорът за кредит попада в приложното
поле на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съдът намира, че договорът за кредит са недействителен на основание чл.22 ЗПК, във
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
5
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. В
ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен ГПР в размер на 42,58 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Съдът намира, че предвидената в чл.27 от договора неустойка, дължима по уговорения
начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна и санкционна функции, предвид явната
обективна невъзможност за кредитополучателя да представи изисканите с договорите
обезпечения. Само по себе си непредставянето на обезпечение не може да доведе до вреди
за кредитодателя, тъй като това неизпълнение на акцесорно задължение по договора не води
до обективно претърпяване на вреди. Поради това следва да се приеме, че неустойката по
чл.27 от договорите представлява възнаграждение за кредитодателя, разход по кредита,
предвид разпоредбата на §1, т.1 от ДР на ЗПК и като такъв следва да бъде включена в
посочения в договорите размер на ГПР.
От представения по делото погасителен план се установява, че размерът на дължимата
неустойка по Договор за кредит №...г. е в размер на 81,00лв. След служебно изчисление се
установи, че в посочения размер на ГПР е включен единствено размерът на
възнаградителната лихва. Очевидно е, че при включване на размерът на дължимата
неустойка, действителният размер на ГПР по кредита ще се увеличи многократно, тъй като
размерът на неустойката е девет пъти по-висок от дължимата възнаградителна /договорна/
лихва и представлява близо една трета от размера на главницата /чистата сума по кредита/.
В тази връзка съдът намира, че в Договор за потребителски кредит №...г. не е посочен
действителния размер на годишния процент на разходите по кредита, което следва да се
приравни на абсолютното му непосочване. Изложеното се явява нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, което води до недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Поради това и предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД се явява основателен и
като такъв следва да бъде уважен.
6
Съгласно чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. От представените по делото писмени доказателства се
установи, че във връзка с погасяване на задължението си, ищецът е заплатил на ответното
дружество сумата в размер на 330,90лв. Поради това следва да се приеме, че ищецът е
заплатил на ответното дружество сумата в размер на 30,90лв. при начална липса на
основание, поради което и предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД
се явява изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице
Ето защо следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата в размер на
100,00лв., представляваща заплатена държавна такса.
По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, видно от който ищцата
и процесуалният й представител – адв. М. М. са уговорили правната помощ да бъде
предоставена по реда на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. В този, случай, съгласно
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл.36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Като взе предвид обстоятелствата, че са предявени два обективно кумулативно
съединени иска, доказването по които, обаче, се припокрива, че делото е приключено в едно
открито съдебно заседание и същото не се характеризира с фактическа и правна сложност,
по-голяма от други дела от такъв вид и като ползва като ориентир определените размери на
адвокатски възнаграждения в Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатската
работа, съдът определи възнаграждение за процесуалния представител на ищеца в размер на
500,00лв. с ДДС, която сума следва да бъде осъдено ответното дружество да заплати на адв.
М. М., АК Пловдив.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние №...г. сключен между Ц. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: ..... и
„ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.Шумен, пл.
„Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан Николаев Топузаков и Светлин Николаев
Събев.
ОСЪЖДА „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление –
гр.Шумен, пл.„Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан Николаев Топузаков и Светлин
7
Николаев Събев да заплати на Ц. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: ..... сумата в
размер на 30,90лв. (тридесет лева и 90 стотинки), представляваща недължимо платена сума
по Договор за кредит № ....г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда -14.03.2025г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер
на 100,00лв. (сто лева), представляваща сторени по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление –
гр.Шумен, пл.„Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан Николаев Топузаков и Светлин
Николаев Събев да заплати на адв. М. В. М., АК Пловдив, със служебен адрес гр.Пловдив,
ул.„Парк Отдих и Култура“ №3Б, ет.3, ап.11, сумата в размер на 500,00лв. (петстотин лева) с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
8