№ 297
гр. Варна, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20223001000424 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по
въззивна жалба на Х. В. В., подадена от адв. И. Х. К. от АК – Варна в
качеството му назначен особен представител, срещу решение №
226/10.06.2022г., постановено от Варненски окръжен съд, в частта, с която е
прието за установено, по предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1
във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, че въззивницата дължи на „Юробанк
България“ АД, ЕИК *********, въз основа на договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL25319/03.08.2007г. следните суми: сумата от 13 558.51
евро – главница за периода 10.11.2015г. – 10.07.2020г. от общо дължима
главница 16 936.97 евро, сумата от 5 124.13 евро– възнаградителна лихва,
дължима за периода 10.11.2017г. - 10.07.2020г. от общо дължима в размер на
13 906.04евро, сумата от 3 338.80 евро – мораторна лихва, дължима за
периода 10.11.2017г. - 27.10.2020 г. от общо дължима по договора в размер на
4 119.34 евро, сумата от 82.46 евро– такси за периода 09.08.2018г. -
09.08.2019г. от общо дължими по договора в размер на 369.05 евро и сумата
от 361.79 лева – нотариални такси за подновяване на договорна ипотека, за
които суми са издадени Заповед за незабавно изпълнение №
261220/02.11.2020г. и изп. по ч.гр.д. № 13789/2020г. на ВРС, 47-ми състав.
1
Поддържайки доводи за неправилност на решението особеният
представител моли за неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на
друго, с което предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове да
бъдат отхвърлени изцяло. Твърди се, че не са обсъдени възраженията за
нарушено право и процедура при сключване на договора за кредит, поради
неизпълнение на задължение по чл. 2, ал. 1 от договора за посочване на
банковата сметка, по която следва да се превеждат сумите, както и за липса на
обявена предсрочна изискуемост спрямо ответницата. Релевират се доводи,
че исковете задължително е следвало да се заведат при условията на
солидарност с кредитополучателя Х. П. В., както и че извършената обратна
цесия няма обвързващо действие спрямо представляваното от него лице.
Сочи се също, че е следвало да се уважи възражението за погасяване на част
от вземанията по давност.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от назначен от
съда особен представител на легитимирано лице, срещу подлежащ на
обжалване първоинстанционен съдебен акт, при наличие на правен интерес от
предприетото частично обжалване, и е процесуално допустима.
В срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна „Юробанк
България“ АД – гр. София, представлявано от адв. Л. М. от АК – гр. Велико
Търново, с който е оспорена основателността на жалбата. Въззиваемото
дружество намира изложените във въззивната жалба оплаквания са
неоснователни и моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, с
присъждане на разноски за въззивна инстанция. Инвокират се подробни
доводи и съображения в подкрепа правилността на първоинстанционното
решение.
В проведеното открито съдебно заседание във въззивната инстанция
процесуалните представители на страните поддържат съответно жалбата и
отговора.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил валидно сезиран с разглеждането на
специални положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал.
1 и чл. 86 ЗЗД във вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ, предявени по реда на чл. 422 ГПК от
„Юробанк България”АД срещу Х. В. В. за установяване съществуващо на
парични задължения на ответницата към банката, произтичащи от договор за
2
кредит за покупка на недвижим имот № HL25319/03.08.2007г. както следва:
сумата от 15 983.05 евро– главница за периода 10.11.2015 – 10.07.2020 год.,
частичен иск от общо дължима по договора главница 16 936.97 евро, сумата
от 5 124.13евро – възнаградителна лихва, дължима за периода 10.11.2017-
10.07.2020 год., частичен иск от общо дължима по договора в размер на 13
906.04 евро, сумата от 3 338.80 евро – мораторна лихва, дължима за периода
10.11.2017-27.10.2020 год., частичен иск от общо дължима по договора в
размер на 4 119.34 евро, сумата от 82.46 евро – такси за периода 09.08.2018-
09.08.2019 год., частичен иск от общо дължими по договора в размер на
369.05 евро и сумата от 361.79 лева – нотариални такси за подновяване на
договорна ипотека, за които суми е издадена Заповед за незабавно
изпълнение № 261220/02.11.2020 год. и изпълнителен лист по ч. гр. д. №
13789/2020 год. на ВРС, 47-ми състав, срещу Х. В. В. и срещу другия
кредитополучател - Х. П. В..
Обжалваното решение е валидно като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и
компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. С него
установителният иск за съществуването на парично задължение за главница е
частично отхвърлен за сумата 2 424.54 евро, представляваща разлика над 13
558.51 евро до исковата сума от 15 983.05 евро, въз основа на изводите, че
договорните клаузи по правоотношение, по които страна е физическо лице –
потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и
начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание
чл.26, ал.4 във връзка с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, както и
че е нищожна договорната клауза, даваща право на банката - кредитор да
променя едностранно лихвата при промяна на БЛП. Банката не е оспорила
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд във връзка с
приложената по отношение на процесния договор общата императивна
закрила срещу неравноправно договаряне в сила от 10.06.2006 г. ( § 3, т. 12 от
ДР на ЗЗП, както и чл. 143 т. 5, т. 9, т. 12 и ал.3, чл. 144 ал. 2, т. 1 и ал. 4, чл.
146, чл. ХХХ ЗЗП). Решението в отхвърлителната част, основана на правния
извод за несъществуване на част от процесното главно парично задължение
именно поради нищожност на договорни клаузи, на основание ЗЗП, не е
обжалвано и е влязло в сила. Следователно, наличието на основания за
потребителска защита по процесния договор за кредит за покупка на
3
недвижим имот от HL25319/03.08.2007г. съгласно ЗЗП и Директива 93/13/
ЕИО, установени като резултат от проверката на първоинстанционния съд
относно неравноправния характер на клаузи от договора и допълнително
споразумение, с което е уговорено капитализиране на лихви, са извън
предмета на настоящото въззивно производство.
Решението в обжалваната част е допустимо. Налице са всички,
предвидени от закона предпоставки, включително и особените такива по чл.
422 ГПК и липсват процесуални пречки за възникване и надлежно
упражняване на правото на иск.
Обстоятелството, че искът е предявен само срещу едно от задължените
лица по заповедта за изпълнение няма отношение към допустимостта или
правилността на постановеното решение по иска, предявен по реда на чл. 422
ГПК. Обратното, ако искът беше предявен и разгледан и срещу другия
кредитополучател – Х. П. В., по отношение на който заповедта за изпълнение
е влязла в сила, тъй като му е връчена лично и той не е подал възражение по
чл. 414 ГПК, то в тази част решението би било недопустимо, поради липса на
правен интерес.
Съгласно т. 5 в от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, правен интерес от предявяване на
установителен иск по чл. 422 ГПК е налице само по отношение на длъжник,
оспорил вземането чрез възражение. По отношение на останалите длъжници,
които не са подали възражение, заповедта на общо основание влиза в сила /
чл. 416, предл. 1 ГПК/. Заповедният съд дава указания за предявяване на иск
за установяване на вземането по реда на чл. 415 ГПК по отношение на
подалия възражението длъжник, като по отношение на неподалия възражение
заповедта влиза в сила.“ В резултат на изменението на чл. 415 ГПК, Обн. ДВ,
бр. 86 от 2017г., доп.– ДВ, бр. 100 от 2019г., правен интерес за предявяване на
специалния установителен иск по чл. 422 ГПК, освен при подаване на
възражение по чл. 414 ГПК, е налице и в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2
ГПК- когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията
на чл. 47, ал. 5 ГПК и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на
адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на
съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с
посочване на източника на тези данни в съобщението.
4
Тъй като заповедта за изпълнение е връчена на ответницата Х. В. В.
при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и връчителят е събрал данни, че тя не
живее на адреса, заповедният съд, след като не е установил адрес по
месторабота, правилно е дал указания на ищеца за предявяване на иск за
установяване съществуване на вземането си само срещу длъжника –
физическо лице. Исковата молба е подадена в законоустановения срок по чл.
422, ал. 1 ГПК.
Съставът на въззивния съд намира, че възприетата от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е в съответствие със
събраните в хода на производството доказателства, преценени и обсъдени по
съответните правила на ГПК. Установено е по безспорен начин, че между
„Българска пощенска банка“ АД, чиито правоприемник е „Юробанк
България“ АД, от една страна, и Х. П. В. и Х. В. В., от друга страна, в
качеството им на кредитополучатели, е сключен договор за кредит за покупка
на недвижим имот № HL 25319/03.08.2007г., обезпечен с ипотека, по силата
на който банката е отпуснала на кредитополучателите сумата от 15 000 евро
за покупка на описания недвижим имот за срок от 240 месеца. В чл. 3. от
договора е уговорена възнаградителна лихва по кредита в размер на 9.95%,
формирана от БЛП на банката за жилищни кредити в евро и договорна
надбавка в размер на 3.95%, а в чл. 4.2- заплащането на такса за управление
на кредита. Поради допуснатите от кредитополучателите просрочия, към този
договор са сключени пет допълнителни споразумения, с които са договаряни
облекчени условия на погасяване на дълга с преоформяне размера на
главницата, а след последвалите правоприемства на страната на кредитора –
още едно допълнително споразумение от 12.06.2013 г.
След сключването на договора, вземанията по него са прехвърлени на
12.07.2007г. с договор за цесия от първоначалният кредитор „Българска
пощенска банка“ АД на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, а с последваща
цесия от 25.01.2013 г. вземането е прехвърлено обратно на първоначалния
цедент, чиито правоприемник е „Юробанк и еф джи България“ АД,
понастоящем „Юробанк България“ АД. Сключването на допълнително
споразумение от 12.06.2013г. между кредитополучателите и „Юробанк
България“ АД изключва истинността на фактическото твърдение на особения
представител, че кредитополучателят не е знаел за обратната цесия, и от там,
5
основателността на възражението, че цесията не е произвела действие спрямо
ответницата. Възражението изначално е ирелевантно, тъй като не са изложени
твърдения за погасяване на процесните задължения към стария кредитор, при
които длъжникът би разполагал с възражение за непротивопоставимост на
цесията.
Усвояването на кредита, на дата 09.08.2007г., по начина, уговорен в
договора, чрез превод на сумата по заемната сметка, открита за усвояване на
кредита, е установено по безспорен начин от заключението на съдебно-
счетоводна експертиза, чрез проверка на счетоводните операции на банката,
като предоставените парични средства са използвани за заплащане на цената
на недвижим имот, придобит от кредитополучателите. С оглед предприетите
последващи плащания, вкл. с изявленията в подписаните молби и
допълнителни споразумения между страните за преструктуриране на дълга,
следва да се приеме, че извънсъдебно не е имало спор по въпроса относно
усвояването на кредита, какъвто се повдига от особения представител.
Несвоевременно и нелогично е възражението, направено за първи път
във въззивната жалба, че кредитополучателите не били уведомени за това, по
която сметка следва да погасяват задълженията си по кредита, тъй като от
заключението на ССчЕ се установява, че в периода от 05.09.2007г. до
11.10.2013г. кредитополучателите Х. и Х. В. са направили общо 49 превода по
заемната сметка, която е открита за усвояване и обслужване на кредита
съгласно подписаното от тях Приложение от дата 13.08.2007г. към договора
за кредит /лист 10 от ч. гр. д. № 13789/2020г. на ВРС, 47-ми състав/.
Посредством заключенията на назначени от първоинстанционния съд
основна и допълнителна съдебно – счетоводни експертизи, които се
кредитират изцяло от настоящия съдебен състав, се установява, че
непогасените задължения на кредитополучателите към банката по
първоначален погасителен план към процесния договор за кредит са в
следните размери: 13 558.51 евро - главница; 9 507.46 евро - възнаградителна
лихва; 3 516.91 - наказателна лихва и 227.02 евро– такси, както сумата 361.79
лева - – такса за подновяване срока на действие на ипотеката, плащането на
която е установено с представени от ищеца писмени доказателства.
По оплакванията в жалбата за нарушения във връзка с връчването на
уведомлението за предсрочна изискуемост.
6
За изискуемостта на част от процесните вземания е релевантно дали
волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост,
изпратено чрез ЧСИ Х. В. Г. с рег. № 892 е редовно връчено на длъжника -
ответник, при спазване на приложимите правила на ГПК. Уведомление,
изпратено на адрес, който се явява постоянния и настоящ на
кредитополучателя Х. В. - гр. Варна, ж.к. М., бл. ХХХ, вх. 7, ет. 1, ап. 87, е
връчено на 05.06.2010г. на лицето Я. Т. К., живееща на адреса, която е
заявила, че е баба на длъжника и е приела книжата, със задължението да ги
предаде на адресата. В отговора на исковата молба особеният представител на
ответницата е заявил, че тъй като не е запознат с фактическото положение,
оспорва обстоятелството, че лицето е баба на длъжника Х. В., както се е
представило пред връчителя на уведомлението. Доколкото обаче не се
оспорва, че лицето, приело съобщението със задължение да го предаде, е от
кръга на домашните на адресата, е без значение дали това лице е баба на
другия длъжник, при което Х. В. й е снаха, или е налице друга връзка между –
родствена или по сватовство. Изискванията на чл. 46, ал. 1 и ал. 2 от ГПК са
изпълнение, тъй като уведомлението е връчено на пълнолетно лице, живеещо
на адреса, което се е съгласило да го получи, със задължение за предаване на
адресата.
От съдържанието на редовно връченото на 05.06.2020г. уведомление се
извежда ясно и недвусмислено волята на банката - кредитор да упражни
потестативното право за обявяване на кредита за изцяло изискуем преди
изтичане на договорения в полза на длъжника срок. Към тази дата вече са
били налице договорените предпоставки за обявяване на предсрочна
изискуемоста, при преустановяване на плащанията от 10.11.2013г.
Въз основа на така приетата установеност за факти и обстоятелства,
съдът намира, че е доказано по безспорен начин възникването и съществуване
на изискуеми и ликвидни парични задължения на въззивницата към
„Юробанк България“ АД въз основа на договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL25319/03.08.2007г., за сумите, предмет на въззивното
производство.
Съществуването на процесната пред въззивния съд част от паричните
задължения за главница, договорни и мораторни лихви и такси, заявени от
банката - кредитор в заповедното производство, е потвърдено от
7
заключенията на съдебно – счетоводни експертизи и от събраните писмени
доказателства. Проведено е успешно доказване и по отношение на
уговорените в договора за кредит и допълнителните споразумения обективни
факти, на които е основано упражненото потестативно право за обявяване на
кредита за изцяло изискуем преди изтичане на договорения в полза на
длъжниците срок. Банката е упражнила правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем с изявление, достигнало до ответницата чрез редовно
връчване на уведомление чрез ЧСИ преди подаване на заявлението по чл. 417
ГПК. Следователно, в хода на процеса са доказани елементите от
фактическия състав, необходим за пораждане вземането на банка - заявител
да получи предоставените заемни средства преди изтичане на уговорен в
полза на длъжниците срок, съгласно задължителните указания по тълкуването
на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции по т. 18 от Тълкувателно
решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК.
По възражението за погасяване на процесните задължения по давност.
Видно от клаузата по чл. 1, ал. 2 от процесния договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL25319/03.08.2007г., крайният срок за
ползване и погасяване на този кредит е 240 месеца, считано от открИ.е на
заемната сметка по него. ОткрИ.е на заемната сметка е станало на датата
09.08.2007 г., от което следва, че уговореният срок за погасяване на кредита
изтича на 09.08.2027г. По аргумент от чл. 70, ал. 3 ЗЗД, срокът по паричните
лихвоносни задължения е винаги уговорен в полза на длъжника, в случая – на
кредитополучателите Х. и Х. В.. Това по-конкретно означава, че за тях е
налице потенциалната възможност да изпълнят задълженията си по договора
за банков кредити и преди срока, но банката- кредитодател не може да иска
изпълнение преди срока по причина на това, че задължението е изпълняемо,
но не е изискуемо. Страните по делото са уговорили при настъпването на кои
юридически факти кредитополучателите ще изгубят преимуществото на
срока и банката - кредитор ще може да иска предсрочно изпълнение.
Следователно моментът на спиране на плащанията от страна на
кредитополучателите, т. е. преустановяване обслужването на кредита, не
поставя начало на погасителна давност, тъй като съгласно чл. 114 ЗЗД
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
процесната хипотеза, основана на предсрочна изискуемост на кредита,
погасителната давност започва да тече от момента на сигурното довеждане до
8
знание на длъжника - кредитополучател на волеизявлението на банката –
ищец, че прави кредита „предсрочно и изцяло изискуем“, т. е. не по-рано от
редовното връчване на уведомление за това на датата 05.06.2020г. От тази
дата до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
30.10.2020г., от който момент се смята предявен искът за съществуване на
вземането, са изминали по – малко от пет месеца, а съгласно чл. 116, б. „в“
ЗЗД течението на давността се прекъсва с предявяването на иск относно
вземането.
Дори и при прилагане на съдебната практика, която противоречи на
изложените мотиви в предходния абзац, в смисъл, че давността за главни
вземанията, чието погасяване е предвидено да се осъществи чрез анюитетни
вноски, започва да тече от падежа на съответната вноска по погасителен план,
то видно от петитумната част на исковата молба кредиторът е предявил
установителен иск, за части от главница, включени в анюитетни вноски,
падежирали на и след 10.11.2015г., при което срокът по чл. 110 ЗЗД не е
изтекъл към датата на подаване на заявлението – 30.10.2020г.
По отношение на исковете за установяване съществуване на парични
задължения за лихви и такси, чиято изискуемост по силата на договорните
клаузи е настъпила преди обявяване на предсрочна изискуемост, съдебният
състав констатира, с оглед периодите и датите, посочени в исковата молба, че
банката - кредитор е предявила искове за установяване само на парични
задължения, които са възникнали след 10.11.2017г., при което давностният
срок по чл. 111 ЗЗД, приложим за тези вземания, не е изтекъл към
30.10.2020г.
Поради съвпадението на крайните правни изводи на двете съдебни
инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да
се потвърди в обжалваната част.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 8 ГПК, предвид направеното искане, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК,
въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемото дружество
сумата 1 840 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за
особен представител.
На основание чл. 78, ал. 6 във вр. чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК въззивницата
дължи в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса за настоящото
9
производство в размер на 911.40лв., която не е събрана авансово поради
подаване на въззивната жалба от особен представител.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 226/10.06.2022г., постановено от
Варненски окръжен съд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Х. В. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
Варна, ж. к. М., бл. ХХХ, вх. 7, ет. 1, ап. 87, да заплати на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Витоша, „Околовръстен път“ № 260, сумата 1 840 лв. (хиляда
осемстотин и четиридесет лева), представляваща направени съдебно –
деловодни разноски за въззивна инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Х. В. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
Варна, ж. к. М., бл. ХХХ, вх. 7, ет. 1, ап. 87, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД ,
държавна такса по въззивна жалба вх. № 14302/16.06.2022г. в размер на
911.40 лв. ( деветстотин и единадесет лева и четиридесет ст.), на основание
чл. 78, ал. 6 във вр. чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10