СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 8772 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 383540 от 12.04.2018 г., постановено по гр.д. № 73031/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 75 състав, Агенция „П. И.“ е осъдена да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.”
АД, на основание чл. 410, ал. 1, вр. чл. 411 КЗ, вр. 49 ЗЗД сумата от 211,90
лв., представляваща изплатено от ищеца обезщетение за настъпили имуществени
вреди на лек автомобил марка и модел „Мазда 6“, рег. № ********от ПТП,
реализирано на 08.08.2016 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на исковата молба – 14.12.2016 г. до окончателното й
изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 25.09.2016 г. до 14.12.2016 г.,
като отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер за 6,50 лв. и за
периода от 25.08.2016 г. до 25.09.2016 г.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника Агенция „П. И.“.
Във
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното
решение. Въззивникът аргументира, че липсва протокол за ПТП, издаден от компетентния
орган. Релевира доводи, че от заявление от 09.05.2016 г. за изплащане на
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ и „Гражданска отговорност“
на автомобилистите при имуществени вреди на ЗАД „Б.В.И.Г.“ не става ясно кога
лицето, управлявало МПС, е уведомило КАТ – П. полиция, като твърди, че не е
посочен час, а е описано „след прибиране в София“, поради което счита, че ако
КАТ е уведомен, то е било от място, различно от евентуалното местопроизшествие,
което ще възпрепятства установяването на обективната истина от компетентните
органи. Обръща внимание, че описаното местопроизшествие е в зоната на ГКПП
Калотина, където Агенция „П. И.“ не е компетентна. Сочи се, че не е посочен
размера на дупката. Твърди се противоречие между показанията на свидетеля и
описаното в заявлението до застрахователя. Излагат се доводи в жалбата за
липсата на снимков материал от произшествието. Заявява се, че не може да се
установи скоростта, с която се е движил водача. Оспорва от приетата по делото
САТЕ категорично да се установява механизма и причинно-следствената връзка.
Посочва, че ищцовото дружество не е доказало да е извършена проверка водачът бил
ли е под въздействието на алкохол или други, упойващи вещества, действал ли е
умишлено, попада ли вредата в общите изключения от общите условия, когато
застрахователят не изплаща обезщетение. Изразява
се становище, че в описа на претенцията от 09.05.2016 г. задължителните
реквизити не са попълнени и не е извършено удостоверяване. Обръща внимание, че
на декларацията за настъпване на застрахователно събитие не е посочена дата на
съставяне. Твърди се, че не са представени актуалните общи условия на
застрахователя. Аргументира се, че щетата, за която е изплатено
застрахователното обезщетение не е покрит застрахователен риск, тъй като
процесното МПС не е застраховано за допълнителен риск – „гуми“.
Ответникът по жалбата ЗАД „Б.В.И.Г.”
АД в законоустановения срок е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като неоснователна.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевиранитевъззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е процесуално недопустима в
частта, в която се обжалва решението в отхвърлената част, поради липса на
правен интерес.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима в частта, в която се обжалва уважената част от
решението. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
СРС е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
410, ал. 1, вр. чл. 411 КЗ, вр. 49 ЗЗД.
В чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно
право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение,
а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение,
вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в правата на
увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице,
комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45,
ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя
на възложената работа при или по повод нейното изпълнението. Макар че в
правната норма, регламентирана в чл. 410, ал. 1 КЗ, не е предвидена правната
възможност заплатилият по имуществено застраховане обезщетение застраховател да
встъпи в правата на увредения срещу носещия гаранционна, обезпечителна
отговорност възложител на виновното лице за причиняване на вредоносния
резултат, в т. 15 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на ВС се приема, че
суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да предявява
искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато са налице
основания за нея. Макар и тези тълкувателни разяснения да са дадени при
действието на правни разпоредби, които са отменени, те са приложими и при
тълкуването на чл. 410, ал. 1 КЗ.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму
извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази
работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили
работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други
лични основания за освобождаването им от отговорност.
От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се
установява, че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на
виновното поведение на определени физически лица, на които Агенция „П. И.”
(АПИ) е възложила да поддържат в изправност пътища – част от републиканската П.
мрежа, и носи отговорност за бездействията на тези лица. АПИ като признато от
правото за юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като тя формира и изразява
правновалидна воля чрез своите органи - физически лица и носи само
обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите,
причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на
възложената им от агенцията работа. В този смисъл ищецът иска да бъде
ангажирана гаранционната отговорност на агенцията по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД като собственик на процесния път за виновното поведение на
съответни физически лица, на които им е възложено да поддържат в изправност
пътищата от републиканската П. мрежа.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и
служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
За да възникне регресното притезателно право на
застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените
вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа,
трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение
между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на
извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при
повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото
застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане
на застрахованата вещ.
От приетата като писмено доказателство по делото застраховатена полица се установява, че към датата на процесното ПТП между ищеца и собственика на лек автомобил „Мазда 6“, с рег. № ********е съществувало валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Каско Стандарт“.
Видно от приетата по делото декларация за настъпване
на застрахователно събития, водачът на автомобила и един свидетел на събитието
декларират, че на 08.05.2016 г. на 500 метра след ГКПП Калотина в посока София
на главен път Е80 процесният автомобил „Мазда 6“ е реализирал ПТП поради удар в
правоъгълна дупка на пътното платно, като щетите са сцепена задна дясна гума и
изкривена джанта. Тези факти се установяват. Действително в декларацията липсва
дата на попълване, но това е ирелевантно за доказателствената стойност на
същата. От свидетелските показания на водача на процесният автомобил „Мазда 6“ М.Б.,
които съдът кредитира като логични, последователно, вътрешно непротиворечиви и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото, се установява, че прибирайки
се от Сърбия към България на Калотина по главния път за София малко след
границата е попаднал на изрязана дупка по пътя. Заявява, че се е обадил на 112
и са му казали, че знаят за дупката, защото имало и други случаи. Свидетелства,
че уврежданията на автомобила са били сцепена гума и изкривена джанта. Неоснователно
е възражението във въззивната жалба за противоречие между свидетелските
показания и отразеното в заявлението за изплащане на застрахователно
обезщетение. Видно от приетото по делото като писмено доказателство заявление
описаният в него механизъм и щети съвпада, както със свидетелските показания на
Б., така и с декларираните обстоятелства в декларацията. Ирелевантно за
решаване на настоящия правен спор е фактът, че не е посочен размерът на
дупката. Свидетелят точно и подробно описва мястото, където се намира същата.
Посочва, че е била изрязана, а в заявлението и декларацията се говори за
правоъгълна дупка. Въззивният съд счита, че е ясно в каква дупка се е ударил
процесният автомобил.
Механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка,
които въззивникът оспорва, се установяват от приетата по делото експертиза и
събраните гласни доказателства от разпита на свидетеля М.Б.. Видно от приетата
и неоспорена от страните съдебна автотехническа експертиза, която съдът
кредитира като компетентна и обективно дадена, вещото лице дава заключение, че
описаните щети на процесния автомобил могат да бъдат получени при ПТП, отразено
в заявлението за изплащане на застрахователно обезщетение и се намират в
причинно-следствена връзка с него. От експертизата се установява, че общият
размер на причинените щети към датата на настъпване на ПТП по средни пазарни
цени възлиза на 221,91 лв. Неоснователно е възражението във въззивната жалба,
че от приетата по делото САТЕ не се установява категорично механизма и
причинно-следствената връзка. Вещото лице подробно и обосновано е изложило
какви материали е използвало и как е направило експертните си изводи. Съдът
намира заключението за обосновано и компетентно дадено. Същото не е оспорено от
страните по делото и въззивният съд му дава вяра и основава правните си изводи
въз основа на установените в експертизата факти.
Неоснователно е възражението, наведено във въззивната
жалба относно неоснователност на исковата претенция, поради липсата на протокол
за ПТП, издаден от компетентния орган. Процесното ПТП не попада в хипотезата на
чл. 125 от ЗДвП кога местопроизшествието задължително се посещава от службите
за контрол на МВР. Ирелевантно е за решаване на настоящия правен спор е кога
лицето, управлявало процесното МПС, е уведомило КАТ – П. полиция за ПТП и дали
това уведомяване е било от място, различно от евентуалното местопроизшествие, тъй
като както бе посочено по-горе компетентните органи не е задължително да
посетят мястото на пътнотранспортното произшествие и по никакъв начин не е
възпрепятствано установяването на обективната истина, както твърди въззивникът.
Неотносимо към предмета на делото е липсата на снимков
материал от произшествието. Въззивният съд не споделя довода на въззивника, че
поради липса на снимков материал, фактите по делото са недоказани. Фактическият
състав на чл. 410, ал. 1, КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД е установен и доказан по делото с
други доказателства. В закона няма ограничение на доказатествените средства,
които могат да се използват за установяване на пртоивоправно поведение, вреди и
причинно-следствена връзка.
Обстоятелството, че не се установява по делото
скоростта на движение на водача на лекия автомобил не води до извод, че същият
е карал с превишена или несъобразена скорост, с което да е допринесъл за
настъпване на вредоносния резултат. С отговора на въззивната жалба е направено
възражение за съпричиняване, което въззивният съд счита, че се поддържа с въззивната
жалба с оглед твърдението за недоказана скорост на движение на процесния
авомобил. Възражението за съпричиняване е недоказано по делото, като не са
искани и събиране доказателства в тази насока, а доказателствата тежест да го
установи при пълно и главно доказаване се носи от ответника и при прилагане на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, СГС стига до правния извод, че липсва съпричиняване на вредоносния
резултат.
Въззивният съд намира твърдението, че не са
представени актуалните общи условия на застрахователя за неоснователно. Същото
не е подкрепено с доказателства по делото. Видно от представените и приети по
делото общи условия същите са променени с решение на Управителния съвет на
23.03.2016 г., а процесното ПТП е настъпило на 08.05.2016 г. Поради изложеното
съдът счита, че представените по делото общи условия са актуалните към датата
на настъпване на застрахователното събитие. Неоснователно е възражението в
жалбата, че щетата, за която е изплатено застрахователното обезщетение, не е
покрит застрахователен риск, тъй като процесното МПС не е застраховано за
допълнителен риск – „гуми“. Действително от застрахователния договор се
установява, че не е сключен за допълнителен риск „гуми“. Видно от общите
условия, застрахователното покритие на процесната застраховка включва
пътнотранспортно произшествие и обект на застраховането е цялото МПС, част от
което безспорно са неговите гуми. Гумите не са посочени каато общи изключения.
Следователно, процесните щети са включени в застрахователното покритие.
Въззивният съд счита, че не е необходимо
застрахователят да представи доказателство, че не е налично всяко от
изключенията, предвидени в общите условия, когато застрахователят не изплаща
обезщетение. В случай, че въззивникът възразява, че процесното ПТП попада в
изключенията, той следва да докаже това свое възражение. Не се установява по
делото застрахователят да не е следвало да изплаща застрахователно обезщетение.
Изложеното във въззивната жалба възражение, че
описаното местопроизшествие е в зоната на ГКПП Калотина, където Агенция „П. И.“
не е компетентна, е неоснователно. В чл. 2, ал. 1 от Наредбата за граничните
контролно-пропускателни пунктове действително се регламентира, че граничните
контролно-пропускателни пунктове (ГКПП) са обособени територии със специален
режим на пропускане и охрана, които се изграждат на международни шосейни
пътища, както и на територията на международни железопътни гари, летища и
пристанища за обществен транспорт, през които единствено се разрешава
преминаването на държавната граница, ако не е предвидено друго в международен
договор. Правната разпоредба на чл. 2, ал. 2 от същата Наредба урежда зоните на
ГКПП - територията, на която са разположени сградите, помещенията, работните
места, подземните и надземните съоръжения, техническите средства и местата за
преходи, изчакване и проверка на лица, превозни средства и стоки. Мястото, на
което е осъществено пътнотранспортното произшествие от материалите по делото се
установява, че е на 500 м. от ГКПП Калотина посока гр. СОфия на републикански
път Е 80. Следователно това място не попада в хипотезата на чл. 2 от
горепосочената Наредба и на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от
Закона за пътищата задължен да поддържа и ремонтира пътя е ответника по делото Агенция
„П. И.“. Бездействието на ответника по изграждането, ремонта и поддържането на
процесния път е неизпълнение на това задължение, поради което същият дължи
поправяне на причинените вреди.
Поради основателност на главния иск, основателен е и
акцесорният иск за законна лихва. Въззивният съд споделя изцяло доводите на
първоинстанционния в тази насока и поради липса на конкретни възражения и
обстоятелството, че действа като ограничен въззив, счита, че не е необходимо да
излага допълнителни съображения относно неговата основателност.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1,
вр. чл. 273 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски за въззивното
производство в размер на 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 383540 от 12.04.2018 г.,
постановено по гр.д. № 73031/2016 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П. И.“ на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ******* сума в размер на 360
лв., представляващи разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.