№ 1364
гр. София, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501328 по описа за 2021 година
Производство по чл. 258 - 273 ГПК във връзка с чл. 294 ГПК.
Образувано е след Решение 54/22.04.21 г. по гр.д.2988/20 г. на ВКС, ГК, I г.о., с
което е отменено изцяло първо въззивно решение 1452/03.07.20 г. по в.гр.д. 5688/19 г. на
САС, ГО, Х с-в и с указания към новия състав на апелативния съд, който следва да разгледа
делото.
В тази връзка, настоящият състав на съда е приел като нови писмени
доказателства представените от въззивната жалбоподателка Ж. В. и находящи се в
гр.д.2988/20 г. на ВКС, ГК, I г.о. документи - генеалогично дърво на италиански език и в
превод на български, декларация от В., молба до съда в Торино от адвокатска кантора Б. Б.
на български и на италиански език, специално пълномощно, документ, наречен „приемане
на наследство” на италиански и на български език, искане за издаване на копие на
декларация за наследство – информация за разпределение, удостоверение за наследници на
италиански и български език и извлечение от акт за смърт. Съдът е преценил, че не е
необходимо да се изисква цялата преписка от процедурата за наследство на Т. П. от
Градския съд в Торино. Ищцата не е пожелала да се възползва от възможността (чрез
съдействието на съда) за възлагане на съдебна поръчка до компетентния орган в Република
Италия по реда на Регламент /ЕО/ № 1206/2001 г., който се прилага от 01.01.2004 г.,
съгласно чл. 24, т. 2 от същия, въпреки дадените й указания в този смисъл.
Второто въззивно производство започва от незаконосъобразното действие, което е
1
послужило като основание за отмяна на решението (чл. 294, ал. 1, изр.първо ГПК).
Накратко, обстановката по делото е следната:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Ж.В. против М.Я.
иск с правно основание чл. 108 ЗС, за приемане за установено по отношение на ответницата,
че ищцата е собственик на процесния апартамент в гр. София и осъждането й да предаде на
ищцата владението върху същия. Като придобивно основание ищцата сочи наследяване на
Т. П. (твърди, че е негов единствен наследник по закон от четвърти ред, тъй като е
единствен роднина на починалия по съребрена линия, от четвърта степен – първа
братовчедка), който към смъртта си е бил придобил собствеността по наследство от баща си
С. Т. П. и сключен от последния с нотариален акт от 24.09.1982 г. договор за замяна.
Ответницата е възразила, че владее жилището като негов собственик, придобила
собствеността по давност, чрез владение осъществявано от края на 1989 г. до предявяване на
иска, като през 2001 г. се е снабдила и с нотариален акт за собственост по давност. Твърди,
че е започнала да владее имота след проведен в края на 1989 г. телефонен разговор с Т. П., в
който същият й казал, че не го интересува какви имоти е получил по наследство от баща си
в България и да прави каквото прецени с процесното жилище.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 108 ЗС, приемайки за доказано
и основателно направеното от ответницата възражение за придобивна давност.
По спорните пред настоящия състав на съда въпроси, на които следва да се отговори
и съгласно указанията на ВКС в отменителното решение, САС, ГО, VII с-в, намира
следното:
По въпроса за соченото от ищцата В. придобивно основание – наследствено
правоприемство:
Видно от всички писмени доказателства, в това число и от приетите от настоящия
въззивен състав такива, се налага извод, че Ж.В. е единствен наследник на Т. П.. Важно е да
се подчертае, че по този въпрос, всъщност НЯМА СПОР между страните в производството.
Съдът е длъжен да отдели спорното от безспорното по правния спор, но така или иначе,
както от становищата на страните пред всички инстанции, така и от писмените документи,
касаещи този юридически факт и приложени по делото, се приема от настоящия състав на
САС, че В. е единствен наследник по закон от четвърти ред на Т. П., тъй като е единствен
роднина на починалия по съребрена линия, от четвърта степен – първа братовчедка.
Следва обаче да се разгледа направеното от ответницата Я. защитно възражение,
че същата е придобила процесния имот по давност, за което се е снабдила и с констативен
нотариален акт, издаден на 27.02.2001 г.
За периода от 15.09.1989 г., когато е починал С. П. (баща и наследодател на Т. П.)
до м.март 1990 г., давност не е текла поради забраната на чл. 29 ЗСГ (отм.). След м.март
1990 г. вече е била открита възможността за придобиване на процесния апартамент по
давност. В тази връзка, ответницата е заявила, че владее непрекъснато имота от тогава
насам, продължава да го владее и към настоящия момент, като владението й не е било
2
смущавано и е било с намерение за своене на вещта. Съгласно приетото в тълкувателно
решение №4/2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, чл.69 ЗС предполага
наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на
определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на
намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата
на чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на
владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на
спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка. Така е направила и ответницата, като позовавайки се именно на десетгодишната
придобивна давност, се е снабдила с документ за собственост - констативен нотариален акт
за обстоятелствена проверка, издаден на 27.02.2001 г.
Разбира се, презумпцията по чл. 69 ЗС е от категорията на оборимите, но нито
едно от доказателствата по делото не е в подкрепа на тезата на въззивницата В., че
придобивна давност не е текла или че ответницата е упражнявала държане за другиго, а не
владение върху вещта с намерение за своене. Писмото, написано от Я. до Т. П. от 04.10.1989
г. и получено от него, в никакъв случай не може да бъде тълкувано като сделка (заем за
послужване, упълномощаване или друго), което да даде основание да се счита, че
въззиваемата е упражнявала държане за другиго, а не владение върху недвижимата вещ.
Текстът на писмото сочи, че Я. добросъвестно е уведомила Т. П. (като единствен син на С.
П.) за всички обстоятелства, свързани със съвместния й живот със С. П. – за техния
съвместен живот, брак, развод, за това, че и след развода са продължили да живеят заедно в
процесното жилище, че Я. се е грижила за С. П. до смъртта му на 15.09.1989 г., както и че
ако той желае да му се окаже съдействие за реализация на негови права, то тя ще окаже
такова.
Няма данни, до смъртта си през 19.07.2015 г., Т. П. да е проявил каквато и да е била
заинтересованост или активност по отношение на процесния апартамент, например да е
посетил поне веднъж между 1990 г. и 2015 г. България, да е упълномощил някого за
извършване на определени действия в България, в това число и за апартамента в София и
т.н. Бегли данни за това се съдържат единствено в показанията на св. И. (посочена да
свидетелства от ищцата В.), която твърди, че познавала Т. П. и разговаряла с него, докато
той бил жив, докато св. И. изобщо не познава Т. П.. От друга страна обаче, далеч по-пълни и
непротиворечиви са показанията на св. К. и св. Д., които установяват факта на
непрекъснатото и несмущаваното никого владение на имота от въззиваемата Я. за
релевантния период от 1990 г. до 2001 г., а и за времето след това – от 2001 г. до
предявяването на иска на 05.05.2017 г. Дори и при отчитане на възможна заинтересованост
на свидетели от изхода на делото, то при съпоставката на показанията на всички четирима
свидетели, разпитани пред СГС-М. И. К. и Д., то не може да се приеме, че презумпцията на
чл. 69 ЗС се явява оборена. Няма никакво съмнение, че Т. П. е знаел, че в съответния имот е
живеела трайно и постоянно въззиваемата Я., но наличието на обективния и субективния
3
елемент на владението, сочат, че този имот е придобит по давност.
Всъщност, обективният елемент безспорно се установява от всички доказателства
по делото и не е спорен между страните, докато досежно субективния елемент (понеже е
трудно доказуем и е част от психическия свят на индивида) – за него е установена
презумпцията по чл. 69 ЗС, която настоящият състав на САС намира, че не е оборена при
съвкупната преценка на целия доказателствен материал (писмени и гласни доказателства).
Ето защо, Я. е придобила имота по давност още към 2001 г., когато е издаден и
констативния нотариален акт, на който тя се позовава, а отделно от това, са изминали и
повече от 10 г., след 2001 г. до датата на предявяване на исковата претенция. Следователно
установителния иск за собственост, на основание наследствено правоприемство, е
неоснователен и следва да бъдат отхвърлен. С оглед неоснователността на
ревандикационния иск, неоснователно е и искането по чл. 537 ГПК, за отмяна на
констативния нотариален акт от 2001 г. Решението на СГС е правилно и трябваа да се
потвърди.
Право на присъждане на разноски има само М. Я. (чл. 78, ал. 3 ГПК). Тук следва да
й се присъдят разноските, сторени в първото въззивно производство, касационното такова
пред ВКС и настоящето второ въззивно производство. Те възлизат общо на 8 579.42 лв.
(осем хиляди петстотин седемдесет и девет лева и 0.42 ст.), като те следва да се възложат в
тежест на Ж.В..
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, VII с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 01.08.2019 г. по гр.д. 5545/2017 г. по описа на
Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ж. Н. В. да заплати на М. Н. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдебно-
делводни разноски в размер на 8 579.42 лв. (осем хиляди петстотин седемдесет и девет лева
и 0.42 ст.).
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4