Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-ви въззивен брачен състав, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМАНА ЙОСИФОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното
от съдия Е. Александрова в. гр.
д. № 502 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т.Й.К., като баща и законен представител
на пострадалото дете Д.Т.К., срещу Решение № 567507/20.12.2018 г., постановено
по гр. д. № 69248/2018 по описа на СРС, III ГО, 117-ти състав, с
която се обжалва изцяло решението. В жалбата се твърди, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, като са изложени съображения.
Моли се да бъде отменено обжалваното
решение и да бъде постановено ново такова по съществото на спора, с което да
бъде издадена заповед за защита и да се наложи на ответницата да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо детето Д.Т.К. - чл.5, ал.1 ЗЗДН, да
ѝ бъде забранено да приближава детето, да приближава или влиза в жилището
на адреса на детето, както и да не приближава училището на детето и местата му
за социални контакти и отдих за максималния срок, предвиден в чл. 5, ал. 2 от ЗЗДН. Посочено е, че мястото за социални контакти за детето е училището
/гр.София, ул. Незабравка №25, парк-хотел Москва/, и сградата, където се
провеждат курсовете но актьорско майсторство - чл.5, ал.3 ЗЗДН.
Моли се да бъдат постановени и мерките по чл.5, ал.1, т.5 и 6 от ЗЗДН, както
и по ал. 4.
Въззиваемата Е.Г.Ф. оспорва
въззивната жалба и пледира за оставянето ѝ без уважение.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от молителя в
първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу
подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН,
валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Т.Й.К., като баща и законен представител на
пострадалото дете Д.Т.К., за издаване на заповед за защита срещу майката Е.Г.Ф.
по отношение на малолетното дете Д.Т.К., за твърдени актове на домашно насилие,
извършени на 30.09.2018 г. около 21.30 – 22.30 часа – майката без основание
отнела мобилния телефон за връзка с бащата
и ударила шамар на детето. В следващите дни майката прекратила
контактите с детето с цел да осъществи емоционално насилие върху него като
форма на наказание за привързаността му към бащата. На 12.10.2018 г. вечерта в
телефонен разговор майката заявила на детето, че ще обърне живота на бащата на обратно,
ще му вземе апартамента и ще вземе детето да живее постоянно при нея, за да
имало къде детето да спи на креват, като се твърди, че въвличайки детето в безсмислена
война срещу бащата, майката подлагала детето на емоционално насилие
Твърдените актове на домашно насилие са
описани подробно в молбата, депозирана на 30.10.2018 г. В същата молба е
посочено, че прояви на домашно насилие спрямо детето извън гореописаното,
представляващи както физическо, така и психическо и емоционално насилие и друг
път били упражнявани от ответницата и от нейния приятел спрямо детето.
Ответницата е оспорила твърденията в подадената
молба за наличие на домашно насилие.
С Решение № 567507/20.12.2018г., постановено по гр.д. № 69248/2018
г., Софийският районен съд, III ГО, 117-ти състав, е отхвърлил
молбата на Т.Й.К. за издаване на заповед за защита срещу Е.Г.Ф. по отношение на
дъщеря им Д., родена на *** год., за извършени от нея действия на 30.09.2018
год. и 01.10.2018 г.; отхвърлил е искането за присъждане на разноски, тъй като делото
е за защита на малолетна и разноски не се дължат.
Пред въззивната
инстанция е представен социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ – Лозенец,
изготвен на 03.05.2019 г. след проведени срещи и разговори с бащата Т.К., от заключението
на който е видно, че становището на социалната служба е, че в интерес на
малолетната Д. е родителите да поемат своите отговорности и да постигнат
споразумение относно отглеждането, възпитанието и всички важни въпроси, касаещи
развитието ѝ.
Посочено е също,
че детето не бива да става обект и свидетел на насилие и че не следва да се
манипулира неговото мнение, не е в интерес на детето да бъде намесвано в
конфликтите между значимите за него възрастни, както и поставянето му в
конфликт на лоялност спрямо другия родител. Изразено е становище, че за
правилното личностно развитие на детето е необходимо то да има връзка и с
двамата си родители и останалите му близки, като контактите се осъществяват по
сигурен и безопасен начин. Нарушаването и драстичното прекъсване на връзката
„родител-дете“ не е в интерес на малолетното дете и в бъдеще това би
рефлектирало пряко на емоционалното му състояние, би се отразило негативно
върху психическото му развитие.
Пред въззивната
инстанция е представен и социален доклад от Д „СП“ Красно село, изготвен на
08.05.2019 г. след проведена среща с майката Е.Ф., от заключителната част на
който е видно, че от социалното проучване е установено, че към датата на социалния
доклад майката не е непосредствено ангажирана с възпитанието и отглеждането на
своята малолетна дъщеря Д., считано от месец октомври 2018 г. майката не се е
срещала с детето, съобразявайки издадената срещу ѝ ограничителна заповед
по ЗЗДН.
Във връзка с
направено доказателствено искане във въззивната жалба, пред въззивната
инстанция е представена от Д „СП“ Лозенец преписката, образувана по сигнал на
майката Е.Ф.. Към същата преписка е налице анкетна карта, попълнена от детето Д.К.,
от която е видно, че детето е споделило, че майката не се отнася добре с него,
когато е при нея спи на надуваем дюшек, че майката не дава право на избор,
обижда го и го бие, заплашва, че ще вземе апартамента.
Като писмени
доказателства пред въззивната инстанция са приети препис от Решение №
53729/28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 67133/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 92-ри състав,
с което е отхвърлен предявеният иск с правна квалификация чл. 59, ал. 9 СК от Е.Ф.
срещу Т.К., както и доклад за извършена социална услуга по чл. 20, ал. 3 от
Правилник за прилагане на ЗЗДт към фондация „Психологическа подкрепа“,
лицензиран доставчик от ДАЗД.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че първоинстанционният съд неправилно
бил приложил материалния и процесуалния закон, като неправилно тълкувал смисъла
на понятието „домашно насилие“, дадено в чл.2 от ЗЗДН, както и други закони от
правовия ред на Държавата. Съдът не бил съобразил и константата съдебна
практика по отношение на ЗЗДН, като следвало да прецени дали шамарът, който
ответницата нанесла на детето Д. - дъщеря на молителя и на ответницата, представлява
акт на физическо насилие и защо квалифицирал същото, като „грубост“, а не като
насилие - в този смисъл дали взел предвид интензитета на шамара, дали преценил
причината, поради която той е нанесен или приел същия за „адекватна
възпитателска мярка“ по други, очевидно специфични за този съдебен състав
разбирания. Сочи се, че съдът следвало
да установи дали поведението на ответницата на 30.09.2018 год. изразяващо се в
нанесен шамар на детето Д. представлява акт на „физическо насилие“ или на
„принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права“
на малолетното дете на молителя и ответницата и ако не представлява такъв акт
то съдът следвало да постанови по какви критерии отхвърля цитираното действие
като насилствен акт и го приема за адекватен.
Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и
обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за
установено следното:
Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 2 ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и
опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната
свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена
връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство, а психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко
домашно насилие, извършено в негово присъствие.
При разглеждане на предявения спор
следва да се прецени дали са събрани доказателства, установяващи извършване
от страна на ответницата на твърдените актове на домашно насилие, а също и дали
същите съставляват акт на физическо, респ. на психическо насилие съобразно така
посочената дефиниция. Настоящият
съдебен състав намира, че процесните актове на домашно насилие, за които се твърди,
че са извършени от ответницата на 30.09.2018 г. /физическо насилие/ и на
01.10.2018 г., а впоследствие на 12.10.2018 г. /телефонният разговор,
емоционално насилие/ не съставляват проява на домашно насилие. По-скоро следва
да се приеме, че е налице проявление на
възпитателските качества на майката – в първия случай се касае за нанесен шамар от
страна на майката по отношение на детето, което макар и да се приеме, че
надхвърля границите на допустимо реагиране в твърдяната ситуация, не може да се
оценява като домашно насилие. Също така не
съставлява проява на домашно насилие и твърдяното такова на 12.10.2018
г., сочено за емоционално насилие.
Видно от
показанията на св. А.М., пред
нея майката никога не се е държала зле с детето си. Тя се притеснявала да даде
правата над детето на бащата, но то било привързано към него и за негово добро
тя се съгласила за това. Майката споделяла със свидетелката, че общуването
ѝ с детето е затруднено, самата свидетелка наблюдавала, че детето не
проявява добро отношение към майка си – проявявало детски инат, но майката Е.
го обичала и след развода била още по-внимателна с него.
В случая настоящият въззивен състав приема, че са налице известни
особености в емоционалното общуване на майката с детето, както и специфики,
свързани с нейния изискващ стил. Този
стил на майката въззивният съд намира,
че не е проявление на домашно насилие, а е
основан на убедеността ѝ
като родител за правилност и полезност за детето съобразно нейните виждания и убеждения. Т.е. дори и да се приеме, че налице са
недостатъци в комуникативния стил на майката с детето, то не би могло да се
заключи, че тези недостатъци съставляват актове на домашно насилие, по смисъла
на чл. 2 от ЗЗДН, а по-скоро са проявление на възпитателските качества на майката.
За наличие на недостатъци в комуникативния стил на майката с детето се
установява и от приетата като доказателство пред въззивната инстанция преписка
на Д „СП“ Лозенец, образувана по сигнал на майката Е.Ф., ведно с анкетна карта,
попълнена от детето Д.К., от която е видно, че детето е споделило, че майката
не се отнася добре с него, когато е при нея, спи на надуваем дюшек, че майката
не дава право на избор, обижда го и го бие, заплашва, че ще вземе апартамента.
Такива данни се съдържат и в приетия като писмено доказателство препис от
съдебно решение, постановено по гр. д. № 67133/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 92-ри състав, от мотивите на
което е видно, че в изготвената в хода на това производство
съдебно-психологична експертиза сама майката в разговора с вещото лице е
изразила съжаление, че е постъпила по-емоционално в ситуацията и че това е била
ситуативна реакция, а не обичаен стил на поведение.
Подобни данни се съдържат и в доклада за извършена социална услуга, в който
е отразено, е детето се чувства виновно, че се е оплакало от физическото посегателство
като метод на възпитание, което изцяло кореспондира с изводите на настоящия
съдебен състав, че недостатъците в комуникативния стил на майката с детето не съставляват
актове на домашно насилие, по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, а по-скоро са проявление
на възпитателските качества на майката.
Не може да се приеме и за проявление на емоционално насилие по отношение на
детето обстоятелството, че майката е укрила бременността си от него, което го
обиждало и травмирало, чувствало се отхвърлено не само от майка си, а от цялото
и ново семейство.
Всичко това, както се посочи и
по-горе са недостатъци на комуникативния стил на майката и имат отношение към
нейния родителски капацитет, които обаче не могат да бъдат окачествени като
проявление на актове на домашно насилие.
Настоящият съдебен състав, с пълното разбиране, че е в интерес на детето да
се полагат активни грижи за възпитанието му, които включват не само обич, но и
необходимия родителски надзор и авторитет, намира, че въпреки че родителският подход на майката не
следва да се толерира, то той не би могъл да бъде окачествен като акт на
домашно насилие. Въз основа на всичко изложено по-горе, следва да се приеме, че
твърденият акт на домашно насилие не е доказан.
Следва да се отбележи, че производството
по ЗЗДН е силно рестриктивно и с него съдът дава незабавна защита в случаи, при
които е налице реална опасност от вече извършено или предстоящо домашно
насилие, както и че това производство потенциално може да доведе до силно
ограничаване правата и законните интереси на страните, поради което съдът
следва да подхожда изключително внимателно при преценка на твърденията и на
събраните доказателства, а също и че процесът, не следва да се използва за
разрешаване на междуличностни конфликти.
Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи
в жалбата. Молителят не е доказал по безспорен начин твърденията си за извършени
актове на домашно насилие от страна на въззиваемата. Постановеното решение е
съобразено с всички ангажирани и относими към спора доказателства.
Представените такива и пред
въззивната инстанция, не разколебават убеждението на въззивния съд в
правилността на обжалваното решение.
Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила. С влизането му в сила заповедта
за незабавна защита по чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН престава да действа (арг. от чл.
19 от ЗЗДН).
По разноските –
такива са заявени от двете страни.
Въпреки изхода на въззивното дело, въззивницата Д.Т.К. не дължи на СГС
държавна такса за въззивната си жалба, нито разноски на въззиваемата страна – тази
въззивница не е навършила 18-годишна възраст, поради което държавната такса за
жалбата й трябва да остане в тежест на бюджета на съда, а разноските на
въззиваемата за защита срещу въззивната жалба – в нейна тежест (арг. от чл. 11,
ал. 3 in fine ЗЗДН).
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 567507/20.12.2018г., постановено по гр. д. № 69248/2018 по описа
на СРС, III ГО, 117-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за присъждане на разноски, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.