Определение по дело №213/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

Подадена е молба /наречена „въззивна жалба”/ от [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул.”Св. С.” №., представлявана от С. В. – Главен изпълнителен директор и Р. Т. – Изпълнителен директор, чрез адв. В. П., със съдебен адрес: [населено място], бул.”Ч. вр.” №.. Е, ет...

В молбата се посочва, че ищецът още в исковата молба, инициирала производството по гр.д.№49/2014 г. по описа на ОС – Б., е направил искане да му бъдат присъдени направените от него в производството разноски.

Излага се, че ищецът е представил списък с разноски още с исковата молба, тъй като в нея ясно и изрично е посочил какви разноски претендира, а именно: 4565, 05 лв. – държавна такса и 6206, 32 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, като се допълва, че с представените на съда писмени бележки тези суми са посочени отново, като към тях е добавена и още една сума – тази от 650 лв., представляваща разноски за извършването на съдебно – счетоводна експертиза.

Сочи се, че съда е оставил без произнасяне горепосочените искания за разноски.

Предвид гореизложените съображения се иска съда да постанови решение, с което да бъдат присъдени направените от ищеца в рамките на настоящето дело разноски, а именно: държавна такса по установителното производство в размер на 4565, 05 лв., адвокатско възнаграждение в размер на 6206, 32 лв. и 650 лв. депозит за вещо лице.

В срока по чл.248, ал.2 от ГПК не е депозиран писмен отговор на молбата от другата страна по делото – И. М. К., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], ул.”Я. С.” №..

За да се произнесе по така депозираната молба съдът съобрази следното от фактическа страна:

Производството по гр.д.№49/2014 г. по описа на ОС – Б. е образувано по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.417 от ГПК и във вр. с чл.79 и чл.86 от ЗЗД, предявен от [фирма], с[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул.”Св.С.” №., представлявано от С. В. – Главен изпълнителен директор и Р. Т. – Изпълнителен директор, против И. М. К., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], ул.”Я. С.” №..

С исковата молба е направено искане съда да постанови решение, с което да установи със сила на присъдено нещо, че ответникът И. М. К., дължи на [фирма] следните суми, а именно: 1) главница в размер на 172 626, 52 лв. /сто седемдесет и две хиляди шестстотин двадесет и шест лева и петдесет и две стотинки/; 2) 55 178, 05 лв. /петдесет и пет хиляди сто седемдесет и осем лева и пет стотинки/, представляващи договорна лихва за периода от 05.03.2012 г. до 20.08.2013 г.; 3) наказателна лихва за просрочена главница от 05.03.2012 г. до 20.08.2013 г. в размер на 447, 96 лв. /четиристотин четиридесет и седем лева и деветдесет и шест стотинки/; 4) законната лихва върху просрочената главница от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение /22.08.2013 г./ до погасяване на задължението; 5) направените разноски по заповедното производство в размер на 7, 844. 09 лв. /седем хиляди осемстотин четиридесет и четири лева и девет стотинки/.

От исковата молба е видно, че със същата е направено и искане към съда да присъди на ищцовата страна направените от последната разноски в настоящото исково производство – държавна такса, заплатен адвокатски хонорар, депозит на вещо лице и всякакви други разноски, направени от ищеца. Посочено е, че ищцовото дружество е заплатило държавна такса в размер на 4 565, 05 лв. /четири хиляди петстотин шестдесет и пет лева и пет стотинки/ и адвокатски хонорар в размер на 6 206, 32 лв. /шест хиляди двеста и шест лева и тридесет и две стотинки/.

Представен е по делото /на л.5/ документ за внесена по сметка на ОС – Б. на държавна такса за разглеждането на исковата молба в размер на 4 565, 05 лв. /четири хиляди петстотин шестдесет и пет лева и пет стотинки/.

В кориците на делото /на л.6/ се намира и договор за правна защита и съдействие, сключен между [фирма], от една страна, а от друга страна адв. В. И. П.. В последния е посочено като договорено възнаграждение за осъществяване на правна защита и съдействие по настоящото дело, сумата в размер на 6206, 32 лв. /шест хиляди двеста и шест лева и тридесет и две стотинки/, като изрично е отбелязано, че същата е платена по сметка.

Представено е по делото /на л.7 / и дебитно авизо в което е посочено като основание за извършеното плащане: адв. х-р уст.иск.Ф.590/12.02.11. В последното като наредител е посочено лицето И. К., а бенефициент В. И. П.. Като сума на превода е посочена тази от 6206, 32 лв. /шест хиляди двеста и шест лева и тридесет и две стотинки/.

С молба от 23.05.2014 г. е представен документ за внесен депозит за вещо лице по сметка на ОС – Б. от страна на ищеца по делото / [фирма]/. Същият е в размер на 150 лв. /сто и петдесет лева/ - на л.43 и 44 от делото.

С молба от 11.08.2014 г. е представен от страна на [фирма] /на л.94 от делото/ документ за довнасяне на депозит за вещо лице в размер на 200 лв. /двеста лева/.

С Решение №3087 от 17.07.2014 г., постановено по гр.д.№49/2014 г. по описа на ОС – Б. е признато за установено по отношение на И. М. К., ЕГН:[ЕГН], адрес: [населено място], обл. Б., [улица], че дължи на [фирма] с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. „Св. С." №., представлявана от С. В. - Главен изпълнителен директор и Р. Т.-Изпълнителен директор, следните суми по издадената срещу него заповед за изпълнение на парично задължение почл.417 от ГПК № 3911/22.08.2013г. по ЧГРД № 934/ 2013г. по описа на РС-Р., а именно: общо сумата от 228 252.53 лева, представляваща 172 626.52 лева-главница; 55178.05 лева договорна лихва за периода от 05.03.2012 г. до 20.08.2013 г.; 447,96 лева - наказателна лихва върху просрочени главници от 05.03.2012 г. до 20.08.2013 г., както и законната лихва върху просрочената главница от датата на подаване Заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 22.08.2013 до погасяване на задължение; и разноски по заповедното производство, в размер на 7 844,09 лв. (седем хиляди осемстотин четиридесет и четири лева и девет стотинки) - държавна такса за подаденото заявление и адвокатско възнаграждение. Посочено е, че решението подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Горепосоченото решение е връчено на молителя [фирма] на 03.10.2014 г. видно от съобщение за връчен препис на л.99 от делото.

На 13.10.2014 г. е постъпила настоящата молба /наречена „въззивна жалба”/ от страна на [фирма]. Същата е подадена по куриер на 10.10.2014 г. видно от обратна разписка на л.102 от настоящото дело.

Въз основа на установеното от фактическа страна и като взе предвид разпоредбите на закона, съдът излага следните правни съображения:

По допустимостта на подадената молба:

Разпоредбата на чл.248, ал.1 от ГПК сочи, че в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Следователно цитираната законова разпоредба разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл.246 от ГПК. Първата хипотеза на чл.248, ал.1 от ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски. Разгледаната правна характеристика на допълване на съдебния акт в обсъжданата част е процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята на съда. Уредена като изключение от принципа, въведен с чл.246 от ГПК, тази непълнота може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен акт в същата част. Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл.80 от ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част /в този смисъл изрично т.8 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б./. При втората хипотеза на чл.248, ал.1 от ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото.По тази причина и правната последица, установена с чл.80, изр.2 от ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на неговото допълване /в този смисъл т.8 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б., съгласно която молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима/.

С оглед гореизложеното разграничение между двете хипотези на промяна на постановения съдебен акт в частта му досежно разноските, в конкретният казус съдът приема, че подадената въззивна жалба е с характер на молба именно за допълванена постановеното решение в частта му досежно разноските по чл.248, ал.1 от ГПК, а не за изменението на решението в тази част, компетентен по която да се произнесе е настоящия съд, в качеството му на съд, който е постановил решението, чието допълване в частта досежно разноските се иска. Така е, защото за да се иска изменение на решението в частта за разноските, както вече се отбеляза по – горе, съдът следва да е определил с решението дължимите разноски и да е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, в съответствие с нейното искане. В конкретната хипотеза не е налице това. В случая съдът констатира, че не се е произнесъл по искането за разноските в диспозитива на съдебното решение, не е определил техния размер, не го е и отхвърлил, макар и в мотивите съда да е приел, че такива не се дължат, поради което искането следва да се квалифицира именно като такова за допълнително произнасяне, а не за изменение на размера на вече присъдени разноски. Ето защо въпроса представен ли е или не е списък по чл.80 от ГПК е ирелевантен досежно допустимостта на подадената молба. Следва да се отбележи, че молбата /наименувана „жалба”/, е депозирана в срока по чл.248, ал.1 от ГПК и от надлежна страна. Компетентният да я разгледа съд е този, постановил решението, чието допълване в частта за разноските се иска, тоест настоящият съд. Ето защо е процесуално допустима.

Разгледана по същество, подадената молба се явява и частично основателна. Съображенията в подкрепа на този извод се изразяват в следното:

По своята същностразноските представляват направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал.1 от ГПК са държавни такси и разходи за производството. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждение за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Анализа на цитираната законова норма налага извод, че за присъждане в полза на ищеца на сторените от него разноски в производството е необходимо: първо, да е уважен предявения от него иск /цялостно или частично/, второ, да е направено искане за присъждането им, и трето, да са налице доказателства по делото, че такива реално са били извършени от него в рамките на съответното производство. Като следва да се добави, че претенцията за разноски съставлява искане,което трябва да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция /в този смисъл т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б./.

В светлината на гореизложеното, съдът счита следното по направеното от молителя искане за присъждане на разноски:

1. По искането за присъждане на държавна такса по установителното производство в размер на 4 565, 05 лв. /четири хиляди петстотин шестдесет и пет лева и пет стотинки/:

Установено бе, че искането за присъждане на този разход е направено още с исковата молба. Представено е и доказателство за реалното извършване на претендирания разход – дебитно авизо /на л.5 от делото/, от което се установява факта, че е реално е внесена по сметка на ОС – Благоевград дължимата се за разглеждането на иска държавна такса в размер на 4565, 05 лв. /четири хиляди петстотин шестдесет и пет лева и пет стотинки/ от страна на молителя. Ето защо съдът счита, че заплащането на претендираната държавна такса и нейния размер се явява доказано. Поради това с оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК коментирания разход следва да се присъди в полза на молителя в пълния претендиран от него размер.

2. По искането за присъждане на адвокатски хонорар в размер на 6 206, 32 лв. /шест хиляди двеста и шест лева и шест лева и тридесет и две стотинки/:

Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. В т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б., се сочи, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.

В конкретният случай се претендира от молителя присъждането на разноски направени от него за адвокатско възнаграждение в размер на 6206, 32 лв. /шест хиляди двеста и шест лева и шест лева и тридесет и две стотинки/. Установи се по делото, че ищцовата страна е представлявана в производството от адв. В. И. П.. Представен е в негова полза договор за правна защита и съдействие скрепен с пълномощно /на л.6 от делото/. Както бе установено, в договора като начин за извършване на плащането на договореното адвокатско възнаграждение е посочено: по банков път. Според настоящия съдебен състав, обаче, доказателство за извършването на такова плащане по банков път от страна на молителя в полза на посочения процесуален представител, не е представено по делото. Като такова не може да се счита представеното дебитно авизо на л.7 от делото, в което като основание за извършеното плащане е посочено адв. х-р уст.иск.Ф.590/12.02.11. Така е, защото в него като наредител на извършеното плащане е посочено лицетоИ. К., а не молителя [фирма].Втози смисъл се установява плащане по нареждане на ответника по делото, а не на ищеца. За да бъде основателна претенцията за разноски под формата на платено адвокатско възнаграждение по банков път, следва да се установи, че сумата е платена по сметката на посочения процесуален представител от средства на молителя, като плащането следва да бъде по негово нареждане, тоест наредител по платежния документ следва да бъде лицето, което претендира да е извършило плащането, в случая наредител следва да бъде молителя [фирма], което в настоящия случай не е така.

Ето защо с оглед на липсата на доказателства за реално заплащане на адвокатско възнаграждение от молителя – клиент на адвоката – пълномощник, претенцията на молителя за присъждането на заплатен адвокатски хонорар размер на 6 206, 32 лв. /шест хиляди двеста и шест лева и шест лева и тридесет и две стотинки/ се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли.

3. По искането за присъждане в полза на молителя на разноски, направени за възнаграждение на вещо лице за изготвянето на експертиза в размер на 650 лв. /шестотин и петдесет лева/:

Установено бе по делото, че искането за присъждането на разноски, направени за вещо лице е направено още с исковата молба. Безспорно е, че направените от ищеца разноски във връзка със заплащането на възнаграждение за вещо лице представляват „разноски” по смисъла на чл.78, ал.1 от ГПК. И тук важи, обаче, положението, че само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.

В конкретния случай бе установено по делото безспорно, че са направени от молителя разноски за изготвянето на икономическа експертиза единствено в размер на 350 лв. /видно от л.44 и л.94 от делото/. Доказателства за други разноски за изготвянето на експертиза липсват по делото. За пълнота следва да се отбележи, че съда е присъдил на вещото лице за изготвеното от него заключение именно сумата от 350 лв., доказателства за която са представени от молителя. Ето защо и претенцията на молителя за разноски, направени за изготвянето на експертиза, следва да се уважи до размера на 350 лв. /триста и петдесет лева/, като над този размер се отхвърли като неоснователна.

В обобщение на гореизложеното следва да се отбележи, че извода на настоящия състав е, че постановеното по гр.д.№49/2014 г. по описа на ОС – Благоевград решение следва да се допълни, като ответника И. М. Касапинов се осъди да заплати на ищеца сторените от последния разноски в настоящото производство в общ размер на 4915, 05 лв. /четири хиляди деветстотин и петнадесет лева и пет стотинки/, включващ съответно: 4565, 05 лв. – разноски направени за държавна такса за настоящото производство, и 350 лв. – разноски, направени за изготвянето на икономическа експертиза. Над този размер претенцията следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

Мотивиран от горните фактически и правни съображения и на основание чл.248, ал.1 от ГПК, ОСБ

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПЪЛВА Решение №3087 от 17.07.2014 г., постановено по гр.д.№49/2014 г. по описа на ОС – Б., КАТО

ОСЪЖДА И. М. К., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], ул.”Я. С.” №., да заплати на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул.”Св. С.” №., представлявана от С. В. – Главен изпълнителен директор и Р. Т. – Изпълнителен директор, чрез адв. В. П., със съдебен адрес: [населено място], бул.”Ч. вр.” №.., ет.., сторените от последната в рамките на настоящото производство разноски в общ размер на 4915, 05 лв. /четири хиляди деветстотин и петнадесет лева и пет стотинки/, включващ съответно: 4565, 05 лв. – разноски направени за държавна такса за настоящото производство, и 350 лв. – разноски, направени за изготвянето на икономическа експертиза, като отхвърля искането за присъждане на разноски над горния размер, като НЕОСНОВАТЕЛНО.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО по аргумент от чл.248, ал.3, изр. второ във вр. с чл.259, ал.1 от ГПК, подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред АПС..

Председател: