РЕШЕНИЕ
№ 3012
гр. Варна, 03.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 20 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи август през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Орлин Чаракчиев
при участието на секретаря Ани Люб. Динкова
като разгледа докладваното от Орлин Чаракчиев Гражданско дело №
20233110105677 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 310 и сл. от ГПК и е образувано по искова молба на
С. Г. В. , ЕГН **********, пост. адрес: гр. В., бул. О. Пр. п. № *7 срещу М. на ин. и р., с
адрес: гр. С., бул. К. Ал. № *, с която е предявен иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 3
от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 4410,43 лв. (след допуснато
изменение по чл. 214 от ГПК), представляваща обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ за
оставане без работа в периода 16.11.2022 г. - 05.01.2023 г., включително, ведно със
законната лихва върху главницата , считано от датата на завеждане на исковата молба -
05.05.2023 г. до окончателното и изплащане.
В исковата молба ищцата, чрез адв. Н. С., поддържа, че на 04.03.2022 г., на основание
чл. 68, ел. 1, т. 2 от КТ и чл. 70 от КТ, е сключила трудов договор № * г. с М. на и.и р. за
заемане на длъжността „Главен сътрудник по управление на европейски проекти и
програми“ в сектор „Техническо изпълнение“, отдел „Изпълнение на проекти“ в Главна
дирекция „Европейски фондове за конкурентоспособност“. Поддържа, че на 05.07.2022 г.
със Заповед № * г. ТПО е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от Кодекса на труда, считано
от 05.07.2022 г. Излага, че с влязло в сила решение № * г., по гр. д. № *г. на ВРС,
уволнението е признато за незаконно и отменено, възстановена е на заеманата преди
уволнението длъжност, а ответникът е осъден да и заплати обезщетение за оставането без
работа в размер на 11515,23 лв. за периода от 05.07.2022 г. до 15.11.2022 г. Поддържа, че от
16.11.2022 г. до изтичане на шестмесечният срок по чл. 225 от КТ - 05.01.2023 г., е останала
без работа, поради което претендира обезщетение за периода 16.11.2022 г. - 05.01.2023 г.
Излага, че последното получавано нетно трудово възнаграждение преди уволнението
възлиза на 2614,27 лв. По изложените съображения моли за уважаване на иска. Претендира
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника М. на ин. и
р., чрез юрк. Г.В., с който искът се оспорва като неоснователен. Поддържа, че е недоказано
обстоятелството, че ищцата е останала без работа в процесния период. Наред с това, че сочи,
че ищцата е получила съобщение по гр.д. № * г. на ВРС и се е явила на работа на 16.01.2023
1
г., като е възстановена със Заповед № * г. В тази връзка се сочи, че ищцата не е проявила
оперативност да бъде възстановена на работа в по-кратък срок, с оглед на което е
допринесла за по-продължителния период за оставане без работа, като срокът за въззивно
обжалване на решението е изтекъл на 12.12.2022 г. По изложените съображения моли
предявеният иск да бъде отхвърлен, както и за присъждане на сторените разноски.
В съдебно заседание ищцата не се явява, поддържа изразената позиция по спора чрез
процесуалния си представител.
В съдебно заседание ответникът не се явява, не се представлява. Поддържа
становището по делото с писмена молба по хода.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от
ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
За основателността на предявения иск по чл. 344, ал.1, т. 3 от КТ ищецът следва да
установи в условията на пълно и главно доказване, че е съществувало трудово
правоотношение между страните, по силата на което е заемал сочената в исковата молба
длъжност, прекратяване на трудовото правоотношение на твърдяното основание и отмяна
на уволнението като незаконно, размера на последното брутно трудово възнаграждение
преди уволнението, оставането си без работа вследствие на това уволнение за исковия
период.
По делото по реда на чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 от ГПК е обявено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че с влязло в сила Решение № * г. по гр.д. № *г. на ВРС,
уволнението на ищеца е признато за незаконно и отменено, възстановена е на заеманата
преди уволнението длъжност „Главен сътрудник по управление на европейски проекти и
програми“ в сектор „Техническо изпълнение“, отдел „Изпълнение на проекти“ в Главна
дирекция „Европейски фондове за конкурентоспособност“, а ответникът е осъден да заплати
обезщетение за оставането без работа в размер на 11515,23 лв. за периода от 05.07.2022 г. до
15.11.2022 г. Посочените обстоятелства се установяват по несъмнен начин и от
предствените с исковата молба доказателства: трудов договор № *г., заповед № *г. за
прекратяване на трудово правоотношение, пълномощно и Решение № *г. по гр.д. №* г. по
описа на ВРС.
От горното следва, че по делото по безспорен начин e установенo прекратяването от
ответника на съществуващо между страните ТПО, което е отменено с влязло в сила решение
като незаконно и ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.
Спорни между страните по делото са въпросите дали ищцата е останала без работа за
срока нa незаконното уволнение, което обстоятелство е разпределено в тежест на доказване
на ищцата.
В тази връзка ищцата е представила заверени преписи на 3 стр. служебна книжка №
*г., както и заверени преписи на справки за сключени трудови договори от ТД на НАП –
Варна към 14.11.2022 г. и към 25.07.2023 г., които в съвкупност с приетото заключение на
ССчЕ изготвено от вещото лице А. М., което съдът кредитира като пълно, обективно, добре
мотивирано и компетентно, установяват по несъмнен начин, че ищцата е осигурявана като
безработно лице в периода 04.07.2023 г. – 22.01.2023 г. Поради това и доколкото ответникът
не е оспорил по реда на чл. 193 от ГПК справките от НАП, които представляват официални
свидетелстващи документи, ползващи се с материална доказателствена сила относно
отразените в тях обстоятелства относно декларираната трудова заетост на ищцата, нито е
оспорил заключението на ССчЕ и в преклузивните срокове по ГПК и не е поискал и нова
тройна експертиза, с която да опровергае евентуално изводите на експерта по
първоначалната, независимо от липсата на процесуални или други пречки за формулиране
на подобно доказателствено искане, съдът приема за установено по несъмнен начин по
делото спорният правнорелевантен факт, че в шестмесечния период след уволнението,
включително в процесния период 16.11.2022 г. - 05.01.2023 г. ищцата е останала без работа.
Респективно по делото е установен фактическият състав на чл. 225 от КТ,
следователно искът по чл. 344, ал.1, т. 3 от КТ се явява доказан по основание.
Относно размера на претенцията съдът гради своите изводи по същество от
заключението на ССчЕ, съобразно което нетният размер на обезщетението възлиза на
4410,53 лв. за периода 16.11.2022 г. - 05.01.2023 г., т.е. именно в предявения от ищцата
размер след допуснатото увеличение по чл. 214 от ГПК. Следователно предявеният иск по
2
чл. 344, ал.1, т. 3 от КТ следва да се уважи като изцяло основателен.
За пълнота следва да се обсъди и възражението на ответника в посока, че ищцата
недобросъвестно не се е явила своевременно на работното си място, след възстановяването
на заеманата до уволнението длъжност със съдебното решение по Решение № *г. по гр.д.
№ *г. на ВРС. Същото е неоснователно доколкото дори фактически да беше вярно,
възражението на ищеца би имало стойност по съществото на спора в евентуален процес по
иск по чл.225, ал.3 от КТ или като основание за ново прекратяване на ТПО, но не и в
настоящото производство по реда на чл. 344, ал.1, т. 3 от КТ, в което е достатъчно да се
установи обективно оставането без работа на работника или служителя вследствие на
незаконното уволнение и липсата на реално положен труд за последвалия шестмесечен
период. Следователно обстоятелството, кога ищцата е заела отново длъжността, която е
заемала до незаконното уволнение се явява ирелеванто за настоящия спор. Нещо повече. На
съда е служебно известно, че не ищцата, а ответникът е проявил процесуална активност за
поддържане висящността на трудовия спор по гр.д. № 9576/2022 г. на ВРС относно
законосъобразността на уволнението чак до 11.07.2023 г., като е подал въззивна жалба
срещу решението, частна жалба срещу разпореждането за връщане на въззивната жалба и
частна касационна жалба срещу определението, с което е потвърдено това разпореждане,
като така е станал повод за удължаване на срока, през който ищцата е била в неведение от
кога започва да тече срока по чл. 345 от ГПК.
Съобразно изхода на делото ищецът е страната в процеса, която има право да
репарира сторени съдебно-деловодни разноски. В тази връзка ищецът е представил
доказателства за заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 750,00 лв., което следва да
му бъде присъдено в пълен размер с решението по делото, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Неоснователно се явява релевираното от ответника възражение за прекомерност на
платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, доколкото уговореният и платен в брой
размер надвишава незначително минимумът от 741,04 лв. нормативно изчислен по реда на
действащата от 08.11.2022 г. редакция на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1/.09.07.2004 г., изм. и
доп. ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г. Наред с това този минимум визира адекватното
възнаграждение за съдебно производство, в хода на което например са признати спорните
правнорелевантни факти или за установяваването им не са били събирани доказателства,
при липса на правна сложност на съответния казус, или пък касаят случаи на масови
(типови) дела срещу потребители с константна съдебна практика. Настоящият правен спор
обаче не може да се подведе под нито една от изложените хипотези, които биха могли да
наложат краен извод на съда, че в случая справедливият размер за заплащане труда на
процесуалния представител на ищцата е непременно минималният по Наредбата, доколкото
в производството са спорни основни правнорелевантни факти, изслушано е и заключението
на вещо лице и са приети писмени доказателства.
На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса и разноски, поради което на основание чл. 78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза съдебната власт и по сметка на ВРС 176,42 лв. за държавна такса
определена по реда на чл. 1 от ТДТССГПК и 250,00 лв. от депозита за вещо лице внесен от
бюджета на съда.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА М. на ин. и р., с адрес: гр. С., бул. К. Ал. № * ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. В. ,
ЕГН **********, пост. адрес: гр. В., бул. О. Пр. п. № *7 сумата 4410,43 лв.,
представляваща обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ за оставане без работа в периода
16.11.2022 г. - 05.01.2023 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата ,
считано от датата на завеждане на исковата молба - 05.05.2023 г. до окончателното
изплащане, на основание чл. 344, ал.1, т. 4 от КТ.
ОСЪЖДА М. на ин. и р., с адрес: гр. С., бул. К. Ал. № * ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. В. ,
ЕГН **********, пост. адрес: гр. В., бул. О. Пр. п. № *7 сумата 750,00 лв., представляваща
сторените по делото съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА М. на ин. и р., с адрес: гр. С., бул. К. Ал. № * ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен съд сумата от 426,42 лв.
3
съставляваща дължима по делото държавна такса и депозит за вещо лице, на осн. чл. 78, ал.6
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4